Решение № 13149 от 4.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2366/2014 г.
ВАСVIII отделение04.11.2014 г.докладчик Свилена Проданова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2781 от 6.12.2013 г., постановено от Административен съд Пловдив по адм. дело № 3327 по описа на същия съд за 2012 г. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 13149 от 4.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2366/2014 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Ди Ес Строй" ООД, ЕИК 119035062, гр. Стара Загора, подадена чрез адв. Даскалов, срещу Решение № 2781 от 6.12.2013 г., постановено от Административен съд Пловдив по адм. дело № 3327 по описа на същия съд за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт № 16251200198/15.06.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден по административен ред с Решение № 1055/21.08.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за отказан данъчен кредит в размер на 159 138 лв. и лихви - 7135,09 лв. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради това, че същото е необосновано. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА и да се присъдят разноски. Ответникът - директор на дирекция "ОДОП" - Пловдив, редовно призован не се явява и не изпраща представител. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № 16251200198/15.06.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден по административен ред с Решение № 1055/21.08.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" - Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за отказан данъчен кредит в размер на 159 138 лв. и лихви - 7135,09 лв. . За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. Обсъдил е представените в съдебното производство писмени доказателства, както и заключенията на ССЕ и СТЕ. Установил е, че предмет на спора е отказано право на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС по следните доставки: по фактура № 12 от 28.02.2011 г., издадена от "Тера стъклопласт" ООД, с предмет на доставката - 80 000 тона инертни материали; по фактури № 15 от 1.04.2011 г. и № 18 от 30.04.2011 г., издадени от "Медер Гълъбово" ЕООД, с предмет на доставките - 85 000 тона и 126 000 тона инертни материали и по фактура № 2 от 30.04.2011 г., издадена от "Кива енерджи" ЕООД, с предмет на доставката - 130 000 т инертни материали. За да отхвърли жалбата на "Ди ес строй" ООД съдът е приел, че липсват доказателства за реалното извършване на процесните доставки, като наличието само на първичен счетоводен документ не е достатъчно основание за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Според решаващия съд ангажираните доказателства - договори и приемо-предавателни протоколи - са прекалено общи и не дават никаква информация относно договорените количества и цена, което на практика означава, че не е постигнато съгласие между договарящите страни по съществените елементи на договора за покупка-продажба, т. е., липсва договор. Не са представени доказателства за действителното притежаване на инертни материали от дружествата-доставчици, което прави невъзможна тяхната продажба на "Ди ес строй" ООД. Липсват доказателства за начина, по който е извършено отделянето и предаването на инертните материали на "Ди ес строй" ООД. В подкрепа на тази констатация на органите по приходите са и подадените от дружествата-доставчици годишни счетоводни отчети за 2010 г., в които липсват запаси от материали и стоки от предходната 2010 г., както и липсата на аналитична отчетност по видове и количества на сметки от група 30 - материали, стоки и продукция, което прави невъзможно проследяването на началните наличности и стоковите потоци. Постановено решение е правилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, обоснованост и правилно приложение на материалния и процесуалния закон. Неоснователни са оплакванията за необоснованост на решението относно направения фактически извод за недоказаната реалност на доставките, първоинстанционното решение е постановено в съгласие и при правилна и съвкупна преценка на доказателствата. Касаторът счита, че по делото са налице достатъчно доказателства - договори, приемо-предавателни протоколи и др., въз основа на които да бъде прието, че реално са извършени спорните доставки. Позовава се на практика на СЕС, като твърди, че незаконосъобразно не му е признато право на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури, след като липсват констатации за участие на дружеството в данъчни измами. Оплакванията са неоснователни Законосъобразно е прието, че в доказателствена тежест на лицето, претендиращо право на приспадане на данъчен кредит, е да докаже при условията на пълно насрещно доказване, че са налице законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право. Наличието на доставка, (данъчно събитие), е основополагаща предпоставка за задействане механизма както на начисляване (изискуемостта) на данък добавена стойност, така и за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит, доколкото наличието на реална доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС е кумулативно условие за възникване на правото на данъчен кредит. Наличието на фактури, тяхното счетоводно отразяване в съответните регистри и извършването на плащане по тях не е достатъчно и необходимо условие, за да се приеме, че е налице реалност на доставките по същите. От значение за признаване право на ДК е данъкът да е начислен правомерно, което означава да е налице данъчно събитие, т. е. да е прехвърлено правото на собственост върху стоките. Тъй като в конкретния случай предмет на доставките са инертни материали, т. е. родово определени вещи, относима е разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗЗД. В тази хипотеза стоката следва да бъде отделена, конкретизирана по съгласие на страните, транспортирана и предадена от доставчика на получателя, за да се приеме, че е налице прехвърляне на собствеността. Според касатора, въз основа на представените по делото договори сключени с доставчиците, както и съпътстващите ги приемо-предавателни протоколи се доказва прехвърлянето на право на собственост върху процесните стоки. Това възражение е неоснователно. За установяване реалността на доставките, съобразно предмета им, е необходимо на първо място да се установи индивидуализация на вещите, транспортирането им и получаването им, както и възможностите на доставчика да извърши доставките - наличност на стоки, материална, кадрова и техническа обезпеченост. Следва да отбележи, че представените договори и приемо-предавателни протоколи са частни документи и притежават единствено доказателствената сила по чл. 180 ГПК, вр с § 2 ДР ДОПК. Макар и неоспорени, същите следва да преценяват в съвкупност с всички доказателства по делото. Правилно съдът е приел, че въз основа на тях не може да бъде прието за доказано отделянето и предаването на инертните материали на "Ди ес строй" ООД. В случая при преценка за наличието или липсата на доставка следва да се изходи от вида на процесната стока, продаденото количество, наличието на такава стока при доставчика, както и обективни данни във връзка с физическото й отделяне. Както правилно е приел съдът в случая, липсват доказателства за извършеното отделянето и предаване стоките, а именно за измерване, натоварване и транспортиране. Следва да се отбележи също така че съгласно сключените с доставчиците договори страните са се уговорили, че предаването на стоката се извършва на мястото, където е складиран материала от продавача с неговото измерване. Доказателства в тази насока не са представени. Не са налице и данни, че при доставчиците са били налични количества инертни материали, върху които да бъде прехвърлено право на собственост. В подкрепа на този извод е и заключението на ССЕ, отговор на задача 7, в който вещото лице е посочило, че от дружествата доставчици и дружеството-жалбоподател не е представена аналитична отчетност /по видове и количества/ на сметки от група 30 - материали, стоки или продукция, от където да се проследят и посочат началните наличности и стоковите потоци по количества инертни материали. Неоснователно е позоваването на касатора на съдебна практика на Съда на Европейския съюз (решение по съединени дела С-80 и С-142/11), тъй като в главните производства по тези дела реалността на доставките е била установена. Трайната практика на СЕО и СЕС приема, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит получателят следва да разполага с фактури за доставка, която е реално осъществена. В този смисъл е решението по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС. Позоваването на практиката на СЕО и СЕС не освобождава съда от задължението да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставките на стоки и услуги по спорните фактури. От значение за признаване право на ДК е данъкът да е начислен правомерно, което означава да е налице данъчно събитие, т. е. да е прехвърлено правото на собственост върху стоките или да са извършени услугите. Изводите на съда не са в противоречие с цитираните решения на СЕС, както и с други в същия смисъл, тъй като в своята константна практика СЕС приема, че право на данъчен кредит е налице само когато са извършени доставки, които обстоятелства подлежат на доказване с допустимите доказателствени средства, както в хода на ревизионното, така и в хода на съдебното производство. Именно неустановената реалност на доставките е основание да се направи извод за неправомерно начисление на данъка по смисъла на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Според касатора решението на АС-Пловдив е неправилно и в частта досежно присъденото в полза на дирекция "ОДОП" - Пловдив юрисконсултско възнаграждение, тъй като не са представени доказателства, че същото е действително заплатено на процесуалния представител. В тази връзка се позовава на решение № 6/2012 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС. Възражението е неоснователно. Дължимостта на юрисконсултско възнаграждение на администрацията в размер до минималното възнаграждение за един адвокат е изрично предвидено в разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК в процедурата по съдебно обжалване на ревизионните актове, в хипотезата на отхвърляне на оспорването. Даденото тълкуване в т. 1 от посоченото решение на ВКС е неотносимо към конкретния случай, тъй като цитираната точка от решението засяга заплатените от страната разноски за извършена адвокатска услуга и доказването на техния размер, но не въвежда нови положения относно присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В този смисъл определянето на разноските е съответно на размера съгласно разпоредбите на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не е обусловено от представяне на доказателства за действителното им заплащане. Предвид гореизложеното обжалваното съдебно решение е правилно постановено и не са налице сочените от касатора нарушения и затова следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Независимо от изхода на спора на ответника по касация не следва да бъде присъждано юрисконсултско възнаграждение, тъй като от първоинстанционния съд е присъдено такова в размера, предвиден в чл. 161, ал. 1, пр. последно ДОПК. Водим от горното и в същия смисъл, Върховният административен съд, Осмо отделение,