Решение № 7811 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6120/2018 г.

Решение № 7811 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6120/2018 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 2058 от 28.03.2018 г., постановено по адм. д. № 679/18 г., Административен съд – С. град, второ отделение, 31-ви състав, е отхвърлил жалбата на Т. В. срещу Заповед за задържане на лице рег. № 2553341/06.01.2018 г. на полицейски орган при 01 РУ – СДВР и е осъдил жалбоподателя да заплати на СДВР разноски по делото в размер на 150 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Т. В. от [населено място] чрез пълномощника си адв. К. Т.. В същата се прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – С. град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорената заповед за задържане. Ответният по касационната жалба полицейски орган при 01 РУ – СДВР чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд С. град е отхвърлил жалбата на Т. В. срещу Заповед за задържане на лице рег. № 2553341/06.01.2018 г. на полицейски орган при 01 РУ – СДВР. Съдът е описал подробно фактическата обстановка по издаване на процесната заповед за задържане. Изложени са мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма и съдържа фактическо и правно основание за издаването й. Съдът е направил тълкуване на разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, на което основание е издадена заповедта, като е направил извод, че нормата изисква за задържане на определено лице да са налице данни, че то е извършило определено престъпление, а не да му е повдигнато обвинение за такова престъпление или да са налице достатъчно данни да се образува наказателно производство. Анализирайки събраните доказателства по делото първоинстанционният съд е приел, че в случая са налице достатъчно данни – докладна записка – л. 54, протоколи за разпит на свидетели – л. 61 – 63, обяснения на задържаното лице, протокол за доброволно предаване, експертна справка № 154 – Х/2018 г., предложение на разследващ полицай, от които данни е видно, че е налице извършено престъпление, а от друга страна са извършени и процесуално-следствени действия във връзка с образувано бързо производство 225 ЗМК 60/2018 г. Прието е още, че посочването на конкретната форма на изпълнителното деяние квалификация не е дължимо от полицейския орган, а от съответния прокурор, който е компетентен да повдигне обвинение на лицето. На основание изложеното е направен извод, че задържането на жалбоподателя е извършено при наличие на предвиденото в закона основание – налице са достатъчно данни за извършено престъпление. Отбелязано е, че посоченото като фактическо основание в заповедта притежание на наркотични вещества и посочените в доклада данни са достатъчни за създаване на обосновано подозрение за извършване на престъпна дейност. Притежанието на наркотични вещества е определено като престъпление по чл. 354 а НК, като за процесното производство е без значение дали дейнието е маловажен случай или малозначително дейние по чл. 9, ал. 2 НК, като това е въпрос, който следва да бъде установен в досъдебното производство. Прието е, че е съществувала необходимост от задържане на жалбоподателя в обществен интерес, който следва да бъде предпочетен пред зачитане на личната му свобода. Решението на Административен съд – С. град е правилно и законосъобразно. Основното оплакване на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон. Развити си обширни доводи защо според касатора процесната заповед не е надлежно мотивирана – нито пряко, нито косвено, което прави същата незаконосъобразно. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното: Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи , непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията.