Решение № 507 от 16.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8960/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на Директора на НПМ Шипка Бузлуджа, чрез адв. Денков, срещу Решение 435 от 14.11.2022г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора, с което е отхвърлена жалбата му против Заповед 18-867/25.01.2022 г. на Началник служба по геодезия, картография и кадастър Стара Загора за изменение на кадастрална карта и кадастрален регистър, и срещу Решение 143 от 02.05.2023г., с което е оставено без уважение искането му за допълване на решение 435/14.11.2022 год., постановено по същото дело. В касационните жалби се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост, а по отношение на второто решение се претендира и недопустимост. Претендира се отмяната им и присъждане на разноските за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание, чрез адв. Денков, поддържа касационните жалби и искането за присъждане на направените разноски. Ответникът - Началник на СГКК Стара Загора, не изразява становище по касационните жалби. Ответникът - Електроразпределение север АД, гр. Варна, чрез юриск. Георгиева, в писмен отговор излага съображения за неоснователност на касационната жалба срещу срещу Решение 435 от 14.11.2022г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора и претендира присъждане на разноски за тази инстанция. Не взима становище по касационната жалба срещу Решение 143 от 02.05.2023г. по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата срещу Решение 435 от 14.11.2022г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора е основателна. Производството пред Административен съд Стара Загора е образувано по жалба на НПМ Шипка Бузлуджасрещу Заповед 18-867/25.01.2022 г. на Началник служба по геодезия, картография и кадастър /СГКК/ Стара Загора, с която по заявление вх. 01-622901/24.11.2021г. от Електроразпределение север АД /с предишно наименование "Е.ОН България мрежи" АД/, е одобрено изменение на кадастралната карта и кадастрален регистър на гр. Шипка, одобрени със заповед РД-18-964/20.12.2017 г. на Изпълнителния директор АГКК, състоящо се в нанасяне на нов обект в КККР, а именно: сграда с идентификатор 83199.2.613.1 с площ от 196 кв. м. предназначение: курортна туристическа сграда, собственост на "Е.ОН България мрежи" АД. Искането до административния орган е било направено като такова за отстраняване на непълнота и грешка на основание чл. 51, ал. 1, т. 2 от ЗКИР, видно от обяснителната записка към заявлението и проекта за изменение на КК и КР, състоящо се в нанасяне на неотразена в КК съществуваща сграда /почивна база Столетов/, находяща се в ПИ публична държавна собственост с идентификатор 83199.2.613, гр.Шипка и попълване на КР към сградата. Началникът на СГКК Ст. Загора, издал процесната заповед на осн. чл.51, ал.1, т.3 от ЗКИР, като преценил, че не се касае за отстраняване на непълнота и грешка в КК и КР, тъй като имота попада в неурбанизирана територия, а се касае за отстраняване на явна фактическа грешка /ЯФГ/ по смисъла на чл.51, ал.1, т.3 от ЗКИР във вр. с §1, т.9, предложение второ от ДР на ЗКИР, чрез нанасяне на сграда, която представлява траен топографски обект от изкуствен произход, който не е бил нанесен в КВС и в одобрената КККР на землището на гр.Шипка. За да отхвърли жалбата срещу процесната заповед, съдът приема, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма, в съответствие с материалния закон и при липса на съществени процесуални нарушения. Като разсъждавал по легалните дефиниции на понятията "явна фактическа грешка" и "непълноти и грешки" по смисъла на §. 1, т. 9 и т. 16 от ДР на ЗКИР, съдът изложил съображения, че правилно административния орган е процедирал претендираното изменение като ЯФГ, а не както го е поискал заявителя като непълнота и грешка. Счел, че процесната сграда попада в имот, находящ се в неурбанизирана територия, като развил подробни и мотивирани съображения, защо не кредитира заключението на приетата СТЕ, в частта му, в която се приема, че имотът попада в урбанизирана територия - друго селищно образувание и защо приема, че попада в неурбанизирана такава. След като приел, че имота, в който се намира процесната сграда, попада в неурбанизирана територия, съдът счел, че в случая е налице първата хипотеза дадена в легалната дефиниция на §. 1, т. 9 от ДР на ЗКИР "явна фактическа грешка" е несъответствието в границите на поземлените имоти между урбанизирана и неурбанизирана територия, получено при обединяване на данните по чл. 41, ал. 1, а не както е както издателят на процесната заповед е приел по втората хипотеза на тази норма. Съдът констатирал, че процесната сграда е съществувала преди одобряването на КККР на гр. Шипка и землището му, като същата е била включена и в Картата на възстановената собственост /КВС/ с графично изчертаване, но не е била отразена в КККР. При извършеното от СТЕ съпоставяне на КВС и КККР, е установено пълно съвпадане на местоположението на сградата в ПИ публична държавна собственост с идентификатор 83199.2.613. Решение 435 от 14.11.2022г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Искането на Електроразпределение север АД е било, на основание чл. 51, ал. 1, т. 2 от ЗКИР, за отстраняване на непълнота и грешка в КККР на гр.Шипка, чрез нанасяне на неотразена в КК собствена на дружеството съществуваща сграда, находяща се в ПИ публична държавна собственост. Органът по своя преценка е излязъл от рамките на посоченото от заявителя като материалноправно основание, приел е наличието на основание за изменение на КККР по чл. 51, ал. 1, т. 3 от ЗКИР "явна фактическа грешка" в хипотезата на §. 1, т. 9, предложение второ от ДР на ЗКИР, защо приема, че сградата попада в неурбанизирана територия и е процедирал преписката по реда на чл. 53б ЗКИР и глава осма от Наредба РД-02-20-5/2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Изводът на издателят на процесната заповед, а и на административния съд, че процесната сграда попада в ПИ, находящ се неурбанизирана територия а не в урбанизирана такава, се споделя напълно и от настоящия касационен състав. Не споделяме обаче изводите на административния орган и съда, че нанасянето на процесната сграда в КККР, попада под хипотезата на чл. 51, ал. 1, т. 3 от ЗКИР "явна фактическа грешка" в нито едно от двете предложения дадени в легалната дефиниция на §. 1, т. 9 от ДР на ЗКИР. Като търсен резултат искането на заявителя е насочено само към нанасяне на съществуваща преди одобряването на КККР сграда, а не за несъответствие в границите на имоти. В случая е категорично, че не се установява несъответствие в границите на поземлените имоти между урбанизирана и неурбанизирана територия, получено при обединяване на данните по чл. 41, ал.1, тъй като ПИ, в който е построена процесната сграда и съседните му имоти, се намират само в неурбанизирана територия, т.е. тази хипотеза е неприложима от правна страна. Не се установява приложение и на предложение второ на §. 1, т. 9 от ДР на ЗКИР. Това е така защото липсва установено несъответствие в границите на съществуващите на местността (терена) трайни топографски обекти с естествен или изкуствен произход в неурбанизирана територия, определени чрез геодезически измервания и границите им от планове и карти, одобрени по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, когато разликите в координатите на определящите ги точки са по-големи от допустимите в наредбата по чл. 31. Напротив категорично е установено по делото, че при съпоставяне на КВС, КККР и измерванията на място, е установено пълно съвпадане на местоположението на процесната сградата в ПИ публична държавна собственост с идентификатор 83199.2.613. Горното налага извод за наличие на допусната непълнота, в смисъла вложен в това понятие от законодателя, в КККР на гр.Шипка, изразяваща се ненасяне на съществуващата преди одобряване на КККР сграда, предмет на процесното изменение. В същото време хипотезата за отстраняване на непълнота е останала извън обхвата на случаите, когато такава е налице в КККР досежно неурбанизирани територии. Тази непълнота е принудила административния орган и съда да направят опит за поместване на исканото изменение в някоя от хипотезите на §. 1, т. 9 от ДР на ЗКИР, но то не изпълва предпоставките на никоя от тях и се е стигнало до постановяване на несъответстващи на материалния закон административен акт и съдебно решение. Настоящият касационен състав счита, че в случая по аналогия следва да се приложи хипотезата на чл. 51, ал. 1, т. 2 от ЗКИР и процесното заявление за изменение на КККР на гр.Шипка да бъде процедирано като допълване на непълнота, чрез нанасяне на процесната съществуваща сграда, построена в имот, попадащ в неурбанизирана територия. Само по този ред може да се отстрани правния вакуум и да се реализира целта заложена в чл.51, ал.1 от ЗКИР - кадастралната карта и кадастралните регистри трябва да се поддържат в актуално състояние. Ето защо Решение 435 от 14.11.2022г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора, следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго с което се отмени Заповед 18-867/25.01.2022 г. на Началник служба по геодезия, картография и кадастър Стара Загора и преписката се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване със задължителните указания на касационната инстанция дадени в настоящите мотиви. При новото произнасяне в хипотезата за отстраняване на непълнота в КККР, административният орган следва да обсъди налице ли е повдигнат спор за материално право между страните, тъй като такъв спор е пречка да се одобри исканото изменение до решаването му по исков ред съгласно чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Разгледана по същество жалбата срещу Решение 143 от 02.05.2023г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора е неоснователна. С това решение, е оставено без уважение искането на НПМШипка Бузлуджаза допълване на решение 435/14.11.2022 год., постановено по същото дело. Искането се е основавало на твърдение, че съдът, с диспозитива на решение 435/14.11.2022 г. по адм. дело 80/2022г. не е постановил изрично определение по чл.194, ал.2 от ГПК по оспорените от жалбоподателя документи, за които в хода на съдебното дирене е било открито производство по чл.193 от ГПК. Съдът е приел, че искането е подадено от надлежна страна и в срока по чл. 176, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустимо. За да остави без уважение искането за допълване на решение 435/14.11.2022 г. по адм. дело 80/2022г., приел, че е разгледал и се произнесъл по целия предмет на спора, очертан от жалбоподателя. В тази връзка, развил правни доводи, че при непълното решение законът има предвид абсолютната липса на формирана в диспозитива на съдебния акт воля на съда относно целия спорен предмет, въведен с фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на жалбата и от съдържанието на претендираното право. За да е налице хипотеза на непълно решение, е необходимо съдът да не се е произнесъл по цялото направено искане с което е бил сезиран. Постановяването на допълнително решение предпоставя такава непълнота, която може да се отстрани, без да се променя постановения вече правен резултат. Не е налице непълно решение, когато съдът е отразил напълно формираната своя воля. Във връзка с основанието на искането, посочил, че при оспорване истинността на документ, каквото е направено в хода на съдебното дирене, съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа и, съгласно чл.194, ал.2 и 3 от ГПК, с определение признава или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински, но може да се произнесе по оспорването на документа и с решението по делото. В случай, че е пропуснал да стори това преди даване ход на устните състезания, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, но заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В процесния случай, действително не е постановено изрично определение по чл.194, ал.2 от ГПК по оспорените от жалбоподателя документи, за които е открито производство по чл.193 от ГПК, но в изложените мотиви на решението е обсъдено, че оспорените доказателства съответстват на неоспорените и се подкрепят от назначената съдебно-техническа експертиза. При извършената проверка на основание чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция намира така постановеното решение за валидно, допустимо и правилно, постановено при правни изводи, които напълно споделя. Правилно съдът е приел, че не е налице непълнота на съдебното решение по смисъла на чл. 176, ал. 1 АПК, тъй като се е произнесъл по целия предмет на спора, очертан от жалбоподателя. Съдът е посочил предпоставките, при които, според правната доктрина, искането за допълване на решението е основателно и защо приема, че в случая те не са налице. С оглед конкретните доводи в искането за допълване на решението по делото, е правилна и тезата, че оспорването на писмен документ по чл. 193 от ГПК, приложим субсидиарно, на осн. чл.144 от АПК, и в административното правораздаване, прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но не е самостоятелна искова претенция, съответно не очертава отделен предмет на спора, по който съда дължи произнасяне в нарочен диспозитив на крайния съдебен акт. Целта на това производство е, във висящ процес, да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско от доказателствения материал. В хода на съдебното дирене по адм. дело 80/2022г., действително не е постановено изрично определение по чл.194, ал.2 от ГПК по оспорените от жалбоподателя документи, но в изложените мотиви на решението е обсъдено, че оспорените доказателства съответстват на неоспорените и се подкрепят от назначената съдебно-техническа експертиза, т.е. е приложил процесуалната възможност на чл.194, ал. 3, изр. първо от ГПК. По изложените съображения Решение 143 от 02.05.2023г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора, основателно е искането на касатора за присъждане на разноските направени пред двете съдебни инстанции, което е своевременно заявено пред тях и доказано в частта относно внесените от него държавни такси в размер общо на 380 /триста и осемдесет/ лева, от които 10 /десет/ лева за първоинстанционното производство и 370 /триста и седемдесет/ лева за касационната жалба срещу решение 435/14.11.2022 г. по адм. дело 80/2022г. на Адм. съд Стара Загора, както и в частта за заплатения адвокатски хонорар, който видно от платежно нареждане /лист 5 от делото на Адм.съд Ст.Загора/ във връзка с адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие /лист 4 от делото на Адм.съд Ст.Загора/, е общо за двете съдебни инстанции в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева, от които за първата са 900 /деветстотин/ лева, съответно за втората остават 600 /шестстотин/ лева. За претендираната в Списък на разноските /лист 28 от делото/, в заплатения адвокатски хонорар пред касационната инстанция, разлика от 200 /двеста/ лева, липсват надлежни платежни доказателства, които да обосновават присъждането ѝ. Искането за присъждане на разноски за внесената държавна такса за касационото обжалване на Решение 143 от 02.05.2023г., постановено по адм. дело 80/2022г. на Административен съд Стара Загора, в размер на 370 /триста и седемдесет/ лева, е неоснователно, с оглед изхода на спора, и следва да бъде оставено без уважение. По това касационно обжалване липсват приложени и доказателства за надлежно заплатен адвокатски хонорар. С оглед тези установявания следва да се осъди Агенция по геодезия картография и кадастър /АГКК/ да заплати на НПМ Шипка Бузлуджа доказано направените пред двете съдебни инстанции разноски в размер общо на 1880 /хиляда осемстотин и осемдесет/ лева, а в частта относно разлика от 200 /двеста/ лева в претендирания като заплатен адвокатски хонорар за касационното обжалване, като недоказано, да се остави без уважение. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,