Решение № 10660 от 23.11.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Атанасов, подадена чрез адв. К. Брусев, и по касационна жалба на М. Пиперкова Атанасова с юридическа правоспособност, против Решение 47 от 13.01.2022г., постановено по адм. дело 2328/2021г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Атанасов срещу Заповед РД-21-681/21.07.2021 г., издадена от кмета на район "Централен", община Пловдив с молба за отмяната му като необосновано, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като съда неправилно е определил датата на извършване на процесния строеж, а към действителната дата, не е имало нормативно изискване за съгласуването му по ЗУТ или Закона за културното наследство /ЗКН/, както и, че е тълкувал разширително относимите правни норми. В писмено становище от 31.08.2022г. Атанасова поддържа изложените в касационната жалба основания за отмяна и претендира присъждане на направените по делото разноски. В съдебно заседание първият жалбоподател не се явява и не се представлява, вторият не се явява, но се представлява от адв. Р. Ножарова, чрез която поддържа жалбата и искането за присъждане на деловодните разноски. Ответникът, кмета на район "Централен", община Пловдив, не взима становище по касационните жалби, не се явява и не се представлява в съдебно заседание. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд намира касационните жалби за процесуално допустими като подадени от надлежни страни по смисъла на чл.210 от АПК, за които решението е неблагоприятно, и в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледани по същество са основателни. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отхвърлил оспорването на касатора Г. Атанасов, срещу Заповед РД-21-681/21.07.2021 г., издадена от кмета на район "Централен", община Пловдив, с която е наредено премахване на незаконен строеж "Частична фасадна реставрация на жилищна сграда с идентификатор 56784.518.1035. 1 - единичен паметник на културата, чрез поставяне на изолация, измазване и боядисване на южна и източна фасада на СОС с идентификатор 56784.518.1035. 1. 2", с административен адрес [улица], гр. Пловдив. За да постанови този правен резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган в съответствие с административно производствените правила и материалния закон. Приел, че процесната сграда е единичен паметник на културата; че периодът на поставяне върху нейната южна и източна фасада на процесната топлоизолацията, измазването и боядисването ѝ, е този посочен в оспорената заповед - след 28.03.2008г. и преди месец март 2012г., като по този начин отхвърлил възраженията на жалбоподателя, че строежът е извършен в рамките на Разрешение за строеж 128/01.06.2007г. Извел правни изводи, че извършените СМР не представляват реставрация, основен ремонт или реконструкция на жилищната сграда, респективно не представляват строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, като по този начин не споделил основанието, на което административния орган е издал процесната заповед, това по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Напротив, приел, че извършените строително-монтажни дейности представляват подмяна с друг вид материали на съществуващата преди това външна мазилка на южна и източна фасадни стени, но дори в този обем, извършените дейности също подлежали на съгласуване по реда специалната норма на чл. 151, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ЗУТ, тъй като се касае за недвижима културна ценност и тази норма визира всички строителни и монтажни работи, каквато е и полагането на топлоизолация. Позовал се и на чл. 83, ал. 1, т. 2 б. "г" от Закона за културното наследство /ЗКН/. Отхвърлил възражението на жалбоподателя, че към датата на извършване на процесните СМР е нямал задължение за съгласуване, като приел, че нормата на чл.151, ал. 2 от ЗУТ е обнародвана в ДВ, бр. 61 от 2007 г., т.е. е действала към момента на извършване на строително-монтажни дейности, а тя предвижда, че в обекти - паметници на културата, дейностите по ал. 1 се извършват след съгласуване с Националния институт за паметниците на културата при условията и по реда на чл. 125, ал. 5. Решението на Административен съд Пловдив е валидно и допустимо. Разгледано по същество е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Съдът преценя законосъобразността на оспорения пред него административен акт въз основа на фактическите и правни основания, на които е издаден. Когато установи, че административния акт е издаден при несъществуващи фактически основания или при противоречие между фактическите и правни основания за издаването му, съдът не може да подмени нито фактическите нито правните основания на адм. акт със свои такива, дори те да се установяват от доказателствата по делото, за да мотивира неговата правилност като краен резултат. Точно това е сторил съдебния състав в обжалваното съдебно решение, предмет на тази касация. Мотивирано приел, и този извод се споделя напълно от касационната инстанция, че обжалваната заповед е издадена на неправилно правно основание това по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, тъй като извършените СМР не представляват строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, и по този начин ясно е заявил, че не споделя нито фактическите нито правните основания за издаването на заповедта. При тези изводи, вместо да отмени като незаконосъобразна оспорената пред него заповед, съдът, в разрез с процесуалните правила, е развил свои фактически и правни основания, в какво се изразява незаконосъобразното извършване на процесните СМР, които не са строеж по смисъла на ЗУТ, но тъй като не са съгласувани по реда на чл. 151, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ЗУТ, то подлежали на премахване. Като е сторил това е постановил един неправилен съдебен акт, подлежащ на отмяна. За пълнота и по същество следва да се отбележи, че извършените СМР имат характер на текущ ремонт и липсата на съгласуване не ги прави строеж извършен без одобрени инвестиционни проекти и/или разрешение за строеж, който да попада в обхвата на правното основание посочено в процесната заповед - това по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. С позоваването си на чл. 83, ал. 1, т. 2 б. "г" от Закона за културното наследство, съдът, при подмяната на правното основание за издаването на процесната заповед, не е коментирал въпроса с по-точното датиране на извършените СМР, тъй като тази норма е в сила от 10.04.2009г., а с оглед приетия период на извършването им, то е възможно да са реализирани между 28.03.2008 г. и 10.04.2009г., когато не е било налице изискване, на което се е позовал съда. Що се касае до нормата на чл. 151, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 ЗУТ, на която също се е позовал съдът, то тя урежда само реда на съгласуване на изброените СМР, за които не се изисква разрешение за строеж, с Националния институт за паметниците на културата. Предвид изложеното, обжалваното решение като постановено при наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго с което процесната заповед, като незаконосъобразна, се отмени. При този резултат следва на касационния жалбоподател М. Пиперкова Атанасова да се присъдят само своевременно и изрично поисканите от нея и доказани деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 900 /деветстотин/ лева. Направените разноски за държавна такса по образуване на касационното производство не са изрично поискани, поради което и не следва да се присъждат. Така мотивиран, на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение