Решение № 99 от 21.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 40/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. И.- гражданин на Република Турция, чрез пълномощника адв. Р. Балтов, срещу Решение 1346 от 02.03.2023 г. по адм. д. 6194/2022 г. на Административен съд- София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за влизане в страната рег. 0076522003986/23.06.2022 година на контролиращ служител при ГКПП Аерогара София, с който е отказано влизане в РБ на турския гражданин - С. И. вписан със забрана за влизане в РБ и включен в националния списък. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени постановеното решение и вместо него да постанови друго, с което да отмени оспорвания отказ за влизане в страната. Ответникът по касационната жалба контролиращ служител при ГКПП "Аерогара - София" в ГПУ - София към Регионална дирекция "Гранична полиция" - Аерогара при Главна дирекция "Гранична полиция" - МВР редовно призован, чрез юрисконсулт Кабранска, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд- София град е образувано по жалба на С. И. - гражданин на Република Турция срещу отказ за влизане в страната рег. 0076522003986/23.06.2022 година на контролиращ служител при ГКПП Аерогара София, с който е отказано влизане в РБ на турския гражданин - С. И. вписан със забрана за влизане в РБ и включен в националния списък. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че оспорваният отказ за влизане в страната е издаден от компетентен орган и обективиран в писмена форма. При проверка относно спазване на процесуалните правила при провеждане на административното производство, съдът не е установил допуснати съществени нарушения. Административният съд приел, че отказът съответства и на материалния закон: в същия е посочена разпоредбата на чл. 21а от ЗЧРБ и е описано, че е отказано влизане в страната, тъй като лицето е вписано със забрана за влизане в страната в националния списък. При издаване на отказ за влизане в страната административният орган действа в условията на обвързана компетентност, като установяването на включването на лицето в списъка по чл. 21а, ал. 1 ЗЧРБ предпоставя постановяването на такъв отказ. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. В касационната жалба отново се релевират оплакванията, поддържани в хода на производството, проведено пред първата инстанция. Настоящият състав намира, че в мотивите на обжалваното решение е даден обоснован отговор за неоснователността както на поддържаните доводи за нищожност на оспорения отказ, така и за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон от решаващия орган при издаването на акта. Настоящият състав намира за уместно да препрати към изложените мотиви в атакуваното съдебно решение, предвид правилото на чл. 221, ал. 2 изр. 2 от АПК, тъй като е налице пълен идентитет между поддържаните оплаквания в двете съдебни фази на спора. Все пак следва да се подчертае, че оспореният отказ за влизане в страната е издаден на основание чл. 21а от ЗЧРБ, тъй като лицето С. И., гражданин на Република Турция, е вписано в националния списък информационният масив на нежеланите в страната чужденци, поради наличие на основанието по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, съгласно писмо Писмо per. М-15577/01.12.2021 година на Председателя на ДАНС до Главния секретар на МВР и на Вниманието на Директор на Дирекция Миграция , в което посочил, че във връзка с чл.21а от ЗЧРБ и на основание чл.10,ал.1,т.1 от същия закон следва да бъде издадено разпореждане да бъде включен чуждият гражданин в информационния масив на нежеланите в страната чужденци за срок от 10 години- С. И., роден на [дата]година, турски гражданин и във връзка с горното поискал своевременно да бъде актуализиран информационният масив съгласно Инструкция Iз-40/29.08.2011 година. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, отказва се издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато с действията си е поставил или може да постави в опасност международните отношения, сигурността или интересите на българската държава или за когото има данни, че действа против националната сигурност. Съгласно нормата на чл. 21а от ЗЧРБ министърът на вътрешните работи, министърът на външните работи, председателят на Държавна агенция "Национална сигурност" или упълномощени от тях длъжностни лица могат периодично да включват чужденци в информационния масив на нежеланите в страната чужденци при наличието на основанията по чл. 10, ал. 1 от ЗЧРБ. В случая се установяват условията на тези разпоредби, тъй като С. И. е бил включен в информационния масив на нежеланите за страната чужденци по чл. 21а, ал. 1 от ЗЧРБ. Като е приел горното, съдът е постановил решението си въз основа на законосъобразни правни изводи. В касационната жалба отново се навеждат твърдения, че чужденецът няма висящи дела срещу него нито в Република България, нито в Република Турция; управител е на развиващо се търговско дружество с отлична търговска репутация. Доводите, за необходимостта от пътуването, по повод на което е постановен оспорения пред съда отказ, му е създало допълнителни затруднения и неудобства, са ирелевантни спрямо предмета на спора. Административният съд законосъобразно е счел, че не е нарушена разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Основанието за издаване на оспореният отказ за влизане в страната е уредено в глава втора на ЗЧРБ, което е различно от разпоредбите уреждащи принудителните административни мерки в глава пета на ЗЧРБ, които са посочени в чл. 39а от ЗЧРБ. Процесният отказ за влизане в страната не е принудителна административна мярка по глава пета от ЗЧРБ, поради което за нея не е приложима разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагането на принудителните административни мерки, компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В настоящия случай разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ не може да намери приложение, защото административният орган не извършва такава преценка, а действа при условията на обвързана компетентност, както правилно е приел първостепенният съд. Видно от горепосоченото писмо на ДАНС, чужденецът С. И. е включен в информационният масив на нежеланите в страната чужденци при спазването на условията и реда за поддържане и актуализиране на този масив по предложение на ДАНС. Обжалваното решение, като правилно,валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на основание чл.143 АПК е основателна претенцията на ответника за разноски за юрисконсултско възнаграждение, което се определя в размер на 100 лева и следва да му бъде заплатено от касатора. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд