Решение № 7641 от 07.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4447/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. А., гражданин на Израел, чрез пълномощника си адв. Ю. Раданова, срещу решение №9245 от 09.03.2026г., постановено по адм. дело №8612/2025г. на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип „Д“ от 21.07.2025г. на Завеждащ консулската служба на Република България в Тел Авив по заявление от 21.05.2025г. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че е нарушено правото на личен живот съгласно чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата но човека и основните свободи. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде отменен отказът за издаване на виза за дългосрочно пребиваване тип "D". Доводите са развити и в допълнително представени писмени бележки. Претендира присъждане на направените пред две съдебни инстанции разноски. Ответникът – Завеждащ консулската служба на Република България в Тел Авив, Израел, не взема становище по касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав от Четвърто отделение като прецени наведените касационни основания, доводите на страните във връзка с тях и данните по делото намира, че касационната жалба като подадена от надлежна страна по см. на чл. 210, ал. 1 АПК и в законоустановения 14-дневен срок от съобщаване на решението, е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Р. А., гражданин на Израел срещу отказ за издаване на виза тип „Д“ от 21.07.2025г. на Завеждащ консулската служба на Република България в Тел Авив по заявление от 21.05.2025г. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспорваният отказ е постановен от компетентен орган, при спазване на процесуалния и материалния закон. Безспорно се установява от доказателствата по делото, че чужденецът е осъждан в Израел на 12 месеца лишаване от свобода за отглеждане, производство и приготовление на опасни наркотици – нарушение по чл. 6 от Наредбата за опасните наркотици на Израел. Аналогичният състав на престъпление по Наказателния кодекс на Република България е чл. 354а, ал.1, в който е предвидено следното: който без надлежно разрешително произведе, преработи, придобие или държи наркотични вещества или техните аналози с цел разпространение или разпространява наркотични вещества или техни аналози, се наказва за високо рискови наркотични вещества или техните аналози – с лишаване от свобода от две до осем години и с глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева, а за рискови наркотични вещества или техните аналози – с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева. Следователно са налице двете предпоставки за отказ по чл. 10, ал.1, т. 26 от ЗЧРБ. Съдът е счел за спорен въпросът относно реабилитацията. С оглед представената Справка от криминалното досие на чужденеца, удостоверението е издадено съгласно Закона за криминалния регистър и реабилитиране на закононарушителите от 2019г., което оборва твърденията на чужденеца, че в Израел не съществува и не е познат института на реабилитацията. От обясненията в справката, е видно че след като мине периода на заличаване, осъдителната присъда ще се счита за заличена и няма да бъде предоставяна информация на друг, освен на определени органи. Също така била посочена изрична дата на изтичане на давността – 18.08.2034г., което означава, че пълна реабилитация за осъждане на Р.А. ще настъпи едва тогава. От представеното писмо на израелския адвокат Манделман, се разяснява, че съгласно израелското законодателство съдът не изпълнява функция, свързана с реабилитация на обвиняемия след изтърпяване на наложеното му наказание, като реабилитационния процес се осъществява от органите по социално подпомагане. Дори да не съществува конкретен документ, издаван в хода или след приключване на съдебното производство, който да удостоверява успешно проведен процес на реабилитация, изпратената справка от Израелската полиция, съдържа данни за криминално досие на лицето, както и че реабилитация до момента не е настъпила, като такава окончателно автоматично ще настъпи на 18.08.2034г. Административният съд е приел за недоказаното твърдението за нарушение на правото на личен и семеен живот, съобразно чл. 8 от ЕКПЧ. Съдът е посочил, че чужденецът има сключен брак с българска гражданка, която след като е била разпитана в съдебно заседание е заявила, че притежава и израелско гражданство, поради което личният избор на семейството да живее в България, а не в Израел не може да се обвърже със задължение за държавата безусловно да го уважи, следователно не е допуснато непропорционално вмешателство в личния и семейния живот на чужденеца. Решението е правилно. Първоинстанционният съд при правилно установена фактическа обстановка е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за законосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна инстанция намира, че относимите факти са изследвани и обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания, поради което следва да се сподели изцяло развитите от първоинстанционния съд мотиви, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря изцяло, поради което препраща изцяло с оглед правомощията си по чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. Условията и редът, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България, са регламентирани в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Едно от изискванията за влизане в страната на чужденец, който не е гражданин на ЕС, е да притежава виза, какъвто е настоящият случай. Видовете визи, посочени в чл. 9а ЗЧРБ, се издават от дипломатическите и консулските представителства на Република България – чл. 9г ЗЧРБ и чл. 10, ал. 1 НУРИВОВР. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1, т. 1-29 ЗЧРБ са регламентирани фактически основания, при наличие на които компетентните органи са овластени да откажат издаване на виза или влизане в страната на чужденец. Целта на въведения разрешителен режим по отношение на влизането и пребиваването в РБ на чужденци – граждани на трети страни, е свързана преди всичко с националната сигурност. Процесният отказ е постановен на основание чл. 10, ал. 1, т.26 от ЗЧРБ, тъй като е установено, че апликантът е осъждан в държавата, чийто гражданин е, за умишлено престъпление от общ характер и съгласно българското законодателство, за същия вид престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода минимум една година, както и че не са представени доказателства, че лицето е реабилитирано. Нормата на чл. 10, ал.1, т. 26 от ЗЧРБ предвижда, че се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато е осъждан в държавата, чийто гражданин е, или в държавата на обичайното му пребиваване за умишлено престъпление от общ характер и съгласно българското законодателство за същия вид престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода минимум една година, освен ако не е реабилитиран. Тази разпоредба е императивна и при наличието на предвидената в нея предпоставка, административният орган, действайки в условията на обвързана компетентност, следва да откаже издаването на разрешение за пребиваване. Представените от чужденеца документи установяват по несъмнен начин, че апликантът е бил осъждан за престъпление от общ характер. В тези документи не се съдържат, каквито и да било доказателства, че лицето е било реабилитирано, поради което правилно е постановен отказа. По отношение на института по реабилитация, настоящият съдебен състав, отбелязва, че в конкретната хипотеза не следва да намери приложение правилата за реабилитация, установени от българския Наказателен кодекс (съответно чл. 82, ал. 1 и чл. 88а). Освен това съобразно регламентацията в ЗЧРБ, преценката за наличието на осъждане или последвала реабилитация, следва да се извършва с оглед правото на държавата, чийто гражданин е лицето или в която е обичайното му местопребиваване, тъй като според чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ за установяването на обстоятелството по чл. 10, ал. 1, т. 26 от ЗЧРБ се представят документи за съдимост или за криминална или за полицейска регистрация, издадени съгласно законодателството на държавата на гражданството, на държавата на произход или на обичайното пребиваване на чужденеца. В настоящия случай основния спор по делото въпрос е съществува ли реабилитация по Израелското законодателство, в каквато посока са доводите на касатора. На този спорен въпрос административния съд е изложил обосновани и правилни мотиви, който се споделят от настоящия съдебен състав, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря изцяло, поради което препраща изцяло с оглед правомощията си по чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. Неоснователен е довода на касационния жалбоподател, че решаващият съд неправилно е приел, че няма нарушение на правото на личен и семеен живот по чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Оспорващият е твърдял, че с постановения отказ е нарушено правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, тъй като имал сключен граждански брак с българска гражданка и имал дете от този брак. Първоинстанционният съд е обсъдил тези оплаквания, като мотивирано ги е отхвърлил. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. За всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Обосновано в тази връзка съдът е приел, че в случая безспорно държавата се намесва в правото на семеен живот на заявителя, но тази намеса е предвидена в закона –чл. 10, ал. 1, т. 26 ЗЧРБ, и преследва легитимна цел, а именно да се попречи на чужденци, осъждани за престъпление в държавата, чийто гражданин е да се установят в Р.България за дългосрочно време, което би създало опасност от накърняване на обществения ред и националната сигурност. Според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, съдът е разгледал въпроса дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество, като е стигнал до обоснован извод, че при засягането на тези основни човешки права не е нарушен принципа на пропорционалност. Следва да се посочи, че основната причина, поради която жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, е обстоятелството, че има сключен граждански брак с българска гражданка и имат дете. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, обаче не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че отказът за издаване на виза на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот с българската гражданка и детето им, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Израел, а още повече, че съпругата му е и с израелско гражданство. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзки между съпрузите, още повече по делото няма данни, а и не се твърди спрямо жалбоподателя да е налице забрана за влизане на територията на Република България, следователно той също може да посещава съпругата си. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ във вр. с чл. 2, пар. 1 от Протокол 4 - решението на ЕСПЧ от 28 ноември 1996 г. по делото Ahmut v. the Netherlands, § 71 - правото на зачитане на семейния живот (чл. 8) не гарантира по общ начин правото да се избира най-подходящото място, на което да се води семеен живот. Предвид гореизложеното оспореният административен акт е постановен при правилно прилагане на материалноправните разпоредби. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,