Решение № 14505 от 29.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7491/2010 г.

Решение № 14505 от 29.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7491/2010 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на областния управител на област Варна, подадена чрез младши юрисконсулт Радостина Георгиева - Енева против решение № 608 от 18.03.2010 г., постановено по адм. д. № 2994 по описа за 2009 г. на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата на областния управител против решение № 22-6-6, взето по протокол № 22/31.07.2009 г. на Общински съвет - Дългопол. навеждат се оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Подадена е и касационна жалба от Общински съвет - Дългопол, с която решение № 608 от 18.03.2010 г., постановено по адм. д. № 2994/2009 г. на Административен съд - Върна се оспорва в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на направените разноски с оглед изхода на спора. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на съдебното решение като постановено по ненадлежно упражнено право на жалба. В заключението се изтъкват съображения, че подадената от младши юрисконсулт на Областната управа жалба е ненадлежно предявена. Специалната законова компетентност по чл. 45 от ЗМСМА изключва възможността това процесуално действие да бъде извършено по пълномощие. Законът изисква подаването на жалбата да се извърши лично от областния управител. По касационната жалба на Общински съвет - Дългопол се изразява становище за неоснователност. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 от АПК от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в обжалваните части, поради което са допустими за разглеждане по същество. При служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение в частта, обжалвана от областния управител на област Варна, с оглед изразеното от представителя на Върховната административна прокуратура заключение, Върховният административен съд, в настоящия си състав,, намира решение № 608 от 18.03.2010 г., постановено по адм. д. № 2994 по описа за 2009 г. за валидно, но недопустимо, като постановено при ненадлежно упражнено право на оспорване от страна на областния управител на област Варна, макар и по други от изтъкнаните в заключението съображения. Представителството на административните органи е уредено с нормата на чл. 17 от АПК, като съгласно чл. 17, ал. 3 от АПК, пред съда административните органи могат да се представляват по пълномощие по реда на Гражданския процесуален кодекс. По силата на изричната законова препратка - чл. 17, ал. 3 от АПК, всички процесуални действия, включващи както упражняване на правото на жалба чрез сезиране на компетентния съд, така и процесуалното представителство пред съда, могат да се извършват по пълномощие от лицата, за които нормата на чл. 32, т. 3 от ГПК предвижда тази възможност. Предвид изложеното, възражението за ненадлежно сезиране на Административен съд - Варна с жалба, която не е подписана лично от областния управител, не следва да се възприема за основателно. Въпреки посоченото обаче, съдът намира, че правото на оспорване по чл. 126, вр. чл. 32, ал. 2 от Закона за администрацията и чл. 45, ал. 4 от ЗМСМА, не е упражнено надлежно от областния управител с редовна, отговаряща на изискванията на чл. 150 от АПК, жалба. За редовното сезиране на компетентния съд не е достатъчно подаване на писмен документ, в който да се посочи оспореният акт и да се заяви, че същият се оспорва. Правото на оспорване, като родов термин, използван в АПК, се осъществява чрез подаване или на жалба от гражданите или организациите, или на протест, когато това се извършва от прокурора /чл. 150 АПК/. Жалбата и протестът следва да отговарят на изискванията за редовност, посочени подробно чл. 150 и чл. 151 от АПК. Когато жалбата или протестът не отговарят на изискванията на чл. 150, ал. 1 и чл. 151 от АПК, съдът е длъжен да извърши предписаните в чл. 158 от АПК действия. В случая Административен съд - Варна е бил сезиран с нередовно оспорване, вх. № 16455/31.08.2009 г., което дори след уточнението му с молба от 13.11.1009 г., е продължило да бъде такова. С първоначалната жалба областният управител е оспорил взетите от Общински съвет -Дългопол решения по протокол № 22 от заседанието, проведено на 31.07.2009 г., а с допълнителната молба от 13.11.2009 г. всички решения, взети от общинския съвет на тази дата, са уточнени по номера. По отношение на конкретното решение, предмет на съдебно производство пред Административен съд - Варна, не са налице изискванията на чл. 150, ал. 1, т. 5 и 6 от АПК. Не е посочено конкретно в какво се състои незаконосъобразността на акта, както и в какво се състои искането. Общата формулировка за нарушение на изискванията на ЗУТ, не може да изпълни предписаното от чл. 150, ал. 1, т. 5 АПК изискване за точно посочване на незаконосъобразността на акта. Като е дал ход на делото и се е произнесъл по същество на спора, съдът е постановил решението си по ненадлежно упражнено право на съдебно производство, поради което решението му се явява недопустимо и следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати. Във връзка с начина, по който е сезиран административният съд от областния управител област- Варна, връзка с правомощията на последния по чл. 32, ал. 2 от ЗА и чл. 45, ал. 4 от ЗМСМА, следва да се отбележи следното: Чрез правото, което чл. 32, ал. 2 от ЗА и чл. 45, ал. 4 от ЗМСМА предоставя на областния управител, като орган на изпълнителната власт, се реализира предвидената от закона и Конституцията възможност за взаимен контрол на актовете на органите на местно самоуправление и местна администрация. Член 32, ал. 2, изр. първо от ЗА сочи, че областният управител може да оспорва незаконосъобразни актове на общинските съвети по реда Закона за местното самоуправление и местната администрация. От анализа на текста се налагат няколко извода, които трябва да се посочат. На първо място - областният управител разполага с правомощие /право и задължение/ да оспори актовете на общинските съвети, но то не следва да се разглежда като задължение да оспори всички, като количествено изражение, актове на общинските съвети. Неправилно е тълкувано и ТР № 5/2008 г. на ОС на ВАС относно обхвата на контрола за законосъобразност по чл. 32, ал. 2 вр. чл. 45, ал. 4 ЗМСМА. Правомощието на областния управител е ограничено само до незаконосъобразните актове на общинските съвети /до тези, които областният управител прецени като незаконосъобразни/. Това изрично е записано в законовата разпоредба на чл. 32, ал. 2 от ЗА, Нормата е ясна и категорична, не съдържа празнина и не подлежи разширително или стеснително тълкуване. Следователно областният управител има право да сезира съда само за незаконосъобразни /с оглед критериите в разпоредбата на чл. 146 АПК/ актове. Съдът не осъществява надзор за законност върху актовете на общинските съвети, а контрол за законосъобразността им. Недопустимо е сезирането на съда с цялото количество актове /по списък/ приети в заседание на общинския съвет. Това би затруднило работата на общинските съвети с оглед суспензивния ефект на обжалването. Областният управител следва да оспори само незаконосъобразните актове на общинския съвет. На следващо място следва да се изтъкне, че нормата на чл. 32, ал. 2 от ЗА изрично сочи, че оспорването на незаконосъобразността се извършва по реда, предвиден в ЗМСМА, който, съобразно чл. 45, ал. 4, изр. второ е или чрез връщането им на съответния общински съвет за ново обсъждане и гласуване, или чрез оспорването им по съдебен ред. Когато се предприема оспорване по съдебен ред, за областния управител важат изискванията за редовност и допустимост на оспорването, които са валидни за всички страни в съдебно-административното производство. Сезирането на съда се извършва с жалба в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, отговаряща на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК, както се посочи по-горе. За оспорването от областния управител няма специални правила, различни от тези за останалите правни субекти. Предвид всичко изложено, Върховният административен съд намира, че решението на Административен съд Варна следва да се обезсили, а производството да се прекрати. Водим от изложеното съдът