Решение № 222 от 29.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2016 г.

Решение № 222 от 29.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2016 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 444/15.07.2016 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 7745 от 12.11.2015 г. по в. гр. д. № 19529/2014 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решението от 11.06.2014 г. по гр. д. № 39437/2009 г. на Софийския районен съд за ревандикация на 50 кв. м. от УПИ IV-124 от кв. 30 по плана на [населено място], местност [населено място]. Жалбоподателката Ю. И. С. - ответница по иска, твърди, че първоинстанционното решение е постановено по непредявен иск и въззивният съд е следвало да процедира съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК. Ответниците по касация - ищци по делото, изразяват становище, че въззивното решение е допустимо и касационната жалба следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение, и за да се произнесе, взе предвид следното: Ищците В. А. Г. и М. С. Г. - Н. са собственици на УПИ IV-124 от кв. 30 по плана на [населено място], местност [населено място]. Собственица на съседния от запад УПИ VI-113 от кв. 30 е ответницата Ю. И. С.. Предмет на спора по чл. 108 ЗС са две съседни площи от 96.59 кв. м. и 50 кв. м., за които ищците твърдят, че са част от собствения им имот, но се владеят от ответницата без правно основание. Като взел предвид влязлото в сила решение по гр. д. № 2047/2005 г. на Софийския районен съд по иск с правно основание чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, както и събраните в производството по чл. 108 ЗС доказателства, въззивният съд приел за основателен иска за ревандикация на 96.59 кв. м., които поради допусната грешка в кадастралната основа на дворищнорегулационния план от 1987 г. неправилно са заснети като попадащи в парцела на ответницата, макар да са част от собствения на ищците имот. В тази част въззивното решение не е обжалвано от ответницата и съгласно чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила. Спорът е висящ за площта от 50 кв. м. Първоинстанционният съд приел, че ищците са собственици освен на 96.59 кв. м., и на още 50 кв. м., като в диспозитива на съдебния акт се позовал на скицата на л. 128 и постановил, че и двете площи са част от УПИ IV-124 и не е отграничил местоположението на всяка една от тях. Въззивният съд потвърдил решението на районния съд в тази част, като в диспозитива посочил, че 96.59 кв. м. попадат в УПИ VI-113 - собственост на ответницата по иска, а 50 кв. м. са част от УПИ IV-24, собственост на ищците и също препратил към скицата на л. 128 от първоинстанционното дело. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за допустимостта на въззивното решение и какви са правомощията на въззивния съд в случай, че се установи разглеждане и произнасяне по непредявен иск. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд. Същата правна последица възниква, и когато е разгледан непредявен иск, или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Това становище е застъпено в задължителната съдебна практика, формирана в решенията по чл. 290 ГПК, представени от жалбоподателката: решение № 131/14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 539/13.12.2011 г. по гр. д. 1844/2010 г. и решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г., двете на ВКС, IV-то г. о. Обжалваното въззивно решение не страда от пороци като посочените. Ревандикационната претенция с предмет предаване владението на 50 кв. м. от собствения на ищците парцел е заявена при надлежно упражнено право на иск. По този спорен предмет се е произнесъл първоинстанционният съд с диспозитива на съдебния акт и постановеното от него решение е допустимо. Допустимо е и въззивното решение, с което първоинстанционният съдебен акт в тази част е потвърден. Съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В разглеждания случай жалбоподателката счита въззивното решение за неправилно, тъй като липсвало произнасяне от първата инстанция по ревандикационната претенция спрямо заявената реална част от 50 кв. м. и въззивното решение не може да потвърди липсващо първоинстанционно решение. Оплакването е неоснователно. В решението на районния съд има произнасяне и по двете части на иска за ревандикация и те са индивидуализирани чрез площта и местонахождението им, както и чрез позоваване на скицата към допълнителната техническа експертиза на л. 128. В решението на въззивния съд индивидуализацията е допълнена с посочване на границите на всяка площ. Според жалбоподателката произнасянето по исковата претенция следва да е така, както същата е заявена от ищците съгласно скицата, приложена към исковата молба. От тази скица е видно, че двете площи, които са съседни, са индивидуализирани с различни буквени означения и са оцветени в различен цвят, докато на скицата, на която съдът в двете инстанции се е позовал, спорните части са обединени в една и имат единно буквено означение. От това не може да се направи извод за неправилност на въззивното решение, доколкото в жалбата не се твърди заключението на вещото лице да е било възприето неправилно от съда и като резултат изводът относно предмета на ревандикационната претенция да е неправилен. На последно място - част от оплакванията в жалбата касаят начина, по който въззивният съд е процедирал, след като е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил делото за площта от УПИ VII-117, собственост на трето за спора лице. Жалбоподателката счита, че в случая приложение намира чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК, според което ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. По това оплакване настоящият състав на ВКС, I-во г. о., не може да се произнесе, тъй като въззивното решение в тази част не е допуснато до касационно обжалване и не е предмет на производството по чл. 290 ГПК. На ответниците по касация - ищци по делото, не следва да се присъждат разноски, тъй като не се установява да са сторили такива за производството по касационната жалба на насрещната страна, а подадената от тях жалба не е допусната за разглеждане по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.