Решение № 12383 от 3.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8027/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. Й., [ЕГН], гражданка на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адв. А. Рамисова, срещу решение 1048 от. 17.06.2025 г. постановено по адм. дело 42/2025 по описа на Административен съд Търговище, с което е отхвърлена като неоснователна жалба против заповед 363з-2804/20.12.2024г. на ВПД директор на Областна дирекция на МВР /ОДМВР/ - Търговище, с която на А. Й. е наложена принудителна административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При изложени съображения се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго по съществото на спора. Ответникът Директор на Областна дирекция на МВР-Търговище, действащ чрез процесуален представител юрисконсулт Д. Мирева, в отговор на касационната жалба посочва, че последната е неоснователна, а решението като правилно, законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на съда не страда от касационни пороци и предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд Търговище е била заповед 363з-2804/20.12.2024г. на ВПД директор на Областна дирекция на МВР /ОДМВР/ Търговище С. Петев, старши комисар, с която на А. Й. на основание чл.39а, ал.1, т.1, чл.40, ал.1, т.5 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България. Административният съд е отхвърлил жалбата срещу посочения административен акт. За да постанови този резултат е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е направил фактически установявания относно статута на лицето, мястото на живеене и времето на пребиваване в страната, като е отчел и анализирал и твърденията, сочещи отсъствие поради болест и необходимостта за полагане на грижи за близък човек в Република Турция поради заболяването му, установено на 5.12.2024 г. Установено е, че чужденката живее и работи изцяло извън страната и е пребивавала за времето 19.11.2020 г. до 19.11.2021 г. (периода от постановяване на решението, с което ѝ е било предоставено постоянно пребиваване в Република България) на територията на България общо 7 дни, с продължителност на престоите от 1 до 2 дни, а до 02.12.2024 г. е пребивавала на територията на Република България общо 44 дни. Членовете на семейството на А. Й., по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ, също трайно живеят извън България. Посочено е, че даденият адрес в България е на необитаемо жилище, за което лицето не е заплащало и наем. Нямало е данни и за осигуряване по КСО, заплатени са единствено здравноосигурителни вноски на 22.01.2024г., на 10.04.2024г. и на 11.07.2024г. Направен е правният извод за наличие на предпоставки за отнемане правото на статута на лицето на посоченото основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Решението е правилно. Изводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Неоснователно е твърдението на касатора, че термините трайно и установил, които са използвани в изводите на пъ,воинстанционния съд в смисъл, че А. Й. не се е установила трайно в Република България, са използвани в нарушение на Закона за нормативните актове, тъй като за тях липсва легално определение в ЗЧРБ и респективно с решението си съдът дописва закона. Действително, в ЗЧРБ не е дадено легално определение на понятието трайно установяване, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание, практиката и правото на ЕС (вж. чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) 987/2009 г.). Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, учи или упражнява трудова дейност, поддържа социални контакти и се включва/интегрира в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. От доказателствата по делото се установява, че А. Й. не се е установила на територията на България. За период от около четири години е пребивавала в България само 44 дни и видно от доказателствата по делото, центърът на житейските й интереси е в Република Турция. Следвайки горното, настоящата инстанция счита и че е неоснователно твърдението в касационната жалба, че административният съд е постановил решението си в противоречие с чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Касаторът твърди, че логическото и граматическото тълкуване на разпоредбата води до извод, че няма изискване пребиваването да е трайно или достатъчно. Върховният административен съд счита, че самото значение на думата пребивавне предполага уседналост, а не просто инцидентно преминаване с транзитен и краткосрочен характер, още повече, че в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е посочен и терминът установил, който предполага трайност. Такава трайност не е налице в процесния случай, затова и първоинстанционният съд правилно е преценил с оглед на доказателствата, че жалбоподателката живее заедно със семейството си трайно извън пределите на Република България, поради което е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г от ЗЧРБ. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Нататък в касационната жалба е изложено абстрактно разсъждение по повод срока, посочен в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Според касатора чужденецът не следва да пребивава на територията на страната в едногодишен срок след разрешението за пребиваване. Така изложено излиза, че чужденецът е получил своето разрешение на 19.11.2020 г. и не е имал задължение в едногодишен срок до 19.11.2021 г. да пребивава в страната, а задължение да не пребивава в нея в едногодишен срок след изтичане валидността на разрешението. Поради това, че твърдението представлява нонсенс, то не следва да бъде разисквано допълнително. Законът е очертал ясно, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът трябва да се е установил и да пребивава на територията на страната. Като неоснователно и лишено от смисъл следва да се остави и твърдението, че за да започне законовата процедура по установяване, е необходимо чужденецът физически да получи разрешението за пребиваване. Наведените с касационната жалба твърдения, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, както и направения сравнителен анализ на чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, не подлежат на установяване в настоящото производство с оглед забраната по чл. 220 от АПК за нови фактически установявания. Водим от горното, Върховният административен съд намира решението на административния съд за правилно и като такова то следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение