Решение № 102 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4451/2019 г.

Решение № 102 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4451/2019 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Д. Б. П. чрез процесуалния представител адв. Д. Д. от АК Б. е обжалвала въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 3194 от 15.07.2019 г. по гражданско дело № 63/2018 г. В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателства и доводите във въззивната жалба, както и че е допуснато нарушение на материалния закон – чл. 29 СК в смисъла на тълкуването му в практиката на ВКС. Ответникът В. Б. Г. чрез процесуалния представител адв. С. Б. е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не е допуснато нарушение на съдебната практика по приложението на чл. 272 ГПК. Доводите във въззивната жалба са правени и пред първата инстанция и на тях е отговорено в решението, поради което въззивният съд е имал основание да препрати към изводите на първата инстанция. По останалите материално правни въпроси също се поддържа, че обжалваното решение не противоречи на сочената практика на ВКС. Касационната жалба е приета за допустима с определението по чл. 288 ГПК № 217 от 05.05.2020 г. и е допусната за разглеждане по същество по правния въпрос дали въззивният съд е длъжен да формира свое вътрешно убеждение по правнорелевантните факти, въз основа на събраните в процеса доказателства и може ли да препрати изцяло към мотивите на първата инстанция. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Производството по делото е образувано по предявен иск от В. Б. Г. против Д. Б. П. с искане да бъде признато за установено на основание чл. 29, ал. 3 СК, че ищецът притежава по-голям дял в размер на 9/10 от придобитото по време на брака имущество поради значително по-голям принос – реализирани по-високи доходи от тези на ответницата, както и влагане на средства и труд, грижи за детето и работа в домакинството. С решение № 6451 от 31.07.2017 г. по гр. д. № 2494/2014 г. Благоевградският районен съд е уважил иска частично като е определил на В. Б. Г. на основание чл. 29, ал. 3 СК по-голям дял от прекратената с развод съпружеска имуществена общност в размер на 6/10 идеални части. Това решение е обжалвано от ищеца В. Б. Г. в отхвърлената част за разликата над 6/10 ид. ч. и от ответницата Д. Б. П. в уважената част на иска.. С обжалваното решение Благоевградският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение изцяло. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК и е препратил към изводите на първата инстанция по отношение на установените факти и правните изводи, че безспорно ищецът е доказал своя принос, чрез осигуряване на по-големи доходи от доходите на ответницата, в съотношение между приноса на ищеца и приноса на съпругата – ответник 60% към 40%. Посочил е, че обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извод за правилно установена от първата инстанция фактическа обстановка. Въззивният съд е изложил правни съображения за предмета на доказване по иск с правно основание чл. 29, ал. 3 във връзка с чл. 21, ал. 2 СК като е посочил, че в случая правилно първата инстанция е отчела съществената разлика в доходите на двамата съпрузи, като тези на ищеца практически изцяло са осигурявали в годините приходите на семейството, той е заплащал и тегления кредит, което обосновава изискването за значителност по чл. 29, ал. 3 от СК, като едновременно с това е налице принос на съпруга и в нематериален аспект, изразяващ се в грижи за отглеждане на детето и участие в домакинството. Тези мотиви на въззивния съд както е прието и в определението за допускане на касационното обжалване са в противоречие с практиката на ВКС по относно съдържанието на мотивите на втората инстанция и съответно са в нарушение на процесуалните правила. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на решението, за допустимостта му в обжалваната му част, а при проверката на правилността му е обвързан да разгледа само доводите във въззивната жалба. Според ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТК действащият ГПК урежда второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване. Негова непосредствена цел е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Именно в светлината на тази същност на въззивното производство и ограничението съдът да се произнесе само по доводите на страните, /което е едновременно и негово задължение да ги разгледа/, следва да се тълкува разпоредбата на чл. 272 ГПК, която предоставя възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция. Съдът може да препрати към фактическите изводи на въззивния съд, когато срещу тях не се съдържат доводи във въззивната жалба, но не може да препрати към мотивите на първата инстанция изцяло, когато в жалбата са направени оплаквания за необоснованост на решението и допуснати процесуални нарушения при зачитане на доказателствената стойност на представените документи и разглеждането на доводите на страните. При въведени такива доводи, той е длъжен да ги разгледа като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, относими към тях. В разглеждания случай въпреки подробно изложените доводи за допуснато нарушение от първата инстанция на процесуалните правила при обсъждането на възраженията на ответницата, преценката и обсъждането на доказателствата и разпределяне на доказателствената тежест по оспорените документи, както и анализът на доказателствата в подкрепа на довода за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция, въззивният съд е възприел изцяло фактическите изводи на първата инстанция като на практика е постановил контролно-отменително решение, а не такова по съществото на спора, както го задължават разпоредбите на чл. 269, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Ето защо като постановено в нарушение на процесуалните правила, въззивното решение следва да се отмени на основание чл. 281, т. 3 предл. второ ГПК и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав, за да бъдат спазени процесуалните правила за инстанционност при разрешаване на спора. При новото разглеждане на делото на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение