Решение № 5776 от 1.6.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Б. Атанасов следовател в Следствен отдел Софийска градска прокуратура против Решение 3976/14.06.2022 г. на Административен съд София град, постановено по адм. дело 674/2022 г. Жалбоподателят излага подробни доводи за неправилност на решението на административния съд по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което иска неговата отмяна. Ответникът административен ръководител на Софийска градска прокуратура чрез своя процесуален представител по делото в писмен отговор оспорва подадената касационна жалба. Счита същата за неоснователна, а решението на административния съд за правилно, поради което да се остави в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред АССГ с доводи за нищожност са били 4 броя заповеди на административния ръководител на Софийска градска прокуратура, а именно: Заповеди 4230/17 г., 4230/18 г., 4208/19 г. и РД-04-1034/20 г. След анализ на относимите за правния спор доказателства и преценката на степента на порока на процесните заповеди, административният съд е приел, че те не са нищожни, а унищожаеми, но съдът не дължи произнасяне поради преклудиране на възможността за съдебна защита относно тяхната незаконосъобразност. На това основание е отхвърлил първоинстанционната жалба като неоснователа. Решението е правилно. Спор по фактите не е бил формиран пред първоинстанционния административен съд. Спорът е бил относно правилното приложение на материалноправните норми, касаещи доводите за нищожност на обжалваните заповеди. Видно от разпоредбата на чл. 140, ал. 1, т.1 (Изм. - ДВ, бр. 1 от 2011 г., в сила от 04.01.2011 г., изм. - ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г., изм. - ДВ, бр. 32 от 2022 г., в сила от 28.07.2022 г.) ЗСВ административният ръководител на районна, окръжна, военно-окръжна, апелативна и военно-апелативната прокуратура организира и ръководи дейността на съответната прокуратура. Съгласно чл. 140, ал.2 ЗСВ разпорежданията на административния ръководител във връзка с правомощията му по ал. 1, т. 1 са задължителни за всички прокурори, следователи и служители в съответната прокуратура. При така разписаните правила на ЗСВ следва извод, че процесните заповеди на административния ръководител на СГП са израз на правомощието му да осъществява общо организационно и административно ръководство на СГП и по отношение на прокурорите и следователите в съответния орган на съдебна власт. Следва да бъде посочено, че съдиите, прокурорите и следователите имат особен служебен статус, поради което e специфичен и характерът на правоотношенията им, по силата на които те изпълняват функциите си. По този въпрос теорията и съдебната практика приемат, че правоотношенията не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, защото създаването и прекратяването им се извършва с индивидуални административни актове на съответната колегия на Висшия съдебен съвет, за разлика от трудовите правоотношения, които са такива на частното право и съществуват между равнопоставени страни. Разглежданите правоотношения не са и служебни по смисъла на Закона за държавния служител, независимо че и двете са властнически правоотношения при упражняване съответно на съдебната и на изпълнителната власт. Правоотношенията на съдии, прокурори и следователи са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена държавна служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като отделен вид държавна власт (Решение 1 от 31 януари 2017 г. на КС на РБ по к. д. 6/2016 г.). Характерът на акта на административния ръководител с оглед правните последици, които настъпват от неговото постановяване за магистрата, предопределя и субективното материално право на следовател Б. Атанасов да го оспори по реда на АПК пред съда. Правото на обжалване е процесуална възможност, която се осъществява от носителя на това право при конкретни законови предпоставки. Наличието на правен интерес от оспорване на административните актове е изискване, изрично посочено в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, което определя обжалваемост на всички административни актове, когато обжалваният акт засяга лицето, което го обжалва, т.е. същото следва да има пряк, личен и непосредствен интерес от търсената с жалбата съдебна защита. В правната теория се приема, че административният акт е недействителен, когато е засегнат от някакъв порок. Касае се за липса на някое или някои условия за валидност на акта, които са предвидени в закона. Пороците на акта трябва да са съществени и тежки за да се приеме, че същият е нищожен. В съдебната практика се споделя и разбирането, че нищожен е този административен акт, на който липсва основен, съществен елемент, за да има волеизявлението властнически характер. Решаващи за валидността на един административен акт са въпросите, свързани с компетентността на органа и формирането на волята му. Компетентността се свързва с функциите по управление в пределите на правомощията, които административният орган има. Ако такъв акт нарушава изискванията на закона от гледна точка на компетентността на органа, който се сочи за негов издател, то актът ще е нищожен и от него няма да се породят целените правни последици. Актът ще бъде нищожен и когато административният орган не е спазил предвидената в закона форма, която по изрично предвиденото в нормативния акт е форма за неговата действителност. Нарушението на някое от другите изисквания за законосъобразност на един административен акт може да доведе до неговата нищожност, но порокът трябва да е от такова естество или интензивност, че да не оставя каквото и да било съмнение за явната лишеност на акта от всякакво правно действие. В практиката си Върховният административен съд се е водил от естеството и степента на порока т.е. степента или тежестта на допуснатата незаконосъобразност, като разграничителен критерий между нищожни и унищожаеми административни актове. Тъй като в процесуалните закони, уреждащи административното производство, вкл. и АПК, не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, в правната теория и съдебната практика се поддържа мнението, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл.146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Съобразно това, нищожен се явява само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че изначално не е в състояние да породи правните последици, към които е насочен. С оглед на посочените съображения и искането, с което е сезиран, съдът намира, че предметът на настоящето производство се свежда до проверка на компетентността на органа, издал оспорения акт, спазването на установената писмена форма, спазването на правилата при издаването му, които биха повлияли на самото волеизявление и спазването най-общо на материалния закон във връзка с разпоредителните действия на ответника. В случая оспорените заповеди са били издадени от компетентен орган във връзка с изпълнение на решения на Пленума на ВСС и въз основа на предложенията на зам.-градските прокурори и зав. следствен отдел. Правилно административният съд е съобразил доводите си в тази насока с предвиденото в чл. 30, ал. 2, т. 10 от Закона за съдебната власт и съответните редакции относими към настоящия казус, че Пленумът на ВСС е компетентен да определи възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите чрез приемането на съответните норми, на базата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС 4 от 17.01.2000 г. На основание нея и чл. 13 АПК Пленумът на Висшия съдебен съвет е приел Правила за определяне изплащането на средства за допълнителни трудови възнаграждения (ПОИСДТВ) действащи към 2017 г., 2018 г., 2019 г. и 2020 г., а разпореждането за изплащането на процесните суми на основание тези Правила е съобразено с императивната разпоредба от страна на административния ръководител. Процесните заповеди са издадени при спазването на изискването за форма на акта и по чл. 59, ал. 2 АПК, като са мотивирани и съдържат фактически и правни основания за издаването им. Не са допуснати особено съществени нарушения на производствените правила, които да опорочават до степен на нищожност оспорените заповеди. При липса на материалноправно основание за изплащане на суми за допълнително трудово възнаграждение и по арг. чл. 5 - чл. 9 от Правилата в редакциите за периода 2017 г. - 2020 г., на касатора Атанасов правилно не е било изплатено такова. Не се установява материална незаконосъобразност на процесните заповеди, която с оглед на степента на този порок да води до тяхната нищожност. Органът издал заповедите не е упражнил превратно своята власт и не е налице основание за прогласяване нищожността им. По изложените съображения, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че обжалваните заповеди на административния ръководител на Софийска градска прокуратура не са нищожни и е отхвърлил подадената първоинстанционна жалба като неоснователна. Обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски пред настоящата инстанция не са претендирани, поради което съдът не се произнася по възлагането им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение