Решение № 626 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4854/2025 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 315/10.07.2025 г. по гр.д. № 389/2025 г., с което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение №65/10.03.2025 г. по гр.д. № 463/2024 г. на Районен съд – Велинград, по иска предвиден в чл. 422 ГПК, е признал за установено, че [община] дължи на Г. Х. Б. сумата 5 171.27 лв. - лихвоносна главница с разноски, представляваща адвокатско възнаграждение за защита и процесуално представителство по ч.гр.д. № 100/2015 г. на Районен съд - Велинград, определено с решение № 534/13.12.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 153/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 281/2024 г. на Районен съд – Велинград. Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос за релевантните факти, при които в решението по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, предявен след решение по чл. 36, ал. 3 ЗАдв и издадена въз основа на решението на адвокатския съвет заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въззивният съд разглежда възражението на длъжника, че размерът на адвокатското възнаграждение не е справедлив и обоснован (чл. 36, ал. 2 ЗАдв). По въпроса настоящият състав намира следното: Законът за адвокатурата установява, че по правило трудът на адвоката е възмезден – арг. от сравнителен анализ на чл. 36, ал. 1 ЗАдв и чл. 38 ЗАдв. Възнаграждението се определя с договора между адвоката и клиента – чл. 36, ал. 2 ЗАдв, но когато страните не са уговорили неговия размер, по искане на адвоката или клиента адвокатският съвет го определя съгласно Наредбата на Висшия адвокатски съвет – чл. 36, ал. 3 ЗАдв. в приложимата за спора редакция към 2019 г. Източник на адвокатското възнаграждение обаче е винаги договорът, като решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв замества непостигнатото съгласие на страните за размера на възнаграждението. Затова предпоставките този размер да се определи с решение на адвокатския съвет са сключеният договор между адвоката и клиента и липсващата уговорка за размера на възнаграждението. Релевантните факти за определянето му са предметът и характерът на защитата, която клиентът е възложил с договора, и обемът, в който адвокатът е изпълнил възложената му работа. Адвокатският съвет определя неуговореното възнаграждение в упражнение на правомощие, което законът му предоставя. Решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв обаче не е индивидуален административен акт, нито решава спора между адвоката и клиента за размера на възнаграждението. Въз основа на решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, адвоката може да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (чл. 37 ЗАдв), а при възражение на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение и предявен иск по чл. 422 ГПК съдът разрешава спора за съществуването и размера на адвокатското възнаграждение. Съдът по иска по чл. 422 ГПК не упражнява контрол за законосъобразност на решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, а следва да установи каква услуга е възложил клиентът – произтичащата от предмета и характеристиките на предоставените в защита права и законни интереси, и каква работа е извършил адвокатът – дали съответства по предмет и обем на възложеното, дали адвокатът я е изпълнил с дължимата професионална грижа и по каква причина е приключил изпълнението по договора – поради престиране на дължимото или поради друго настъпило обстоятелство, поради което е преустановил изпълнението на възложеното. От значение са видът, обемът и сложността на правата и законните интереси, които клиентът е възложил в защита, и характерът на действията, които адвокатът е предприел в изпълнение на дължимата услуга. Тези обстоятелства задават паричния еквивалент на престирания от адвоката труд по договора и определят размера на възнаграждението, което клиентът дължи. Когато размерът на възнаграждението, определено с решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, съответства на възложената и изпълнена работа, съдът по иска по чл. 422 ГПК не може да го намали със съображения, че намира друг размер за по-справедлив. Съдът уважава иска в размер, съответен на паричния еквивалент на престирания труд, след като установи, че предметът, обемът или характеристиките на възложената и изпълнена работа се различават от това, което адвокатският съвет е приел с решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, или при друго обстоятелство, релевантно за изпълнението, като прилага правилата, уреждащи възникналото договорно правоотношение между адвоката и клиента. Съдът отхвърля иска, когато установи, че договор не е сключен или макар да е сключен, не е изпълнен по причина, за която адвокатът отговаря. С решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 Съдът на Европейския съюз прие, че национална уредба, която придава задължителен характер на минимални размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на професионална организация на адвокатите, представлява ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже прилагането на националната уредба, която прави тези минимални размери задължителни. В решението се приема също, че цената на услуга, определена чрез споразумение или решение на всички участници на пазара, не може да се счита за действителна пазарна цена, тъй като съгласуваното определяне на цените препятства формирането на действителни пазарни цени. Решението на СЕС по дело С-438/22 следва да бъде обсъдено, тъй като приложимата редакция на чл. 36 ЗАдв към спорното правоотношение, възникнало през 2019 г., обвързва размера на адвокатското възнаграждение с Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, която при действащата тогава редакция установява минимални размери на адвокатските възнаграждения. От решението на СЕС обаче не следва неприложимост на всички разпоредби от Наредба № 1/09.07.2004 г., действали през 2019 г. Решението засяга правилата, чрез които установените от професионалната организация – Висшия адвокатски съвет, минимални размери на адвокатските възнаграждения придобиват характер на задължителен ценови критерий. Могат да бъдат съобразявани онези разпоредби от Наредбата, които не определят минимална цена, а уреждат вида и обема на адвокатската услуга и условията за предоставянето ѝ или конкретизират общи правила на облигационното право, съвместими със специалната уредба в ЗАдв. и приложими към възникналото договорно правоотношение между адвоката и клиента. Решението по дело С-438/22 се прилага и за правоотношенията, възникнали преди тълкуването на чл. 101, § 1 ДФЕС, извършено от СЕС. В производството по чл. 267 ДФЕС СЕС не създава ново правило, приложимо занапред, а разяснява значението и обхвата на нормата на правото на Съюза така както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на влизането ѝ в сила. Даденото тълкуване е приложимо и за правоотношения, възникнали преди решението по преюдициално запитване, освен ако по изключение СЕС не е ограничил действието на тълкуването във времето. В решението по дело C-438/22 такова ограничение няма. Следователно минималните размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. не могат да бъдат прилагани като задължителен критерий за определяне на спорното адвокатско възнаграждение, нито размерите в Наредбата могат да са критерий за пазарната стойност на предоставена адвокатска услуга, но могат да бъдат съобразени онези разпоредби в Наредбата, които уреждат вида и обема на адвокатската услуга и условията за предоставянето й или конкретизират общи правила на облигационното право по договорното отношение с клиента, съвместими с уредбата в ЗАдв. Настоящият състав като разгледа оплакванията в касационната жалба на [община] срещу въззивното решение, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за частично основателна по следните съображения: Въззивният съд правилно е установил следната релевантна за спора фактическа обстановка: С общо пълномощно от 04.02.2019 г. адв. Г. Б. е упълномощен да осъществи процесуално представителство на [община] по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС – Велинград. Договорът за адвокатска услуга е сключен, но не е уговорено възнаграждение. Към 04.02.2019 г. са влезли в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист 272 489.34 лв. - лихвоносна главница с разноски, които са били издадени по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС-Велинград по заявление на клон на „Еко Титан“ ЕООД срещу Общината. Адв. Б. подава молба за обезсилване на влезлите в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист като издадени по искане на неправосубектен заявител. С разпореждане заповедният съд е оставил молбата без разглеждане. Адв. Б. обжалва разпореждането, то е отменено и с определение заповедният съд оставя без уважение молбата. Адв. Б. обжалва определението. На 10.12.2019 г. е постигнато споразумение за вземанията, предмет на общо 33 заповедни производства, сред които е и вземането по заповедта по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС – Велинград, а кметът на Общината поема задължение да оттегли частните жалби по 33-те дела. Кметът оттегля частната жалба срещу определението по ч.гр.д. 100/2015 г. на РС – Велинград, производството по нея е прекратено и определението за отхвърляне на подадената молба за обезсилване от адв. Б. е влязло в сила. Адв. Б. иска от Адвокатски съвет – Пловдив да му определи възнаграждение за представителството по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС-Велинград. С решение № 534/13.12.2023 г. Адвокатският съвет е приел, че адв. Б. е осъществил защита и представителство за Общината, които се изразяват в подадените молба за обезсилване на заповедта по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист и двете частни жалби съответно срещу разпореждането и определението по тази молба. С решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Адвокатският съвет не е приложил минималните размери в Наредба № 1/09.07.2014 г., но е определил адвокатското възнаграждение за сумата 5 171.27 лв. на база защитен материален интерес – стойността на вземането по издадената заповед за изпълнение, като е добавил, че в резултат на усилията на адвоката е постигнатото доброволно уреждане на спора, а съгласно чл. 3 от Наредбата Общината дължи възнаграждение на адв. Б.. Въззивният съд също не е определил неуговореното с Общината възнаграждение на адв. Б. чрез прилагане на минималните размери в Наредбата. Това е правилно по съображенията в дадения отговор на правния въпрос. Въззивният съд обаче неправилно е приел, че размерът на възнаграждението, определен с решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, е справедлив и обоснован (чл. 36, ал. 2 ЗАдв), възприемайки необосновано същите критерии за остойностяване на положения труд от адв. Б. по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС - Велинград като приложените в решението на адвокатския съвет. Основателно е касационното оплакване, че съдът е нямал задължение да ги възприема безкритично, а е бил длъжен да установи конкретния предмет, обем и характеристики на възложената и изпълнена работа в защита на конкретните права и законни интереси на [община]. Неправилното решение следва да се касира. Установените касационни основания не налагат повтарянето или извършването на нови процесуални действия, а касационният състав следва да реши спора. Настоящият състав намира, че договорното правоотношение между адв. Б. и [община] е възникнало не по-късно от 04.02.2019 г. - датата на общото пълномощно, представено по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС – Велинград. Към момента на възложената на адв. Б. защита са влезли в сила издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. След стабилизирането на двата акта заповедният съд не разполага с правомощие да ги обезсили поради твърдяната неправосубектност на Клона. Предприетите от адв. Б. действия – подадената молба за обезсилване и последвалото обжалване на разпореждането и определението на заповедния съд по молбата, са негодни според закона средства за постигане на благоприятен за клиента резултат. Обстоятелството, че молбата първоначално е оставена без разглеждане, а след отмяна на разпореждането е разгледана и оставена без уважение от заповедния съд, не променя извода, че по ч.гр.д. № 100/2015 г. адв. Б. е избрал негодни според закона средства за защита на правата и законните интереси на Общината. Обстоятелството, че действията са извършени в изпълнение на възложено процесуално представителство, не им придава качеството на годно средство за защита и не обосновава по-висок размер на възнаграждението. При тези обстоятелства при полагане на дължимата професионална грижа адвокатската услуга е следвало да се изчерпи в проучване на заповедното производство, приключваща с констатацията, че издадените заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 100/2015 г. РС – Велинград са влезли в сила, и в правна консултация на Общината относно съществуващите след стабилизирането им средства за защита, включително с уведомяване, че законът не предвижда възможност заповедният съд да ги обезсили поради твърдяна неправосубектност на клона. Използваният негоден процесуален способ за защита от адв. Б. не придава по-висок размер на действителния паричен еквивалент на дължимата работа. Негодните процесуални средства обаче са използвани във времето и представляват продължително изпълнение по сключения договор с Общината. Адв. Б. е подал частна жалба срещу първоначално оставената без разглеждане молба за обезсилване, а след това и втора частна жалба срещу определението, с което молбата е оставена без уважение. Обстоятелството, че при точно изпълнение по договора неговата професионална работа е следвало да се изчерпи с проучването на заповедното дело и правилната правна консултация, не означава, че изпълнението е приключило още към момента на молбата за обезсилване. Спогодбата от 10.12.2019 г. урежда положение, във връзка с което адв. Б. е осъществявал представителството на Общината по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС-Велинград. Споразумението между заявителя и Общината – съответно кредитор и длъжник по влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК, поставя край на продължителното изпълнение чрез избрания от адв. Б. негоден способ за защита. Това значение на спогодбата следва да бъде разграничено от значението ѝ за определяне на размера на адвокатското възнаграждение. От нейното съдържание не се установява, че постигнатата отстъпка е резултат от молбата за обезсилване и последвалите частни жалби на адв. Б., нито че този икономически резултат представлява защитен интерес на Общината чрез предприет от адвоката годен правен способ. За да определи размера на дължимото възнаграждение, настоящият състав следва да оцени труда на адв. Б. според вида, обема и сложността на правата и законните интереси, които Общината е възложила в защита, и характерът на предприетите действия от адв. Б. по ч.гр.д. № 100/2015 г. РС – Велинград включително със съпоставянето им с дължимата професионална грижа. Продължителността на предприетото чрез избрания от адв. Б. негоден правен способ не увеличава стойността на неговия труд, който при дължимото професионално поведение е следвало да се изчерпи с проучване на делото и консултация на Общината. Размерът на вземането по влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК, която е била издадена по ч.гр.д. № 100/2015 г. РС – Велинград, не е „защитим материален интерес“, от който може да изведе паричния еквивалент на престирания труд от адв. Б.. Към момента на възложената му защита от Общината заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са влезли в сила. Избраният способ от адв. Б. – искане до заповедния съд за обезсилване поради твърдяна неправосубектност на клона – не е бил годен да доведе до отричане или намаляване на вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение нито да изключи правото на принудително изпълнение по изпълнителния лист. Размерът на вземането по заповедта по чл. 417 ГПК изразява имуществената значимост на вече настъпилите правни последици за Общината от влезлите в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист, но не представлява материален интерес, защитим чрез възложената и предоставена услуга от адв. Б.. Размерът на възнаграждението не може да бъде увеличен поради продължителността или броя на процесуалните действия, които адв. Б. е предприемал чрез предприетите негодни правни способи за защита на правата и интересите на Общината. По делото не са установени обстоятелства, които да сочат необичаен обем или фактическа и правна сложност на професионално необходимата адвокатска работа. Тя включва две самостоятелни дейности: проучване на приключилото заповедно производство и консултация относно правните последици на влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист при съществуващите след стабилизирането им уредени от закона способи за защита, сред които не е направеното от адв. Б. искане за обезсилване. Настоящият състав намира, че паричният еквивалент на неговия труд е 80.00 лв. - за дължимото проучване и 80.00 лв. - за дължимата консултация, т.е. общо 160.00 лв., а с ДДС (към 10.12.2019 г. адв. Б. е регистриран по ДДС) - общо 192.00 лв. Следващото във времето продължаване на изпълнението чрез избраните от него негодни процесуални средства до постигнатата спогодба е от значение за началото на погасителната давност, но не увеличава размера на дължимото възнаграждение. В касационната жалба има оплакване, че въззивният съд неправилно е приложил института на давността. Настоящият състав намира, че възражението за давност е своевременно въведено – с отговора на исковата молба, но е неоснователно по следните съображения: Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, от който вземането е станало изискуемо. Правото на възнаграждение произтича от договора за адвокатска услуга и от това, че по правило този договор е възмезден. Когато размерът на възнаграждението не е уговорен, решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв не поражда вземането, а определя неговия размер. Поради това решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв не съвпада с изискуемостта. Тя е свързана с приключване на изпълнението на възложената с договора адвокатска услуга и този момент е начало на погасителната давност. Разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв установява (по правило) възмездния характер на предоставяната адвокатска защита и съдействие. Тя не променя характера на договорното задължение на адвоката – да предостави възложената адвокатска услуга. Дължимото възнаграждение от клиента представлява паричния еквивалент на тази услуга, а не възнаграждение за труд в смисъла по чл. 111, б. „а“ ЗЗД. Поради това за вземането, установено с настоящото решение, се прилага общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. В случая, постигнатата спогодба е края на продължителното изпълнение на адв. Б. по договора с Общината. От 10.12.2019 г. е започнал да тече 5-годишния срок по чл. 110 ЗЗД. Той не е изтекъл към 07.03.2024 г. Тогава адв. Б. е подал заявлението за издадената му заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК въз основа на решение № 534/13.12.2023 г. на Адвокатски съвет - Пловдив. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, от 07.03.2024 г искът по чл. 422 ГПК се счита предявен, а съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давността не тече докато трае настоящият процес относно вземането. Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която искът по чл. 422 ГПК е уважен за сумата 98.17 евро, равностойни на 192.00 лв., ведно със законната лихва от 07.03.2024 г, а за разликата до 2 644.03 евро, равностойни на 5 171,27 лв. - да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен. По разноските. Разноските за заповедното и исковото производство следва да се разпределят и поставят в отговорност на страните съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът/ответникът следва да заплати на ответника по касация/на ищеца сумата 3.93 евро (равностойни на 7.68 лв.) – съразмерна на уважения към предявения размер на иска част от двете внесени такси от по 103.42 лв. за образуваните заповедно и исково производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация/ищецът следва да заплати на касатора/на ищеца сумата 2 676.84 евро (равностойни на 5 235.45 лв.) – съразмерна на отхвърления към предявения размер на иска част от сторените разноски, изразени във внесените такси за въззивното и касационното производство и в уговорените и заплатени възнаграждения за процесуалното представителство на Общината пред всяка от трите инстанции. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗАадв настоящият състав определя възнаграждение за общата сума 102.24 евро или от по 25.56 евро за безплатно осъщественото процесуално представителство на ищеца в заповедното и в исковото производство от адв. С., последното - преминало през първата, втората и третата инстанция. С тези мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд