Решение № 11652 от 8.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8438/2008 г.

Решение № 11652 от 8.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8438/2008 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 145, ал. 2, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на съпрузите Абдул Маджид Данауар - сирийски гражданин, и Ирина Радева Данауар - български гражданин, представлявани от адв. Грозев, против заповед № 2330/13.03.2000 г., издадена от директор на Регионална дирекция на вътрешните работи (РДВР), с която е постановен отказ за влизане в страната на Абдул Маджид Данауар за срок от 10 години. С жалбата се оспорва законосъобразността на процесната заповед, като се поддържа от жалбоподателите, че същата е издадена при липса на компетентност и в противоречие с материалния закон, а именно чл. 10, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Въз основа на тези твърдения се иска от съда на първо място да обяви оспореният акт за нищожен, алтернативно да го отмени. Ответната страна - директора на областна дирекция "Полиция" - Стара Загора, представляван от юрк. Росица Митева, в молба от 9.09.2009 г., счита така подадената жалба за недопустима респ. за неоснователна Поддържа, че жалбата е подадено от лице без надлежно учредена представителна власт, тъй като пълномощно, заведено с рег. № 6502/06.12.2000 г. при нотариус Василка Ацева (л. 11), касае права свързани с възстановяване правото на пребиваване на Абдул Маджид Данауар, но не и такива свързани с постановения отказ за влизане в страната. Посочено е съща така, че жалбоподателите са упражнили правото се на жалба далеч след изтичането законово определения 14- дневен срок за това през 2003 г. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода по същество, изразява становище, че спрямо жалбоподателя - Ирина Радева Данауар не е налице активна процесуална легитимация тъй като същата няма правен интерес от оспорването на процесната заповед. Спрямо другия жалбоподател не се поддържат основание за недопустимост на жалбата, но се възразява относно нейната основателност. Застъпва се, че компетентността на директора на РДВР - Стара Загора за издаване на процесната заповед е следствие от делегираните му правомощия за това от министъра на вътрешните работи със заповед № I-45/22.02.1999 г., както и че жалбоподателя не е доказал, че не представлява заплаха за националната сигурност и че накърненото му право по чл. 8 от ЕКПЧОС е допустимо, тъй като това е законово предвидена възможност в интерес на националната и обществена сигурност. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия си състав като прецени допустимостта на така предявената жалба и становищата на страните, намира че жалбата е допустима за разглеждане що се отнася до жалбоподателя Абдул Маджид Данауар в частта й относно претенцията за нищожност на оспорваната заповед. Изложеното от прокурора становище за липса на процесуална легитимация спрямо Ирина Радева Данауар се подкрепят изцяло от настоящия съдебен състав. Доводите на ответната страна за недопустимост на жалбата поради липса на представителна власт спрямо адв. Грозев и просрочването й, не могат да бъдат споделени изцяло. На първо място, в представеното по делото пълномощно (л. 11), от точка 9 от същото е видно, че Абдул Маджид Данауар е упълномощил своята съпруга да го "представлява навсякъде другаде (извън упоменатото в т. 1-8), където е необходимо за всестранна защита на моите (неговите) права и законни интереси". Настоящия състав, счита че така изразената воля на Абдул Маджид Данауар, за общо безсрочно упълномощаване на неговата съпруга, е годно основание да породи представителна власт у нея да оспори процесната заповед, а в последствие и да легитимира адв. Грозев като процесуален представител с оглед извършеното преупълномощаване с представеното по делото пълномощно (л. 12) от 27.08.2007 г. Що се касае до възраженията за просрочие, същите не следва да се обсъждат при положение, че като търсена защита спрямо заповедта е посочена нейното обявяване за нищожна. Съгласно чл. 149, ал. 5 от АПК и чл. 37, ал. 2 от ЗАП (отм), исковете за обявяване на нищожност на административните актове не са процесуално обусловени от срок. Допустимостта на алтернативно предявения иск за отмяна на заповедта, следва да бъде обсъждан след произнасянето на съда относно нищожността на акта. Съдът като взе предвид представените по делото доказателства и становищата на страните по същество, приема за установено следното от фактическа и правна страна: С оспорената заповед № 2330/13.03.2000 г., директора на РДВР - Стара Загора, е наложил принудителна административна мярка "отказ за влизане в страната" на сирийския гражданин Абдул Маджид Мохамед Данауар, за срок от 10 години, считано от 14.03.2000 г. до 14.03.2009 г. Отказа е постановен на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗЧРБ и на основание мотивите, изложени в предложение № 533/10.02.2000 на РЗБОП. Съгласно цитираните основания, в редакцията на закона към датата на издаване на заповедта - ДВ. бр. 70 от 6.08.1999 г., в сила от 1.01.2000 г, се предвижда че, се отказва издаване на виза и влизане в страната на чужденец, когато същия с действията си е поставил в опасност сигурността или интересите на българската държава или за когото има данни, че действа против сигурността на страната, както и има данни, че е член на престъпна група или организация или че извършва терористична дейност, контрабанда и незаконни сделки с оръжие, взривни вещества, боеприпаси, стратегически суровини, стоки и технологии с възможна двойна употреба, както и незаконен трафик на упойващи и психотропни вещества и прекурсори и на суровини за тяхното производство. По делото е представена заповед № I-45/22.02.1999 г., с която министъра на вътрешните работи, упълномощава директорите на РДВР - та на първо място да прилагат мерки за административна принуда по ЗЧРБ, а на второ да издават разрешения и да отказват продължаване на пребиваването на чужденците в страната до една година. С оглед на оспорената компетентност на директора на РДВР - Ст. Загора, следва да бъде изследван въпроса, закона предвижда ли налагането на подобна мярка и ако да кой е посочения от закона орган с вменени правомощия по налагането й, респ. има ли права на делегира своите правомощия. В глава Пета от ЗЧРБ (ДВ. бр. 70 от 6.08.1999 г.), са предвидени четири мерки за административна принуда спрямо чужденци, които могат да бъдат налагани от министъра на вътрешните работи или упълномощени от него длъжностни лица - отнемане право на пребиваване, принудително отвеждане до границата, експулсиране и забрана за напускане на страната. Мярката "отказ за влизане в страната" към датата на издаване на акта не е предвидена в закона. Едва с изменението на закона с ДВ, бр. 42 от 27.04.2001 г., е регламентирано в новосъздадения чл. 42а, съществуването в правния мир, на принудителната административна мярка - "забрана за влизане в Република България", която се налага, когато са налице основанията по чл. 10 и е с продължителност на действие до 10 години. От тук и извода, че към 13.03.2000 г., директора РДВР - Стара Загора не е имал нито законово, нито делегирано правомощие да издаде заповед № 2330, с която е отказал влизане в страната на Абдул Данауар за срок от 10 години. Постановявайки този си акт, директора е издал един незаконосъобразен акт, спрямо който е налице липса на компетентност - чл. 146, т. 1 от АПК, което от своя страна е основание за обявяване на неговата нищожност. За яснота трябва да бъде отбелязано, че процесната заповед не може да бъде подведена и към нормата на чл. 16, ал. 2 от ЗЧРБ (ДВ. бр. 70 от 6.08.1999 г.), предвиждащ, че органите за граничен контрол не допускат влизането в страната на чужденец, притежаващ виза, в случаите по чл. 10. На първо място това е така, тъй като недопускането е фактическо действия, изразяващо се във физическо възпрепятстване преминаването на държавната граница, на второ - директора на РДВР е полицейски, а не орган за граничен контрол по смисъл на глава Девета, раздел II от ЗМВР (отм. ред. към ДВ бр. 1 от 4.01.2000 г.) и на трето място - закона не предвижда делегация на тези правомощия. Водим от гореизложеното, Върховният административен съд, Трето отделение, в настоящият съдебен състав на основание чл. 172, ал. 2 във вр. с чл. 146, т. 1 от АПК