Решение № 14568 от 27.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8236/2018 г.

Решение № 14568 от 27.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8236/2018 г., I о., докладчик съдията Петя Желева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Местни данъци и такси" в О. Р., подадена чрез процесуален представител, срещу Решение № 23 от 17.05.2018 г., постановено по административно дело № 176/2018 г. по описа на Административен съд – Р.. С оспореното решение е отменен Акт за установяване на общински публични вземания № СУД002079/25.10.2017 г., издаден от старши инспектор в отдел "КСМДТ" в Дирекция "МДТ" при О. Р., в частта му, с която на Р. Великова за периоди 2011 г. - 2016 г. включително, са установени задължения за данък недвижими имоти (ДНИ) в общ размер на 235, 02 лв. и лихви в общ размер на 85, 56 лв. и такса битови отпадъци (ТБО) в общ размер на 130, 94 лв. и лихви в общ размер на 48, 11 лв., мълчаливо потвърден от директора на Дирекция "МДТ" при О. Р. при условията на чл. 156, ал. 4 от ДОПК. Касационният жалбоподател - Директорът на Дирекция "МДТ" в О. Р., счита решение в обжалваната част за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва извода на съда, че процесният имот попада в изключението по чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, която разпоредба предвижда, че не се облагат с данък земеделските земи. Счита, че на основание чл. 10, ал. 1, предл. първо от ЗМДТ, имотът подлежи на облагане с ДНИ, като поземлен имот в строителните граници на населено место, а съдът неправилно е разгледал само втората хипотеза на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, като приел за водещо предназначението по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ според подробен устройствен план. Наред с това, оспорва извода на съда, че за задълженията за ДНИ и ТБО за 2011 г. е изтекла погасителна давност с твърдения, че на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК, с издаването на Акт за установяване на общински публични вземания № СУД002079/25.10.2017 г., връчен на 11.12.2017 г. е прекъснат 5-годишния давностен срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК. В заключение, моли Върховен административен съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да потвърди Акт за установяване на общински публични вземания № СУД002079/25.10.2017 г. Ответникът по касационната жалба - Р. В., не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, Административен съд - Р. е приел за безспорно установено от фактическа страна, че процесния имот, находящ се в местността "Пухлево дере" в гр. Р. е възстановен по ЗСПЗЗ в границите на урбанизираната територия на гр. Р., с начин на трайно ползване "нива", стар идентификатор – пл. № 482, а понастоящем – поземлен имот с идентификатор 63427.8.112 по КК и КР на гр. Р.. Също, че по действащия ОГП на гр. Р., одобрен с Решение № 231, прието с протокол № 15/12.06.2008 г. на ОбС - Р., поземления имот попада в строителните граници на гр. Р. с предназначение "за мелиоративно и сервитутно озеленяване, в т. ч. улично", но за имота няма одобрен ПУП и не е провеждана процедура по чл. 17 и сл. от ЗОЗЗ за промяна на предназначението му. При така установените безспорни факти, съдът е приел за спорен въпросът, дали процесният недвижим имот, с оглед естеството и предназначението си, представлява облагаем обект по смисъла на общото правило на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ или е изключен от данъчно облагане, предвид нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ. Съдът е посочил, че по аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, на облагане с данък подлежат имотите, които имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, независимо къде се намират - в строителните граници на населеното място или в границите на неговото землище. Приел е, че общият устройствен план на гр. Р. определя характера на територията, на която се намира процесният имот - урбанизирана, но той не установява, а и не би могъл с оглед на чл. 106 от ЗУТ да установи, конкретното предназначение на този имот. Освен липсата на предназначение, определено с действащ за поземления имот ПУП по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ, съдът е приел, че не е налице и другото кумулативно допълнително изискване, въведено с изменението на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ (ДВ, бр. 39 от 2011 г.), а именно - извършена промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. След това съдът е приел, че имотът отговаря на изискванията на чл. 2 от ЗСПЗЗ, съгласно който земеделски земи са тези, които са предназначени за земеделско производство и отговарят на посочените в т. 1 - т. 4 от нормата условия. Въз основа на това е обосновал правни изводи, че процесният недвижим имот не попада в обхвата на общия принцип за облагане, въведен в чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, а спрямо същия следва да се приложи нормата на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, която изключва облагането с ДНИ, тъй като се касае до земеделски имот, който не е застроен и не представлява прилежаща площ към застроени терени. По отношение на установените задължения за ТБО, съдът е приел, че след като недвижимият имот, предмет на оспорения акт, не е имот, за който се дължи данък, то той не е и имот, за който се дължи такса за битови отпадъци. Горното е обосновал с разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, съгласно която таксата се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ, а лицата, според последната норма, са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Наред с изложеното, съдът е приел незаконосъобразност на издадения акт, в частта на установените публични задължения за 2011 г. и на второ основание - погасяването им по давност на основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Приел е, че за задълженията за ДНИ и ТБО за 2011 г., предвидената в закона 5-годишна давност е изтекла към датата на издаване на обжалвания акт / 25.10.2017 г. /, за които срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече от 01.01.2012 г. и е изтекъл към 01.01.2017 г. Решението е правилно. Относно доводите в касационната жалба, че съдът е разгледал само втората хипотеза на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ следва да се има предвид следното: Разпоредбата предвижда, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съдът е обсъдил първата и втората хипотеза на посочената разпоредба като е приел, че на облагане с данък подлежат имотите, които имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, независимо къде се намират - в строителните граници на населеното място или в границите на неговото землище, а в случая след като не е налице промяна на предназначението на земеделската земя, тези хипотези не са изпълнени. Тези изводи на съда се споделят и от настоящата инстанция. Още повече, че в този смисъл е трайната практика на ВАС, постановена по аналогични казуси, като за пример могат да бъдат посочени: Решение № 222 от 9.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2908/2014 г., VII о.; Решение № 10654 от 28.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9159/2016 г., VII о.; Решение № 10655 от 28.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9162/2016 г., VII о.; Решение № 5542 от 26.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13436/2016 г., VII о., и др. Вярно е твърдението на касатора, че в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, законодателят е обособил две групи поземлени имоти, подлежащи на облагане с ДНИ. Първата група са поземлените имоти, които попадат в строителните граници на населените места и селищните образования. Втората група са поземлените имоти, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образования. Трайно се приема обаче в съдебната практика, че за целите на данъчното облагане по чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, законодателят е приел за релевантно предназначението на недвижимия имот. Имотите с предназначение по чл. 8, т. 1 ЗУТ могат да бъдат в урбанизирана територия, т. е. в населени места и селищни образования, но могат, с оглед на чл. 8, т. 1 ЗУТ, да бъдат и отделни поземлени имоти извън тях, т. е. и за двете групи поземлени имоти е налице изискването да имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ и да е налице промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. В случая не е било спорно по делото и е установено от събраните в хода на административното производство доказателства - скица за имота от 09.09.2016 г. на СГКК – гр. Р. и писмо на Дирекция "Устройство на територията и контрол по строителството" при О. Р., че процесният имот е възстановен по ЗСПЗЗ в урбанизирана територия с начин на трайно ползване "нива", за имота няма одобрен ПУП и не е провеждана процедура за промяна на предназначението му. Предвид посоченото, противно на възраженията в касационната жалба, обстоятелството, че имотът попада в територия, определена с общия устройствен план на гр. Р., приет с решение № 231 от 12.06.2008 г. на Общински съвет – Р. и е в строителните граници на гр. Р., не е достатъчно, за да се приеме, че той вече не представлява земеделска земя. Както се посочи по-горе, наред с изискването в чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ поземленият имот да е в строителните граници на населеното място, за да е обект на данъчно облагане, същият трябва да има конкретно предназначение измежду посочените в чл. 8, т. 1 от ЗУТ, което да е определено според подробен устройствен план. Последното изискване в настоящия случай не е изпълнено. Общият устройствен план определя характера на територията, на която се намира процесният имот - урбанизирана, но той не установява, а и не би могъл с оглед на чл. 106 от ЗУТ, да установи конкретното предназначение на този имот. Противно на твърденията в касационната жалба, правилно първоинстанционния съд е приел, че процесният имот отговаря на изискванията на чл. 2 от ЗСПЗЗ. Посочената разпоредба регламентира, че земеделски земи са тези, които са предназначени за земеделско производство и отговарят на посочените в т. 1 - т. 4 от нормата условия. По делото не е спорно, че процесният имот не попада в територия, обхваната от действащ подробен устройствен план, че не е включен в горския фонд, че не е застроен със сгради, нито представлява двор или складово помещение към такива, както и, че не е зает от открити мини и кариери, от енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения за общо ползване, нито представлява прилежащи части към такива съоръжения. След като разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ установява общия принцип на облагане на недвижимите имоти, а с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ е регламентирано изключение от общия принцип за облагане, съгласно което не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен, то правилно е разрешен спорния в настоящото производство въпрос, че процесния имот, находящ се в местността "Пухлево дере" с идентификатор 63427.8.112 по КК и КР на гр. Р. на основание чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ не подлежи на облагане с ДНИ. Предвид изложеното, правилно АС – Р. е приел незаконосъобразност на издадения акт, в частта на установените с него задължения за ДНИ. Правилно е разрешен и втория спорен въпрос относно законосъобразността на установените задължения за ТБО. Съгласно чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от ЗМДТ. Лицата по чл. 11 от ЗМДТ са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Облагаеми с данък недвижими имоти са имотите по чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Тъй като процесният имот не е облагаем с данък недвижим имот, правилно първоинстанционния съд е приел, че Р. В. няма качеството на задължен за ТБО правен субект, поради което и правилно отменил издадения акт в частта на установените задължения за ТБО. За пълнота следва да се посочи, че настоящата инстанция намира за основателни доводите на касатора, че неправилно първоинстанционния съд приел незаконосъобразност на издадения акт, в частта на установените публични задължения за 2011 г. на основание - погасяването им по давност на основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК. В случая неправилно първоинстанционния съд е определил началния момент, от който е започнал да тече 5 – годишния давностен срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Съгласно разпоредбата, публичните вземания се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Задълженията за ДНИ и ТБО за 2011 г. е следвало да се платят през 2012 г., поради което срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2013 г. и следвало да изтече на 31.12.2017 г., но актът е издаден преди тази дата на 25.10.2017 г., с което давността е прекъсната на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Тези съображения обаче, не променят крайните изводи за незаконосъобразност на издадения Акт за установяване на общински публични вземания № СУД002079/25.10.2017 г., поради което и не се отразяват на крайния извод за правилност на оспореното решение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение