Решение № 183 от 2.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2588/2015 г.

Решение № 183 от 2.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2588/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] могили срещу решение № 170 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 121/2015 г. на Русенски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 132 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 972/2013 г. на Районен съд [населено място] и е прекратено производството по делото. С решението на първоинстанционния съд е отхвърлен предявеният от касатора иск за признаване за установено, че С. "Р. 2010", [населено място], му дължи сумата от 18759,98 лева, представляващи неплатен заем за 2011 г., законна лихва за забава на същата сума, считано от 14.07.2012 г. до 09.08.2013 г. в размер на 2060,26 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.08.2013 г. до окончателното заплащане, както и за сумата 527,06 лева - държавна такса и 715 лева - адвокатски хонорар по ч. гр. д. № 584/2013 г. на Районен съд [населено място], за които суми е издадена заповед № 570/09.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. К. жалбоподател поддържа, че първоинстанционният съд е извършил служебна проверка по заповедното производство и е удостоверил със справка, че искът по чл. 422 от ГПК е предявен в законния едномесечен срок, поради което е процесуално допустим, независимо, че не е подадено към заповедния съд уведомление по чл. 415, ал. 2 от ГПК с доказателства за предявяването на иска. Твърди, че макар първоинстанционният съд да не е длъжен да извършва проверка дали заявителят е предявил иск по чл. 422 от ГПК в едномесечния срок, в ГПК няма установена забрана съдът да извърши такава служебна проверка, а след като я е извършил, той не може да игнорира служебно известния му факт. Ответникът С. "Р. 2010", [населено място], не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, с оглед на заявените касационни основания, прие за установено следното: К. контрол е допуснат с определение № 426/18.05.2016 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: "Налице ли са предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 от ГПК, когато искът е предявен в срок, но ищецът не е представил доказателства за това пред заповедния съд по реда на чл. 415, ал. 2 от ГПК?" За да обезсили първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявен от [община] срещу С. "Р. 2010", [населено място], иск с правно основание чл. 422 от ГПК, въззивният съд е установил, че макар и искът да е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, доказателства за постъпването на исковата молба не са представени пред съда, издал заповедта за изпълнение. От това въззивният съд е направил извод, че тъй като заповедният съд на основание чл. 415, ал. 2 от ГПК е бил длъжен служебно да обезсили заповедта за изпълнение, заедно с издадения изпълнителен лист, то липсва правен интерес от предявяване на установителния иск по чл. 422 от ГПК и същият се явява недопустим. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Съгласно задължителните разяснения в т. 10а от ТР№ 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 от ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на установения от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 от ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. От изложеното следва, че съдът, пред който е предявен иск за съществуване на вземането на основание чл. 422 от ГПК следи служебно за едновременното наличие на три предпоставки за допустимостта на иска: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено от длъжника в двуседмичен срок от връчването на заповедта възражение по чл. 414 от ГПК; 3/спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Тази проверка е самостоятелна и независима от проверката на заповедния съд, като при осъществяването й съдът може да задължи ищеца да представи доказателства, но може да извърши и служебна справка относно релевантните обстоятелства. При положение, че посочените предпоставки са налице, съдът следва да разгледа предявения иск без да проверява изпълнението на задължението на ищеца - заявител по чл. 415, ал. 2 от ГПК да представи доказателства пред заповедния съд, че искът е предявен в срок. Неизпълнението на задължението по чл. 415, ал. 2 от ГПК може да обуслови обезсилване на заповедта от заповедния съд, който не е длъжен да извършва служебна проверка за предявяването на иска. Само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение отпада правния интерес от иск за установяване съществуването на вземането и за кредитора възниква интереса от предявяване на осъдителен иск за същото вземане, съответно от изменение на предявения установителен иск в осъдителен. В този смисъл е и задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в решение № 78 от 06.06.2012 г. по т. д. № 511/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., както и решение № 89/02.06.2011 г. по т. д. № 649/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. Когато издадената заповед за изпълнение не е обезсилена и искът по чл. 422 от ГПК е предявен в преклузивния срок, следва да се приеме, че са налице абсолютните предпоставки за допустимост на исковото производство. Предвид изложеното, обжалваното решение на Русенски окръжен съд е частично неправилно. Видно от приложеното към делото заповедно производство по ч. гр. д. № 584/2013 г. на Районен съд [населено място], длъжникът е уведомен за издадената заповед за изпълнение на 16.10.2013 г., на която дата му е връчена покана за доброволно изпълнение по изп. дело № 20134510400158 на ДСИ при Районен съд [населено място]. На 29.10.2013 г., в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал възражение. На 11.11.2013 г. заявителят е бил уведомен от заповедния съд за подаденото възражение, като му е дадена възможност в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си. Исковата молба вх. № 7925/11.12.2013 г., по която е образувано настоящото производство, е подадена пред Районен съд - Бяла в едномесечния срок по чл. 415, ал. 2 от ГПК. Справка за образуваното исково производство по по гр. д. № 972/2013 г. на Районен съд [населено място] е приложена към заповедното производство. При така установената фактическа обстановка, като не е съобразил, че исковата молба по чл. 422 от ГПК е подадена при наличие на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение и в рамките на едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, въззивният съд е постановил неправилно решение като е обезсилил решението на Районен съд [населено място], в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск за признаване за установено, че С. "Р. 2010", [населено място], му дължи сумата от 18759,98 лева, представляващи неплатен заем за 2011 г., законна лихва за забава на същата сума, считано от 14.07.2012 г. до 09.08.2013 г. в размер на 2060,26 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.08.2013 г. до окончателното заплащане, за което вземане е издадена заповед № 570/09.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. На осн. чл. 293, ал. 3 от ГПК решението следва да бъде отменено в тази част поради допуснато съществено нарушение на процесуалния закон и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. Въззивното решение е правилно в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която съдът е отхвърлил предявеният от касатора иск за признаване за установено, че С. "Р. 2010", [населено място], му дължи сумата от 527,06 лева - държавна такса и 715 лева - адвокатски хонорар по ч. гр. д. № 584/2013 г. на Районен съд [населено място], за което вземане е издадена заповед № 570/09.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Вземането за разноските в заповедното производство не се включва в предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като съгласно задължителните разяснения в т. 12 от ТР№ 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение