Решение № 11419 от 12.12.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационата жалба на Национална агенция за приходите (НАП) със седалище и адрес на управление в София, бул. Дондуков 52, подадена чрез процесуален представител гл. юрк. Н. Младенова, срещу решение 261/08.06.2022 г. по адм. дело 127/2022 г. на Административен съд Плевен (АС Плевен). С обжалваното решение касационният жалбоподател е осъден да заплати на Да Финанс ЕООД обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 3120.00 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар по обжалване по административен ред на Ревизионен акт (РА) Р-04001519001009-091-001 от 01.10.2019 г., издаден от органи по приходите на НАП в Териториална дирекция (ТД) на НАП Велико Търново, отменен с Решение 177/19.12.2019 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Велико Търново, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 19.12.2019 г. до окончателното му изплащане, както и обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 3000.00 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар по обжалване по административен ред на РА 04000419008624-091-001/28.07.2020 г., издаден от органи по приходите на НАП в ТД на НАП Велико Търново, отменен с Решение 193/06.04.2021 г. по адм. дело 983/2020 г. по описа на АС Плевен, оставено в сила с Решение 12992/20.12.2021 г. по адм. дело 5612/2021 г. по описа на Върховния административен съд, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 20.12.2021 г. до окончателното му изплащане. Касационният жалбоподател твърди неправилност на обжалваното решение, като релевира всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяната на решението и постановяване на съдебен акт, с който исковите претенции на Да Финанс ЕООД бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни. Претендира присъждане юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. С писмено становище по делото, изх. 1115142/12.10.2022 г., прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение за настоящото производство, ако същото надхвърля минимално определения такъв по Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът по касационната жалба Да Финанс ЕООД с [ЕИК] и със седалище и адрес на управление в Плевен, ул. Дойран 138, ет. 5 я оспорва с доводи за неоснователността й в писмен отговор, подаден в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска обжалваното решение, като правилно, да бъде оставено в сила. Претендира сторените в касационното производство разноски, за което представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), както и доказателства за извършването им. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятелно, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред АС Плевен е образувано по пет обективно съединени иска, с цена 1800.00 лв., 720.00 лв., 600.00 лв., 1200.00 лв. и 1800.00 лв., всеки от които с включено ДДС, предявени от Да Финанс ЕООД срещу НАП, на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатен адвокатски хонорар по обжалване по административен ред на РА Р-04001519001009-091-001/01.10.2019 г. и РА 04000419008624-091-001/28.07.2020 г., издадени от органи по приходите на НАП в ТД на НАП Велико Търново и отменени, като незаконосъобразни, по съответния ред: първият от горестоящ административен орган, а вторият по съдебен ред. На основание чл. 86, във вр. с чл. 84, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), ищцовото дружество претендирало и присъждане на законната лихва върху сумите на обезщетенията, считано от датата на отмяна на съответния РА до окончателното им изплащане. По делото няма спор за установената пред административния съд фактическа обстановка. В хода на съдебното производство административният съд е установил от фактическа страна релевантните за спора обстоятелства, които настоящата инстанция следва да възприеме изцяло, поради неоспорването им с касационната жалба и на основание чл. 220 АПК. Съдът е приел за установено, че в производство по извършване на ревизия на Да Финанс ЕООД е издаден РА Р-04001519001009-091-001 от 01.10.2019 г. Същият е оспорен от ищцовото дружество и ответник по касация, чрез процесуалния му представител, по реда на чл. 152 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) пред директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Велико Търново при Централното управление (ЦУ) на НАП, който с Решение 177/19.12.2019 г. го отменил, като незаконосъобразен, и върнал преписката на органа по приходите, издал заповедта за възлагане на ревизията, за възлагане на нова ревизия. Като резултат от последната бил издаден РА Р-04000419008624-091-001/28.07.2020 г. Същият отново е оспорен от дружеството ищец по административен ред, чрез процесуален представител. Жалбата е отхвърлена с Решение 162/16.10.2020 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Велико Търново при ЦУ на НАП. Ревизираното лице подало, на основание чл. 156 и сл. ДОПК, жалба против този РА пред компетентния АС Плевен. Образувано е адм. дело 983/2020 г., по което е постановено Решение 193/06.04.2021 г., с което РА 04000419008624-091-001/28.07.2020 г., издаден от органи по приходите на НАП в ТД на НАП Велико Търново, е отменен, като незаконосъобразен. Решението на първостепенния съд е обжалвано от НАП пред Върховния административен съд, който със свое Решение 12992/20.12.2021 г. по адм. дело 5612/2021 г. го оставил в сила. Във връзка с осъществяваното пред административния орган процесуално представителство дружеството ищец представило в заверени преписи договори за правна защита и съдействие и копия на платежни документи, удостоверяващи заплащането на адвокатски хонорари по тях. При така установеното от фактическа страна, АС Плевен е приел, от правна страна, че предявените пет обективно съединени иска са доказани по основание и размер. За да достигне до този правен резултат, съдът съобразил, че РА, като такъв, се издава от административен орган и представлява властнически акт, засягащ правната сфера на своя адресат. Счел, че предявените пред него искове подлежат на разглеждане по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, доколкото обезщетението се претендира за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразни РА, действия или бездействия в рамките на административното производство по издаването им. Отхвърлил възражението на НАП за недопустимост на предявените искове, като се мотивирал, че в Глава двадесет и четвърта от ДОПК няма норма, която урежда въпроса с разпределението на понесените от страните разноски. Допълнил, позовавайки се на пар. 2 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ДОПК, че в Глава шеста АПК Оспорване на административните актове по административен ред липсва норма, указваща въпроса за разноските при оспорване на административния акт по административен ред. Отчел, че в съдебното производство, на основание чл. 143 АПК и чл. 161 ДОПК, съдът се произнася по отговорността за разноските и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция по делото, но не и за направените пред съответния административен орган при упражнено право на защита по административен ред. Формирал решаващия извод, че след като в ДОПК и АПК, към които препраща пар. 2 от ДР на ДОПК, липсва регламентиран процесуален ред, по който направените в производството по административно обжалване разноски за заплатено адвокатско възнаграждение да могат да бъдат присъдени, приложимият за репариране на такива имуществени вреди ред е чрез иск по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 17, ал. 6 ДОПК. Като се позовал на събраните до делото доказателства, че ищцовото дружество е ангажирало адвокатска помощ за процесуално представителство пред административния орган във връзка с първоначално образуваното ревизионно производство (заплатен адвокатски хонорар в размер на 1.800.00 лв. договор за правна защита и съдействие 0213540/22.02.2019 г.), подало е възражение против издадения в хода на ревизионното производство Ревизионен доклад Р-04001519001009-092-001/02.08.2019 г. (заплатено адвокатско възнаграждение от 720.00 лв. по сключен договор за правна защита и съдействие 0000001160/06.08.2019 г.) и е подало жалба по административен ред против издадения РА Р-04001519001009-091-001/01.10.2019 г. (заплатен адвокатски хонорар от 600.00 лв. по договор за правна защита и съдействие 0000001171/09.10.2019 г.), уважил първите три обективно съединени иска, ведно със законната лихва върху тях, считано от 19.12.2019 г. (датата на отмяна на РА Р-04001519001009-091-001/01.10.2019 г. по административен ред) до окончателното им изплащане. Отхвърлил, като неоснователни, доводите на ответника, че заплатеният ДДС върху адвокатските възнаграждения не представлява пряка и непосредствена вреда от отменения по административен ред РА. Приел е, че за основателността на предявената претенция е ирелевантно обстоятелството дали адвокатското дружество, предоставило правната помощ по сключените договори, е регистрирано по ДДС и за него е възникнало основание за ползване на данъчен кредит, тъй като вредата за ищеца се изразява в намаляване на имуществото на дружеството с цялата сума, заплатена по сключените договори за правна защита и съдействие и за него не съществува друг правен ред да възстанови частта, съставляваща ДДС. Допълнил, че, в случая, имуществото на дружеството е намалено с цялата заплатена от него сума, която включва и начисления върху заплатените адвокатски възнаграждения ДДС. По мотиви, сходни с тези изложени за първите три иска, първоинстанционният съд е приел за основателни и останалите два иска с цена 1200.00 лв. и 1800.00 лв. Съобразил, че против констатациите, обективирани в Ревизионен доклад Р-04000419008624-092-001/02.07.2020 г., ищцовото дружество подало възражение, чрез процесуалния му представител, което не било уважено, в резултат на което бил издаден РА Р-04000419008624-091-001/28.07.2020 г. Същият е оспорен от Да Финанс ЕООД по реда на чл. 152 и сл. ДОПК отново чрез процесуален представител. Жалбата била отхвърлена с Решение 162/16.10.2020 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Велико Търново при ЦУ на НАП, с оглед на което ревизираното лице потърсило правата си по съдебен ред. Във връзка с административното производство по издаване на отменения по съдебен ред РА Р-04000419008624-091-001/28.07.2020 г. дружеството ищец сключило два договора за правна защита и съдействие 0000001291/08.01.2020 г. и 0000006703/20.07.2020 г., като по първия заплатил адвокатски хонорар в размер на 1200.00 лв., а по втория 1800.00 лв. Двете искови претенции съдът уважил до предявения размер, ведно със законната лихва върху сумите на присъдените обезщетения, считано от 20.12.2021 г. датата на постановяване на Решение 12992 по адм. дело 5612/2021 г. по описа на Върховния административен съд, до окончателното им изплащане. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е приложил правилно материалния и процесуалния закон. В Глава осемнадесета на ДОПК Обжалване на ревизионния акт по административен ред, чл. 152 чл. 155, законодателят не е разрешил въпроса с разноските в това производство. Както правилно е съобразил първоинстанционният съд, в Глава шеста на общия процесуален кодекс АПК Оспорване на административните актове по административен ред това също не е сторено. В същото време фазата на административно оспорване на ревизионния акт е задължителен стадий от защитата срещу засягащите субекта констатации в него, тъй като чл. 156, ал. 2 ДОПК установява забраната да се оспорва по съдебен ред ревизионен акт, който не е обжалван по административен ред. В хода на двете ревизии, за да организира и осигури провеждане на защитата си пред горестоящия административен орган, търговското дружество е направило имуществен разход под формата на заплатени адвокатски възнаграждения, който разход е доказан с допустимите по АПК и ГПК доказателства. Разноските, направени от ответника по касация в хода на административното производство по оспорване на отменените, като незаконосъобразни по съответния ред, РА Р-04001519001009-091-001/01.10.2019 г. и РА 04000419008624-091-001/28.07.2020 г., издадени от органи по приходите на НАП в ТД на НАП Велико Търново, се явяват пряка и непосредствена последица от тяхното неправомерно издаване и представляват имуществени вреди по смисъла на чл. 4, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Тези разноски произтичат от договорно облигационно правоотношение между адвоката и лицето, търсещо правна помощ, като правната защита на дружеството му е гарантирана от разпоредбата на чл. 56 от Конституцията на Република България и Закона за адвокатурата (ЗА). Ищецът не би понесъл посочения в исковата молба разход, ако срещу него не бе издаден незаконосъобразен ревизионен акт/ове. В допълнение следва да се отбележи, че договорните отношения между адвоката и клиента, съобразно представените по делото договори за предоставяне на правни услуги, имат за предмет извършването на определена по обем и естество правна дейност чл. 24, ал. 1 и чл. 36 от ЗА. При тях адвокатът следва да получи възнаграждение за положения труд. В случая, адвокатската защита в административната фаза на производството по оспорване на ревизионните актове, видно от представените по делото доказателства, е осъществена ефективно процесуално представителство в хода на двете ревизии, подаване на възражение срещу ревизионните доклади, обжалване на ревизионните актове пред директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Велико Търново. При тази фактическа установеност и наличието на доказателства за осъществена правна защита и съдействие и за заплащане на договорените между страните по съответните договори суми, първоинстанционният съд е направил обоснован и правилен извод за основателността на предявените пет искови претенции по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Неоснователно е касационното оплакване за липса на преки и непосредствени вреди по съображения, че адвокатското дружество, с което дружеството ищец е сключило договорите за правна защита и съдействие, е регистрирано по ДДС и има право на данъчен кредит. Начисленият ДДС по представените по делото фактури представлява за Да Финанс ЕООД вреда и същата следва да се обезщети в настоящото исково производство. Дружеството е заплатило начисления данък върху данъчната стойност на услугата по приложените към делото фактури и същата следва да се присъди в исковото производство по чл. 1 , ал. 1 ЗОДОВ. Напълно се споделят изводите на първоинстанционния съд по този въпрос, което прави ненужно повтарянето им в настоящото решение. Настоящият състав на касационната инстанция преценява, като неснователно, и оплакването срещу обжалваното решение в частта за лихвата върху присъдената сума по исковете с цена 1200.00 лв. и 1800.00 лв. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр. д. 3/2004 г. на Върховния касационен съд, при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните това е моментът на тяхното издаване, а при незаконни действия или бездействия от момента на преустановяването им. Правно ирелевантно, в случая, е дали длъжникът е бил поканен да заплати обезщетението за обезвреда, считано от датата на отмяна по съдебен ред на РА 04000419008624-091-001/28.07.2020 г. Съгласно чл. 86 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, а съгласно чл. 84, ал. 3 от същия, при задължение от непозволено увреждане, какъвто е конкретният случай, длъжникът се смята в забава и без покана. По изложените съображения, обжалваното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, направеното искане от ответната страна в настоящото производство за присъждане на направените, доказани с надлежни писмени доказателства, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 лв., с вкл. ДДС, следва да бъде уважено. Размерът съответства на минималния такъв по чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и на фактическата и правна сложност на делото, поради което не следва да се намалява. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия