Решение № 390 от 30.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 2006/2011 г.

Решение № 390 от 30.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 2006/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Постъпила е касационна жалба от подсъдимия С. Й. З. против решение № 59 от 11.05.2011 г., постановено по вд № 56/11 г. на Апелативния съд-гр. Бургас, с която се възразява наличието на основанията по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 3 НПК и се иска намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода и отмяна приложението на чл. 68, ал. 1 НК. Пред ВКС жалбоподателят и защитата му не вземат участие. Частните обвинители също не вземат участие пред касационната инстанция. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на оплакванията и липсата на основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347 НПК, ВКС, I-во наказателно отделение установи: С присъда по нохд № 732/10 г. Окръжният съд-гр. Бургас, за деяние, извършено на 8.03.2010 г., осъдил подс. З. на основание чл. 343, ал. 3, б. "б", във връзка с ал. 4, ал. 1, чл. 342, ал. 1, чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 НК на 2 години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г НК подсъдимият е осъден и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години. На основание чл. 68, ал. 1 НК БОС привел в изпълнение наказанието от 3 месеца лишаване от свобода, определено на З. с влязла в сила присъда по нохд № 1802/09 г. по описа на БРС, като определил първоначален общ режим на изтърпяване на това наказание в затворническо общежитие от открит тип. По жалба на подсъдимия с оспореното въззивно решение БАС изменил първоинстанционната присъда като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК определил наказание лишаване от свобода за срок от 2 години при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата на БОС е потвърдена. Жалбата е неоснователна. При определяне на наказанието на подсъдимия не е нарушен закона, още по-малко същото наказание е явно несправедливо, по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 3, във връзка с чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава 27 НПК, в частност - по чл. 371, т. 2 НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Поради това и наказанието на подсъдимия следва да се определи по реда, определен в чл. 373, ал. 2 НПК - при условията на чл. 58а НК. Безспорно е, че инкриминираното деяние е извършено на 8.03.2010 г., както и това, че чл. 58а НК е материалноправна норма (ТР № 1 от 2010 г. на ОСНК на ВКС). Тъкмо последното обстоятелство предопределя преценка на плоскостта на чл. 2 НК, доколкото от извършване на деянието до влизане на присъдата в сила са последвали различни закони - чл. 58а НК - 1) в редакцията от ЗИДНК, публикуван в Дв. бр. 27/09 г., в сила от 13.04.2009 г. и 2) в редакцията от ЗИДНК, публикуван в Дв. бр. 27/10 г., в сила от 9.04.2010 г. Съобразяването на посоченото дава основание за извод, че по-благоприятен за дееца закон, по смисъла на чл. 2, ал. 2 НК, е този по чл. 58а НК в редакцията му от Дв. бр. 27/09 г., съгласно който, когато в производството по реда на чл. 372, ал. 4 НПК (каквото е настоящото) съдът постанови осъдителна присъда, той не може да наложи най-тежкото по вид наказание при алтернативно предвидени различни наказания, а в останалите случаи определя наказанието при условията на чл. 55 НК. За инкриминираното по делото престъпление не са предвидени алтернативни различни наказания, поради което и наказанието на подсъдимия следва да се определя при условията на чл. 55 НК, като съдът не е задължен да съобразява наличието на условията за приложението му, тъй като преминаването към по-благоприятния режим на определяне на съответното наказание е по силата на закона, за разлика от чл. 58а, ал. 4 НК. Иначе казано в този случай наказанието на дееца се определя по реда на чл. 55 НК и без да са налице предвидените в закона предпоставки за това - наличието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко. Първоинстанционният съд не е съобразил казаното дотук и неправилно е определил наказанието на подсъдимия по чл. 58а от НК, в редакцията му от Дв. бр. 26/10 г., в частност по ал. 1 на същият текст на закона, тъй като е установил отсъствието на предпоставките за приложението на чл. 58а, ал. 4, във връзка с чл. 55 НК. Въззивният съд е установил допуснатото нарушение при приложението на закона, от значение за индивидуализацията на наказанието на подсъдимия и е утвърдил наложеното му наказание лишаване от свобода по вид и размер, доколкото то обективно е под минимума на предвиденото в закона наказание за инкриминираното престъпление - от три до десет години лишаване от свобода. Преценката на всички събрани по делото доказателства относно степента на обществена опасност на конкретното деяние и деец, имащи значение за индивидуализацията на наказанието и по реда на чл. 55 НК не дава основание на ВКС да приеме, че наказанието от две години лишаване от свобода е очевидно несъответно по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Престъплението е извършено в изпитателния срок, определен на подс. З. с влязла в сила на 11.06.2009 г. присъда по нохд № 1802/09 г., с която е била ангажирана наказателната му отговорност също за престъпление по транспорта и очевидно не е предизвикала промяна в отношението му към правилата за движение, очертани в Закона за движение по пътищата и Правилника по приложението му; справката на л. 85 от досъдебното производство обективира допълнително последното обстоятелство; все в тази посока е и становището на подсъдимия, ясно и недвусмислено заявено пред БОС (л. 74), указващо на нежелание за разрешаване на материалните проблеми на семейството по друг, съобразен с правния ред, начин; в същата насока са и данните относно възрастта на пострадалия К. - починал на 23 години. Посочените обстоятелства не дават основание на ВКС да се съгласи с преценката на жалбоподателя относно справедливостта на наложеното му наказание, както и да удовлетвори искането му за намаляване на същото. По идентичен начин стоят нещата и с искането на подсъдимия за отмяна на съдебния акт в частта по приложението на чл. 68, ал. 1 НК. Обстоятелствата, на които е акцентирано в касационната жалба, всяко едно поотделно и всички заедно, обективно нямат онова значение, което им се придава. Направеното от подс. З. самопризнание по реда на чл. 371, т. 2 НПК е само едно от условията за разглеждане на делото по реда на глава 27 НПК; на досъдебното производство подсъдимият се е възползвал от правото да не дава обяснения и с нищо не е допринесъл за по-бързото и ефективно установяване на фактите от кръга на главния, в който случай единствено, обратното поведение би могло да се цени допълнително като смекчаващо отговорността му обстоятелство; по аналогичен начин стоят нещата и с процесуалното поведение на подсъдимия, което е преценено като "добро"; още по-малко с положителен знак следва да се цени обстоятелството, че в резултат на деянието е настъпила смърт само на едно лице, доколкото, от една страна - установения съставомерен резултат е предопределил приложението на чл. 343, ал. 4 НК, а от друга - подобна оценка противоречи на морала; ненастъпването на друг по-тежък резултат не променя квалификацията на инкриминираното деяние, нито пък оценката на посочените по-горе обстоятелства, от значение за обема на наказателната отговорност на жалбоподателя и за привеждането в изпълнение на наказанието, наложено с цитираната влязла в сила присъда на БРС. Предвид на изложеното ВКС не установи основания за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК