Решение № 572 от 22.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5461/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Областната дирекция на Министерство на вътрешните работи Пловдив /ОДМВР Пловдив/, представлявана от директора ст.комисар Г.Чергов, чрез пълномощник юрк. З. Пенкова, против решение 2660/20.03.2024 г., постановено по адм. дело 2967/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което дирекцията е осъдена да заплати на В. С. С. обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 1000 лева, претърпени в резултат на незаконосъобразното му задържане от 24 часа, по отменена по надлежен съдебен ред Заповед за задържане на лице с рег. 11773зз-71/25.10.2021 г., издадена от полицейски служител С. Д. К., служител на отдел Икономическа полиция при ОДМВР Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата от 22.02.2023 г./датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта/ до окончателното издължаване, както и съдебни разноски в размер на 810 лева. Касаторът излага доводи за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Счита, че в първоинстанционното производство не са доказани предпоставките по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, че претендираните вреди не са доказани, както и че съдът не е обсъдил направеното възражение за съпричиняване от страна на ищеца. Иска да се отмени обжалваното решение и се постанови ново, с което се отхвърли изцяло предявеният иск, алтернативно да се намали присъденото обезщетение до справедлив размер. Претендира направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение и при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ответната страна - В. С. С., чрез адв. Димитров, с писмен отговор и становище, оспорва касационната жалба като неоснователна и излага подробни съображения за правилност на изводите на първоинстанционния съд. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила и се присъди адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл.218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал.1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. АС - Пловдив е сезиран от В. С. С. с искова молба, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, срещу ОДМВР- Пловдив, с която се претендира обезщетение в размер на 1 000 лева, ведно със законната лихва, за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в душевни страдания и негативни емоции - тревожност, нервност и безпокойство, обида, неприятни емоционални преживявания от злепоставянето му пред приятели и роднини, уронване на доброто му име и човешкото му достойнство и срам, в резултат на незаконосъобразното му задържане за срок от 24 часа със Заповед за задържане на лице рег. 11773зз71/25.10.2021 г., издадена от полицейски служител С. Д. К. на отдел Икономическа полиция при ОДМВР Пловдив, отменена с влязло в сила решение 3049/13.09.2022 г., постановено по гр. д. 16766/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, оставено в сила с решение 352/22.02.2023 г., постановено по касационно адм. дело 2927/2022 г. по описа на Административен съд-Пловдив. Съдът е приел, че са налице всички предпоставки на закона за уважаване на исковата претенция, като понесените вреди са доказани от свидетелските показания, дадени от близки на ищеца, които реално са били преки свидетели на емоционалното му състояние към дадения момент. В заключение е счел, че претендираните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване в пълния им претендиран размер от 1000 лева. Обжалваното съдебно решение е правилно. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт - Заповед за задържане на лице с рег. 11773зз71/25.10.2021 г., издадена от полицейски служител С. Д. К. на отдел Икономическа полиция при ОДМВР Пловдив. От незаконосъобразното задържане в продължение на 24 часа за ищеца реално са настъпили неимуществени вреди, като същите са в пряка причинно-следствена връзка именно със заповедта за задържане. Настоящият състав намира, че съдът правилно е определил и размера на дължимото обезщетение за вреди, като не споделя твърдението в касационната жалба, че същият не е справедлив. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В тази връзка следва да се посочи, че всяко вмешателство от вида на процесното в личната сфера на човека води неизбежно до негативи в емоционалното състояние и изживявания на човека. Засягането на основно право, посегателството върху свободата, задържането без законово основание несъмнено пораждат неимуществени вреди. Интензитетът на страдание се увеличава и от промененото отношение към ищеца от страна на негови близки и познати, като както е посочено актът на задържане на лице от полицията поражда в другите хора мнение, че това лице е извършило престъпление. Ето защо, и предвид доказаната в процеса степен на увреждане, понесените във връзка с него страдания водят на извод, че определеното обезщетение в размер на 1000 лева осъществява критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. То е изцяло съобразено с трайната практика на ВАС относно размера на присъжданите обезщетения в подобен случай, която пък отразява актуалния икономически стандарт в страната. В този смисъл определеният размер на обезщетението от административния съд е правилен. От събраните по делото доказателства не се установява наличието на хипотезите по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ, поради което и първоинстанционният съд не е намалил размера на претендираното обезщетение. По изложените съображения, съдебното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора, разноски на касационния жалбоподател не се дължат. Следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за адвокатско представителство пред настоящата инстанция, което е осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА поради материално затруднени лица. Това е и основанието, посочено в представеното пълномощно за представителна власт. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, от Закона за адвокатурата, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е материално затруднено лице. Така спрямо материалния интерес по делото, в процесния случай приложима е нормата на чл. 8, ал. 1, във вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където е посочено, че при интерес до 1000 лв. адвокатското възнаграждение е 400 лв. Именно този размер следва да се присъди в полза на адв. К. Д. Д.. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение