Решение № 8999 от 22.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8379/2010 г.

Решение № 8999 от 22.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8379/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Благоевград, срещу решение № 228 от 12.05.2010 г. на Административен съд, гр. Благоевград, постановено по административно дело № 182/2010 г. С обжалваното решение съдът отменил негова заповед № 240 от 25.01.2010 г., с която на Живко Николов Танев, на основание чл. 75, т. 4 от Закона за българските лични документи е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" до настъпване на законното основание за нейното прекратяване. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че органът действа при условията на обвързана компетентност и при наличие на предпоставките на закона е длъжен да наложи мярката. Съдът не изпълнил задължението си по чл. 9 и 171, ал. 3 АПК, което се отразило на правилността на направените от него изводи. Представя доказателства, че ответникът по касационната жалба напуснал страната на 14.01.2010 г. и няма данни да се е завърнал до настоящия момент. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - Живко Николов Танев, не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът неправилно тълкувал материалния закон. Не отчел, че разпоредбата е приложима винаги, когато съответното лице е осъдено да изплаща издръжка и не са налице никакви обезпечения за това задължение, независимо дали лицето е в страната или в чужбина. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, но без да са налице материалноправните предпоставки на закона. Съдът приел, че за да е законосъобразна мярката е необходимо лицето да е осъдено да изплаща другиму издръжка и да не я осигурява за срока на пребиваването си в чужбина. Нито съдебният изпълнител, нито административният орган са установили, че втората предпоставка е налице по отношение на адресата на мярката. Въз основа на това направил извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменил. Крайният извод на съда е правилен. Съдът счита за необходимо да посочи изрично, че при проверката на обжалваното съдебно решение е взел предвид и разпоредбите на чл. 14 и 47, ал. 1 от Конституцията, съгласно които децата са специален обект на закрила от държавата и обществото, а отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е задължение на всеки родител. Съдът отчита, че разпоредбата на чл. 75, т. 4 ЗБЛД цели, когато се дължи издръжка на низходящи, защита на една от основните ценности в обществото - децата. Въпросът, който оспорената заповед поставя е налице ли са материалноправните предпоставки, при наличието на които е допустимо налагането на мярката. Видно от разпоредбата на чл. 75, т. 4 ЗБЛД законът, както сочи в мотивите си и съда, изисква кумулативно две предпоставки, за да е допустима мярката - осъждане за плащане другиму на издръжка и неосигуряване на тази издръжка за срока на пребиваване в чужбина. Така формулирана втората предпоставка действително предполага или осъденото лице, преди да напусне страната, да предостави дължимата издръжка, съответно да докаже възможността за плащането й за срока на пребиваване в чужбина, или да са налице доказателства, че лицето е в чужбина и не изплаща дължимата издръжка. С влизането на България в Европейския съюз, българските граждани, по силата на българското си гражданство са и граждани на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Като граждани на Европейския съюз те имат право свободно да се движат и да пребивават на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право те черпят пряко от чл. 21, § 1 от ДФЕС (решение от 17.09.2002 г. по делото Baumbast and R, § 84). Това право прави невъзможен контрола по излизането от страната на българските граждани и следователно поставя сериозни затруднения по законосъобразното налагане на предвидената в чл. 75, т. 4 ЗБЛД мярка. С оглед именно на правото на българските граждани свободно да напускат страната и да пребивават на територията на държавите - членки на Европейския съюз съдът не кредитира представените от касатора в настоящата инстанция доказателства за отсъствието от страната на Танев след 14.01.2010 г. Видно от самата представена справка за пътуванията на лице - български гражданин, в нея изрично е записано, че от 01.01.2007 г. информационният фонд на Министерството на вътрешните работи - автоматизираната информационна система "Граничен контрол", не се актуализира за вътрешните граници на Европейския съюз, поради което не може да предоставя реална информация. С оглед на така събраните по делото доказателства правилен е изводът на съда, че не е налице една от двете кумулативни предпоставки на фактическия състав на чл. 75, т. 4 ЗБЛД. При липса на елемент на фактическия състав оспорената заповед е незаконосъобразна. Видно от изложеното инвокираните от касатора отменителни основания са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд