Решение № 506 от 9.11.2010 г. на ВКС по н. д. № 412/2010 г.

Решение № 506 от 9.11.2010 г. на ВКС по н. д. № 412/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Касационното производство е образувано по саморъчно изготвена жалба от подсъдимия А. Д. А., срещу решение № 96/4.05.2010 г. постановено от Пловдивския апелативен съд по внохд № 131/2010 г., по описа на същия съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 35/23.02.2010 г. по нохд № 73/2010 г. на Старозагорския окръжен съд. В жалбата е въведено касационното основание само по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК за явна несправедливост на наказанието, с искане за намаляване размера на лишаването от свобода. Пред касационната инстанция подсъдимия се явяват лично, както и с определеният от С. служебен защитник - адвокат А. С. от С., която пледира за намаляване на наказанието лишаване от свобода, поради това, че по размер наказанието е твърде завишено. Гражданският ищец Р. И. М., редовно призована не се явява и не изпращат представител. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила. Намира, че съдилищата правилно са отчели високата обществена опасност на дееца, с оглед обремененото му съдебно минало. Затова, наложеното му наказание не е явно несправедливо. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата на касатора е неоснователна. С обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд е потвърдил изцяло присъдата на Старозагорския окръжен съд, с която подсъдимия А. Д. А. е признат за виновен в това, че на 24.08.2009 г. в гр. К., отнел чужда движима вещ-златен синджир с тегло 12 грама, на стойност 456 лв. от владението на Р. И. М., като употребил за това сила и грабежа представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а", вр. чл. 58а и чл. 55, ал. 1 от НК е осъден на четири години и единадесет месеца лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението грабежът да представлява опА. рецидив и по чл. 29, ал. 1, б. "б" НК. Съдът е постановил, наложеното наказание А. да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален строг режим. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на Р. А. М. сумата от 456/четиристотин петдесет и шест /лева, представляващи обезщетение за причинените й от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на увреждането от окончателното й изплащане. Присъдена е и държавна такса върху размера на уважения иск, която подсъдимият да заплати. Производството пред първата инстанция се развило по правилата на съкратеното съдебно следствие по Глава двадесет и седма НПК, в хипотезата на чл. 371, ал. 1, т. 2 НПК, поради което и на основание чл. 373, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 372, ал. 4 НПК на подсъдимия е определено наказание под предвидения минимум от пет години лишаване от свобода, на основание чл. 58а, във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК - четири години и шест месеца лишаване от свобода. При проверката по делото се установи, че въззивният съд се е произнесъл по същите доводи, въведени в касационната жалба, за намаляване на размера на наложеното наказание. Обсъдени са подробно посочените от жалбоподателя оплаквания в тази насока, като съдът е изложил убедителни съображения защо счита, че са неоснователни. Настоящата инстанция намира, че изводите на въззивния съд за високата степен на обществена опасност на деянието, съчетана с високата обществена опасност на извършителя са съобразени с фактите по делото. Вън от осъждането му по нохд № 254/2006 г. по описа на РС-К., което обуславя правната квалификация на деянието като извършено при условията на опасен рецидив, по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК, А. е осъждан три пъти за извършени други умишлени престъпления от общ характер, като по две от тях е санкциониран с наказание лишаване от свобода. Поведението на жалбоподателя обективизира обстоятелство, че престъпната дейност за него не е инцидентно проявление, а се е превърнато в средство за препитание. Оказаната върху него наказателна репресия до този момент не е оказала своята предупредителна, възпираща и превъзпитателна функции към спазване установения в страна законов ред. Затова, за да се постигнат целите на специалната и генералната превенции е необходимо А. да бъде изолиран от обществото за сравнително по-продължителен срок. С оглед изложеното и според Върховният касационен съд, наложеното на подсъдимия наказание по размер е справедливо. По начало, за да се породи за третата инстанция правомощието за изменение на атакуваното решение по основанието за явна несправедливост на наказанието, следва да се установи, че наложеното очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК. В случая, тази очевидност не е налице, затова искането на подсъдимия за намаляване на наказанието е неоснователно и жалбата му следва да се оставят без уважение, а въззивното решение като правилно и законосъобразно се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение