Решение № 587 от 19.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 597/2008 г.

Решение № 587 от 19.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 597/2008 г., II н. о., НК, докладчик председателят Гроздан Илиев Производството е по глава ХХХIII НПК.

Образувано е по искане на осъденият Ц. В. П. от гр. С. за отмяна, по реда на възобновяване наказателното производството, на Решение № 87 от 30.07.2008 г., постановено по в.н.о.х.д. № 963/2008 г. на Софийски градски съд с което е потвърдена присъдата от 26.10.2007 г. по н.о.х.д. № 12720/2004 г. на Софийски районен съд.

Искането е направено в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Поддържа се доводи за отменителните основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК.

Доводът за отменителното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, се мотивира с неспазването на процесуалните правила - чл.чл. 14 и 305, ал. 3 НПК, за проверка и оценка на доказателствените източници. На полето на това отменително основание са развити съображения за допуснатото от съдът нарушение да приеме за достоверни показанията на свидетелите на които се е позовала прокуратурата, вместо да стори това по отношение обясненията на осъденият и св. П., както и допуснати нарушения при оформяне на документи, призовки, заявителски материали и отсъствие на подпис на дознателя под протокол за извършване на процесуално следствено действие.

Неправилното приложение на закона - 348, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 НПК се извежда, освен като резултат на предходното процесуално нарушение, свързано с оценката на доказателствения материал и с допуснати нарушения при квалификацията на инкриминираното деяние. Претендира се преквалификация по по-леко наказуемия състав на чл. 206, ал. 1 НК, понеже стойността на веща предмет на обсебването не покрива критерият за големи размери. Освен това, съдът неправилно е приел, че предмет на престъплението е продадения автомобил, а не получената за него цена. Защитата, като се позовава на влязлата в сила присъда от 14.10.2004 г. по н.о.х.д. № 3329/2003 г. на Софийски районен съд, прави възражение и за допуснато нарушение по приложението на чл. 26 НК. Съображенията са, че по отношение на престъпленията, предмет на двете дела, са налице условията за обединяването им в едно продължавано престъпление, за което на осъдения следва да се определи едно наказание.

По довода за явна несправедливост на наказанието се претендира нарушение на чл. 24 НК, допуснато при определяне на общото наказание и възприето от въззивната инстанция. В тази част се мотивира и становище за приложение разпоредбата на чл. 55 НК, както и приложение института на условното осъждане.

По същество се прави искане след възобновяване на производството да се постанови оправдателен диспозитив или се върне делото за ново разглеждане, за отстраняване на нарушенията. Алтернативно се поддържа искане за отстраняване в това производство на нарушенията, допуснати при определяне на наказанието.

Прокурорът даде заключение, че искането е неоснователно. Счита, че нарушения по приложението на закона-материален и процесуален не са допуснати, определеното наказание е справедливо по вид и размер, поради което предлага искането да не се уважава.

Върховният касационен съд, като съобрази доводите на страните, направените искания и провери решението, за да се произнесе в пределите на правомощията по чл. 426 вр. чл. 347 вр. чл. 348 НПК, съобрази следното:

С потвърдената присъда подс. Ц. П. е признат за виновен в това, че:

• на 17.11.2000 г. в гр. С., противозаконно присвоил чужда движима вещ, л. а. "Пежо 106" с рег. № В* собственост на Л. И. Й. на стойност 5 500 лв, като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на две години лишаване от свобода, като изпълнението на наказанието е отложено с изпитателен срок от четири години и за невинен:

• на 9.09.2000 г. противозаконно да е присвоил чужда движима вещ, л. а. "Опел Калибра" с рег. № С* собственост на В. В. П. на стойност 10 000 лв, като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК, както и по обвинението да е извършил обсебването при условията на продължавано престъпление по чл. 26 НК.

На основание чл. 25 вр. чл. 23 НК е групирал наказанията по настоящата присъда и наложеното му с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 3329/2003 г. на Софийски районен съд, като е определил по съвкупност за изтърпяване едно общо наказание в размер на три години лишаване от свобода.

На основание чл. 24 НК е увеличил общото наказание с една година и определил първоначален общ режим за изтърпяване на така определеното наказание, в размер на четири години лишаване от свобода.

Присъдата е потвърдена и в частта с която е отхвърлен предявения от Л. Й. срещу Ц. П., граждански иск за заплащане на обезщетение в размер на 2 500 лв, за претърпените от престъплението имуществени вреди със законните последици.

Основният довод за нарушения на процесуалните норми, регулиращи доказателствената дейност на двете инстанции по установяване на фактите е неоснователен.

Вътрешното убеждение на контролираните инстанции по обстоятелствата, включени в предмета на доказване е формирано след проверката на наличната доказателствена съвкупност, която е извършена в пълно съответствие с изискванията на чл. чл. 14, 107, ал. 5, 305, ал. 3 НПК. В тази насока въззивната инстанция е изпълнила и основното си задължение по чл. 339, ал. 2 НПК, обсъждайки наведените доводи за допуснати от първоинстанционният състав нарушения, като е обосновала подробно и убедително отказите да ги приеме за основателни. В настоящето производство, за пореден път и със същите съображения, се повтарят поддържаните и пред предходните инстанции възражения, срещу приетите за установени решаващи фактически положения, относно извършените от осъденият действия на противоправно разпореждане с леките автомобили оставени му в автокъща "Тачи" за пазене и съхранение. Всяко от възраженията, следобективно, всестранно и пълно обсъждане е получило убедителен отказ на въззивният състав, л. л. 2-10 от съобразителната част на решението, да бъде възприето за основателно. Така е постъпил и първоинстанционният съд при анализът на доказателствения материал. Затова касационния състав приема, че упрекът за допуснато нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК не се оправдава от фактическа и правна страна. К. споделя мотивите на предходните инстанции, настоящият състав съобрази и следното. Основна място в искането заема предложеният от защитата коментар на доказателствения материал, които включва други разрешения по отношение достоверността на доказателствените източници, обосновавайки по този начин тезата, за това, че касаторът не е извършвал разпоредителни действия с автомобилите. Понеже касационната инстанция не е такава и по фактите, не може да извърши собствена анализ на доказателствените източници, за да приеме за установени други, различни от приетите от предходните инстанции обстоятелства, включени в предмета на доказване. Това е недопустимо, защото по този начин би подменила вътрешното убеждение на контролираните инстанции по установяване на фактическите положения. В тази връзка следва да се отбележи, че касационният състав не разполага и с правомощието да извършва проверка по фактическата обоснованост на постановените съдебни актове с каквото съдържание са другата основна група възражения, защото необосноваността не е приета от законодателя, като самостоятелно касационно основание по чл. 348 НПК. На следващо място, както се отбеляза и по-горе нарушения на чл. 305, ал. 3 НПК при установяване на фактическата обстановка не са допуснати, защото констатираните противоречия между доказателствените източници се преодолени по ред и начин предписан от процесуалните норми. Тук следва да се посочи, че първоинстанционният състав е отделил значително място в присъдата, л.л.9-23 от мотивите, за да изследва констатираните различията в доказателствените средства при решаване на въпросът, дали осъденият е извършил противоправните действия на разпореждане/своене, с оставените в автокъщата автомобили, собственост на свидетелите В. И. Й.. Това е сторила и въззивната инстанция, изпълнявайки задълженията си по чл. 339, ал. 2 НПК. В пространни изложения всяка от двете инстанции е изследвала обективно и всестранно, съвкупността от гласните доказателствени средства към които принадлежат и показанията на св.

Й, сестра на осъдения Ц. П. Поначало тази свидетелка не е имала непосредствени възприятия за обстоятелствата при които нейния брат, осъдения Ц. П., е извършил инкриминираните деяния, затова е обяснимо решението на двете инстанции да изключат нейните показания от доказателствената основа за приетата фактическа обстановка. Съвършено друго е положението по отношение на другата група гласни доказателствени средства, показанията на свидетелите, М. и А. Р. К. Г., В. В., Е. Т., Н. Й., В. П., С. К. и др., които са имали непосредствени възприятия за действията на осъдения и обстоятелствата при които е извършил действията на разпореждане с автомобилите. В тази част установеното от посочените свидетели е в съгласие и с писмените доказателствени източници, включително назначените по делото експертизи, почеркови оценителни, технически, които в своята съвкупност са формирали доказателствената основа от която е изведена приетата за установена фактическа обстановка. При съвкупната оценка на доказателствената маса двете инстанции не са имали основание, да направят констатации за съответствия между обясненията на осъденият с останалите доказателствени средства, вкл. и с позоваване на св. Й. П., по причина, че упражнявайки правото си на защита по чл. 55, ал. 1 НПК той е отказал да дава обяснения по фактическото обвинение.

При положение, че двете инстанции не са допуснали нарушения в дейността си при решаване на въпросът, за достоверността на доказателствените източници касационният състав счита, че отсъствува претендираното от защитата процесуално основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което да налага отмяна по реда на възобновяването на съдебния акт. Такова е положението и по отношение на претендираните от защитата нарушение при оформяне на призовки, липсата на подпис на дознателя под протокол за постановление по чл. 219 НПК и приемане на заявителски материал за извършено престъпление. Несъстоятелно е и възражението за несъответствие във фамилното име на осъденият, което в съобразителната част и диспозитив на обвинителния акт и подлежащия на изпълнение диспозитив на присъдата е именно П., каквото е фамилното име по останалите книжа, включително бюлетините към свидетелството за съдимост и влязлата в сила присъда н.о.х.д. № 3329/2003 г. на Софийски районен съд.

Приетите за установени по делото фактически положения, разкриват типичен случай на обсебване с признаците по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК, извършено от касаторът, които без да разполага с правомощието да извършва действия на разпореждане с леките автомобили, собственост на свидетелите В е продал автомобилите на трети лица, а получената цена задържал за себе си. Осъденият, за да прикрие липсващото упълномощаване от с. на собствениците за извършване на разпоредителни действия с автомобилите, използвал неистински пълномощни с нотариална заверка от нотариус С. К., като при продажбата на л. а. "Пежо-106" представил на купувачът К. Г. и нотариално заверен договор за покупко-продажба на автомобила по които подписите за продавач и купувач били импровизирани, т.е. неистински по отношение на лицата посочени като страни по договорите.

При така установените обстоятелства по чл. 102 НПК, относно авторството на осъденият и съставомерност на инкриминираните деяния, искането за постановяване на оправдателна присъда в настоящето производство е лишено от фактическо основание и правно основание. Това искане не е съобразено с правомощията на касационния състав, които при констатирани нарушения на правилата, регулиращи дейността на съдът по оценка на доказателствените източници, може само да отмени решението и върне делото за отстраняване на допуснатите нарушения, но сам не може да ги отстрани, като извърши собствен анализ на доказателствения материал или да събира нови доказателства. В настоящето производство, както се отбеляза по-горе, нарушения в доказателствената дейност на съдилищата, така както се поддържат с искането за възобновяване на наказателното производство, по отношение съставомерността на деянието, за което осъденият е признат за виновен не се установиха. Затова и основанието по чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК за постановяване на оправдателен диспозитив не е налице.

По отношение на извършеното противоправно разпореждане с л.а. "Опел Калибра", собственост на св. В, съдът макар да е приел, че е налице фактическият състав, съдържащ признаците за съставомерност на обсебването по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 НК е постановил оправдателна присъда. Това си решение съдът е мотивирал със съображения за наличие на съществено изменение на обвинението, по отношение времето на извършване на сделката, за което установил, че е извършено на 14.09.2000 г., вместо на 9.09.2000 г. Съдът обаче не е съобразил, че обвинението срещу подсъдимия е за инкриминирано, при условията на продължавано престъпление-обсебване, извършено през периода 9.09.2000 г. - 14.11.2000 г. и следователно приетата от съдът дата - 14.09.2000 г., на извършване на престъплението е в рамките на инкриминирания период, предявен му с обвинителния акт. Нещо повече, пълномощно № 21400, заверено от нотариус С. К. е посочено в обстоятелствената част на акта и това пълномощно също е от 14.09.2000 г., представено е от осъдения пред нотариуса за сключване на договора за продажба от същата дата. Следователно във фактическото обвинение, по отношение извършеното от осъдения противоправно разпореждане с автомобилът, собственост на В. П., не е настъпило съществено изменение в обстоятелствата, относно времето на осъществяване на деянието, което да му е било неизвестно и срещу което да е бил лишен да се защитава, налагащо, с позоваване на чл. 287, ал. 1 НПК, да се санкционира процесуално бездействие на прокуратурата. Щом като времето на извършване на престъплението е включено, като обстоятелство, в периода на продължаваното престъпление, изменението на обвинението по отношение на конкретната дата в тази част е несъществено и съдът, произнасяйки се по вината и отговорността на подсъдимият е разполагал с правомощието да приложи закона за еднакво или по-леко наказуемо престъпление. След като са били установени извършените от осъдения, инкриминирани действия на противоправно разпореждане (обсебване на автомобилът, собственост на св. В. П. и тези действия са част от продължавана престъпна дейност, каквато има предвид чл. 26, ал. 1 НК, съдът е бил длъжен при постановяване на присъдата да коригира обвинението, само по отношение периода отвреме на извършване на продължаваното престъпление. Вместо да стори това, първоинстанционният съд, постановявайки изцяло оправдателна присъда е извършил и нарушение на чл. 303, ал. 2 НПК защото не е имал основание да постанови присъда с основание по чл. 304 НПК, след като при приетите от него фактически положения извършеното от подсъдимия деяние е съставлявало престъпление.

Процесуалното нарушение, довело до неправилно приложение на закона е било неотстранимо, поради отсъствие на протест. Понеже незаконосъобразното разбиране на първоинстанционният състав, относно института на изменението на обвинението по чл. 287 НПК, е възприето и с въззивното решение, е наложително в това производство, на основание чл. 124 Конституцията, да се констатира нарушението с оглед недопускането му в бъдещата дейност на съдът при приложението на института.

Въззивната инстанция не е допуснала нарушение на законът, като е възприела разбирането, че предмет на обсебването е веща, лекия автомобил, собственост на св. Й. Това е така защото, противоправните действия на разпореждане, като със свое имущество, са извършени от осъдения именно с автомобилът. Само при хипотезата на надлежно упълномощаване на осъдения, да извърши продажбата на автомобила от името и за сметка на неговия собственик, и при последващо задържане на получената цена, което се изразява в извършване на разпоредителни действия с паричната сума в своя полза, предмет на обсебването ще бъде именно цената на продадения автомобил. Фактически състав за такова поведение на собственика на автомобила и осъдения по делото не са установени.

Възприетата квалификация на деянието по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК също е законосъобразна. Това е така защото стойността на веща, предмет на престъплението, покрива признака "големи размери", определен според критерия посочен в ТР № 1/1998 г. на ОСНК и размера на минималната работна заплата, посочен в ПМС № 12/14.02.2000 г. (Дв, бр. 15/2000 г.). На следващо място, при престъпленията против собствеността, каквото е и това по чл. 206 НК стойността на предмета на престъплението се определя, към момента на извършване на деянието, каквото разбиране е застъпено и с посоченото тълкувателно решение, а не при последващи разпоредителни действия с имуществото. Затова разбирането на защитата за определяне стойността на лекия автомобил, с оглед цената която собственика е получил при продажбата, осъществена след извършване на деянието, е лишено от правно основание и противоречи на установената трайна практика по приложението на закона в тази му част.

Нарушения по приложението на института на продължаваното престъпление, освен констатираното по-горе процесуално нарушение, довело до неправилно приложение на закона, не са допуснати. В тази връзка искането, по реда на възобновяване на наказателното производство да се отмени присъда от

14.10.2004 г., влязлата в сила на 07.07.2006 г. и постановена по н.о.х.д. № 3329/2003 г. на Софийски районен съд се явява неоснователно. Вярно е, че престъплението по постановената присъда е също обсебване по чл. 206, ал. 1 НК. Предмет на престъплението и в този случай е лек автомобил, които подсъдимият е продал, като е използвал неистинско пълномощно, заверено от нотариус Сл. К., а деянието е извършено на неустановена дата през м.юни 2000 г. Следователно налице са фактически и правни основания, които сочат на една продължаван престъпна дейност по чл. 26 НК. Обединяването на инкриминираните деяния по двете присъди в настоящето производство, обаче е недопустимо защото предмет на искането за възобновяване в настоящето производство не е влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 3329/2003 г., по отношение на която са изтекли и сроковете предвидени, както по отменения чл. 360 НПК, така и по сега действащия чл. 421, ал. 3 и сл. НПК, в които може да се направи искането за възобновяване на производството. Освен това, обединяването на деянията за които са постановени присъдите в едно продължавано престъпление, ще доведе до промяна в квалификацията на престъплението по по-тежко наказуемия състав по чл. 206, ал. 4 НК, предвиждащ наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода, за обсебване в особено големи размери. Предвид общата стойност на леките автомобили, предмет на обсебване, за които са постановени присъдите по двете дела, признакът "особено големи размери", предвиден в квалифицирания състав по чл. 206, ал. 4 НК би бил налице. Това ще доведе до утежняване положението на осъдения, което е процесуално недопустимо, щом като се прави искане само от защитата.

Доводът за явна несправедливост на наказанието в частта по приложението на чл. 24 НК е основателен.

Въззивната инстанция е възприела разбирането на първостепенния съд за необходимостта да се приложи чл. 24 НК, като се увеличи размера на определеното по съвкупност наказание лишаване от свобода. Водещи са били съображенията, че става въпрос за подсъдим с трайно изградени престъпни навици и еднакъв предмет на престъпленията по двете дела.

Върховния касационен съд счита, че вида и броя на престъпленията в конкретния случай не могат да обосноват увеличението на определеното общо наказание в размер, близък до максимално допустимия от закона, така както е сторил съдът. К. изключение от общите правила за определяне на наказанието, при съвкупност от престъпления разпоредбата на чл. 24 НК следва да се прилага само в случаите, когато престъпления и личността на извършителя разкриват толкова голяма степен на обществена опасност, че и най-тежкото наказание от съвкупността няма да бъде достатъчно за постигане на целите по чл. 36 НК. Водещо значение при определяне степента на обществена опасност на извършителя има тежестта на извършените престъпления, чрез които се изявяват и личностните качества на дееца. В конкретния случай съдът не е съобразил обстоятелството, че извършените от касаторът престъпления са типични за съответния вид и не съдържат обстоятелства, които да разкриват изключително завишена степен на обществена опасност, за което и да е от тях, за да обосноват и съответния извод за същата степен на опасност на личността на подсъдимият, респ. необходимостта, за увеличаване на общото наказанието, като единствена възможност за реализиране целите по чл. 36 НК в конкретния случай. В тази връзка не е съобразено и обстоятелството, че за извършване на престъпленията са били създадени благоприятни условия от други лица, нотариуси, чието поведение в значителна степен е улеснило извършването на разпоредителните действия с леките автомобили, како и обстоятелството, че към момента на извършване на престъпленията по отношение на осъдения не са били прилагани наказателните мерки за въздействие с оглед реализиране целите на индивидуалната и генерална превенция. К. се съобрази и обстоятелството, че с връщането, макар и принудително, на автомобилите на собствениците, значителна част от щетите причинени им от присвоителните действия са възстановени се налага изводът, че в конкретния случай не са били налице условията за увеличаване на определеното общо наказание, поради което с приложението на чл. 24 НК съдът е допуснал нарушение визирано в отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 5, т. 1 НК. Допуснатото нарушение следва да се отстрани в настоящото производство с изменение на решението в тази му част.

Определеното по съвкупност наказание в размер на три години лишаване от свобода не следва да се изтърпява ефективно. Налице са предвидените в чл. 66 НК условия за приложение института на условното осъждане и в тази част следва да се възприеме петгодишния изпитателен срок определен с влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 3329/2003 г. на Софийски районен съд. За да направи този извод настоящият състав съобрази и обстоятелството, че дългият срок на наказателно преследване предприето срещу осъдения, от образуването на делото през 2000 г., до влизането на осъдителната присъда в сила - 30.07.2008 г, е в противоречие с гарантираното му от чл. 6, т. 1 ЕКПЧ, право на разглеждане на обвинението в разумен срок. На следващо място, сам по себе си, този срок вече е оказал превантивно и предупредително въздействие върху осъдения, които няма принос за посочената продължителност на процеса и се е въздържал от извършване на други престъпления.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 вр. чл. 354, ал. 2, т.т. 1 и 3 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение