Решение № 1513 от 11.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2919/2014 г.

Решение № 1513 от 11.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2919/2014 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по реда на чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационни жалби на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София при ЦУ на НАП и на "ПФК Левски" АД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Тодорини кукли" № 47, чрез адв. Никола Рачев от САК - съдебен адрес гр. София, ул. "Алабин" № 48, против Решение № 303/15.01.2014 г., постановено по адм. д. № 6089/2013 г. по описа на Административен съд София-град, съответно в частта му, с която по жалба на ПФК "Левски"АД е отменен РА № 2900900328/8.02.2010 г., издаден от Галина Терзийска - главен инспектор по приходите при ТД "Големи данъкоплатци и осигурители" на НАП, потвърден с Решение № 704/14.05.2010 г. на директора на дирекция "ОУИ" (сега "ОДОП") при ЦУ на НАП, в частта му, с която на основание чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО (отм.) за 2002 г. е увеличен на финансовият резултат на клуба със сумата от 3 475 630,47 лв., разходи за "покупка на състезателни права върху футболисти" и са определени съответни преки данъци и в тази, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против РА, в частта му, досежно увеличението на финансовия резултат за 2002 г. със сумата от 8 871,59 лв. на основание чл. 23, ал. 2, т. 17 ЗКПО (отм.) и на основание чл. 23, ал. 2, т. 4 ЗКПО (отм.) със сумата от 43 175 лв. В касационната жалба на Директора на Д "ОДОП" София се поддържа, че решението в отменителната му част е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в неправилно прилагане за случая на чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО (отм.) вр. § 1, т. 54, б. "в" от ДР на същия закон и НСС 38. Следвало да се съобрази решение на ВАС по адм. д. № 1021/2011 г. Иска се отмяна на решението в посочената част, отхвърляне на жалбата против РА в тази част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по тази жалба - "ПФК Левски" АД, чрез адв. Н. Рачев, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Поддържа, че независимо от наличието на касационни основания при постановяване на решението в посочената част, то е правилно поради изтекла погасителна давност за публичните вземания, установени в РА в отменената му част. В касационната жалба на ревизираната лице се поддържа, че съдебното решение в останалата му част е неправилно. Неправилно съдът приел, че е налице хипотезата на чл. 15, ал. 3, т. 3 вр. чл. 13 и 14 ЗКПО (отм.) по отношение на предоставяне на кредити от страна на РЛ с лихвен процент, отличаващ се с повече или по-малко от една четвърт от законната лихва към момента на сключване на сделката и законосъобразно е коригиран лихвеният процент и на осн. чл. 23, ал. 2, т. 17 ЗКПО (отм.) е увеличен финансовият резултат. Не е доказана специфичната цел-сделката да е сключена в отклонение от данъчно облагане. Без основание не са признати разходи от глоби, платени от РЛ в ревизирания период, при положение, че това са разходи, свързани с дейността и неправилно съдът приел за законосъобразно увеличението на ФР с тази сума на осн. чл. 23, ал. 2, т. 4 ЗКПО (отм.). Евентуално, публичните вземания, установени след посочените увеличения са погасени с абсолютна давност. Иска се отмяна на РА в посочената част и присъждане на разноски. Ответникът по тази жалба-Директорът на Дирекция "ОДОП" София, чрез юрк. Мирчева, я оспорва. Поддържа, че решението е правилно, а абсолютната давност може да се приложи едва при изпълнението на публичното вземане. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата на ревизираното лице и за неоснователност на тази на директора на Д "ОДОП" в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационните жалби и направените в тях оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбите процесуално допустими, а по съществото им съобрази следното: За да уважи жалбата на ревизирания ПФК в посочената по-горе част, първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на съдебно-счетоводна експертиза, е приел, че състезателните и трансферни права за определени футболисти, предмет на процесните договори, не са дълготраен нематериален актив, поради което отчитането на разходите за тях в ревизирания данъчен период 2002 г. като текущи не е станало в нарушение на счетоводното законодателство, съответно - увеличението на ФР за периода на осн. чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО (отм.) е незаконосъобразно. Преди да разгледа жалбата по същество относно прилагането на материалния закон, Върховният административен съд счита, че следва да бъде разгледано направеното възражение за изтичане на 10-годишния давностен срок за погасяване на установените с обжалвания ДРА публични вземания съобразно разпоредбата на чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.), респ. чл. 171, ал. 2 ДОПК. В тези правни норми е уреден институтът на погасителната давност, който е материалноправен, независимо че нормите се намират в процесуален закон. Поначало данъчните задължения стават изискуеми с настъпването на падежа за плащането им, а не с издаването на ревизионния акт за установяването им, който има само констативни функции по отношение на вече възникнало по силата на закона данъчно задължение. Съгласно чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.) при действието на който е започвало течението на давностния срок, с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и чл. 153 . По ал. 1 на текста, Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В случая, началото на давностния срок е 1.01.2004 г., като към 1.01.2014 г. абсолютната давност за публичните вземания, установени в процесния РА за 2002 г. е изтекла. Относно частта от съдебното решение, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу извършеното коригиране на лихвения процент по предоставени кредити, отличаващи се от пазарната лихва- чл. 15, ал. 3, т. 3 вр. чл. 14 от ЗКПО (отм.): Решението е правилно и в така оспорената му част, но подлежи на отмяна поради основателност на възражението за абсолютна погасителна давност. Разпоредбата на чл. 15, ал. 2 вр. ал. 3, т. 3 от ЗКПО (отм.), в редакцията й към ревизираните периоди, предвиждаща увеличение на финансовия резултат със суми, произтичащи от определени търговски и финансови взаимоотношения или сделки като тези по чл. 13 и 14, се прилага и при търговски и икономически взаимотношения, при които са предоставени кредити с лихвен процент, отличаващ се с повече или по-малко от 1/4 от законната лихва към момента на сключване на сделката. В хипотезата на чл. 15, ал. 3, т. 3 от ЗКПО не е предвидено изискване за свързаност. Като е достигнал до същия извод, първостепенният съд е приложил правилно материалния закон. Същото се отнася и за увеличението на ФР с отчетените разходи за глоби, несвързани с дейността на ревизираното лице. Съгласно чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.) при действието на който е започвало течението на давностния срок, с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и чл. 153 . По ал. 1 на текста, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В случая, началото на давностния срок е 1.01.2004 г., като към 1.01.2014 г. абсолютната давност за публичните вземания, установени в процесния РА за 2002 г. е изтекла. Предвид изложеното, първоинстанционното решение в отменителната му част следва да остане в сила, а в останалата му част следва да се отмени като вместо него се постанови ново по същество, с което по жалба на ревизираното лице РА бъде отменен поради изтекла давност и в посочената част. Давността е материалноправен въпрос, поради което настоящият състав на касационната инстанция не споделя доводите на директора на Д "ОДОП", че възражение за абсолютна давност за публични вземания може да се прави едва в изпълнителното производство. В посочения смисъл е и непротиворечивата съдебна практика на ВАС. Разноски на ПФК не следва да се присъждат поради липса на доказателства такива да са направени в касационното производство. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 и чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение