Решение № 10570 от 8.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10066/2018 г.

Решение № 10570 от 8.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10066/2018 г., II о., докладчик председателят Георги Колев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на В. Ц. от [населено място] [адрес], чрез адв. П. Г., срещу решение № 3181 от 14.05.2018 г. по адм. дело № 11153/2017 г. на Административен съд С. - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу мълчалив отказ на кмета на район "Л." СО, по искане с вх. № РЛЦ17-ВК08-922/5/от 28.07.2017 г. за изменение на ПУП- План за улична регулация на основание чл. 134, ал. 2, т. 1 и вр. с чл. 208 от Закон за устройство на територията (ЗУТ) и преписката е върната на главния архитект на Столична община за произнасяне по искането в съответствие с мотивите на решението.

Касаторът твърди незаконосъобразност на оспореното решение, като постановено в противоречие с материалния закона и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи за нищожност на мълчаливия отказ, като постановен от некомпетентен орган. Оспорва решението и в частта относно присъдените разноски, като счита, че следва същите да бъдат възложени в тежест на административния орган. Иска се решението да бъде отменено. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът- кметът на район "Л." не изразява становище по жалбата.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на второ отделение при извършената служебна проверка намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна – адресат на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на съдебен касационен контрол, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови оспореното решение АССГ е приел от фактическа страна, че жалбоподателят, като собственик на 1/2 идеална част от

УПИ Х-1171, кв. 94 е подал заявление до кмета на район "Л.", във връзка с обстоятелството, че до края на май 2017 г. е имал достъп до имота си по асфалтов път изграден преди 1988 г. в УПИ ІІ-1440, УПИ ІІІ-1440, и УПИ ІV -1440. На 12.06.2017 г. собствениците на горепосочените имоти са премахнали асфалтовия път, като по този начин е премахнат и единствения транспортен достъп до имота на жалбоподателя и е останал възможен само пешеходен път. С оглед изложеното със заявлението е сезиран кмета на район "Л." с искане, като е поискал в условията на алтернативност:

1. Да бъде извършено необходимото от кмета действие по прилагане на уличната регулация в частта относно улица – тупик. 2. В случай, че това е невъзможно да бъде изграден временен път, който да следва улицата - тупик. 3. Тъй като е изтекъл срока по чл. 208 ЗУТ за започване на отчуждителни мероприятия, доколкото предвидената по плана тупикова улица е елемент от техническата и транспортна инфраструктура по чл. 64 ЗУТ, да бъде върнато старото положение и премахната и премахнатата асфалтова улица в УПИ ІІ-1440, УПИ ІІІ-1440, и УПИ ІV -1440 да бъде възстановена.

С определение № 7757 от 09.11.2017 г. производството по делото е прекратено, поради липса на годен за оспорване административен акт, тъй като до жалбоподателя е изпратено писмо изх. № към РЛЦ17-ВК08-922/10/12.09.2017 г. Същото е обжалвано и с определение № 714 от 17.01.2018 г. по адм. дело № 14307/2017 г. по описа на ВАС, прекратителното определение е отменено в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата срещу мълчалив отказ на кмета на район "Л." по искане от 28.07.2017 г. за изменение на ПУП, тъй като по това искане липсва произнасяне на ответника и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствени действия.

Съдът е разгледал делото, като е приел за установеното от фактическа страна и въз основа на представените по делото доказателства, че жалбоподателят се е легитимирал, като собственик на 1/2 идеална част от ПИ пл. № 1171, за който е отреден УПИ Х-1171, кв. 94, а действащия ПУП предвижда по отношение на този имот отчуждаването на 5 кв. м за тротоар на предвидената с плана улица – тупик, но не и по отношение на УПИ ІІ-1440 УПИ ІІІ-1440, и УПИ ІV -1440, на които не е собственик. Предвид което е направил извод, че искането му за изменение на плана и регулационното предвиждане на премахнатата асфалтова алея върху имоти – частна собственост на трети лица е недопустимо, както поради това, че не е собственик, така и поради това, че не е налице посоченото правно основание за искането по чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ.

Въз основа на представените по делото материали съдът е установил, че не е спорно обстоятелството, че асфалтовата алея никога не е имала регулационен статут и съответно представлява незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, подлежащ на премахване, поради което същия не може да бъде узаконен с оглед разпоредбата на чл. 134, ал. 4, т. 1 ЗУТ.

На следващо място съдът е изложил доводи, че искането на жалбоподателя е отправено до некомпетентен орган, предвид представена по делото заповед № СОА 17 РД09622/19.06.2017 г. с която кмета на СО, е предоставил правомощията си по чл. 135, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ на главния архитект на Столична община.

При така изложените доводи съдът е отхвърлил жалбата срещу мълчалив отказ на кмета на район "Л.", като неоснователна и е изпратил делото, като преписката на главния архитект на Столична община за произнасяне по искането.

Решението е правилно.

Съдът е установил правилно фактическата и правна обстановка и въз основа на нея е извел правилни и законосъобразни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция.

Съгласно чл. 135, ал. 1 ЗУТ, лицата по чл. 131 ЗУТ, а именно - заинтересованите лица в производството по одобряване на подробните устройствени планове и на техните изменения са собствениците, носителите на ограничени вещни права и концесионерите според данните от имотния регистър, могат да правят искания за изменение на устройствените планове с писмено заявление до кмета на общината. В случая, както правилно е приел съдът жалбоподателят се е легитимирал, като собственик само на 1/2 идеална част от ПИ пл. № 1171, за който е отреден УПИ Х-1171, кв. 94, а действащия ПУП предвижда по отношение на този имот отчуждаването на 5 кв. м за тротоар на предвидената с плана улица – тупик, поради което искането му е допустимо само в частта за тези 5 кв. м., но не и за УПИ ІІ-1440 УПИ ІІІ-1440, и УПИ ІV -1440, на които не е собственик. При така установеното съдът правилно е приел, че искането на жалбоподателя за изменение на плана и регулационно предвиждане на премахната асфалтова алея върху имоти частна собственост на трети лица, правилно е недопустимо.

В тази връзка правилен и обоснован се явява и изводът на съда, че не е налице мълчалив отказ, тъй като искането на жалбоподателя не е отправено до компетентен орган. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК представлява бездействие от страна на административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт от неговата компетентност, с конкретно съдържание. Не всяко непроизнасяне обаче, представлява мълчалив отказ. а само това, за което органа е оправомощен и задължен да се произнесе по силата на специална норма и в конкретно визиран срок. В случая с оглед делегираните правомощия такова задължение за кмета на район "Л." не е било налице, предвид представена заповед № СОА 17 РД09622/19.06.2017 г. на кмета на СО, с която същия е предоставил правомощията си по чл. 135, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ на главния архитект на Столична община.

На следващо място следва да бъде споделен и изводът на съда, че процесната асфалтова алея не е имала регулационен статут и съответно същата е представлявала незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, подлежащ на премахване. В този смисъл правилно е съобразена и разпоредбата на чл. 134, ал. 4, т. 1 ЗУГ, която установява изрична забрана за изменение на влезли в сила устройствени планове с цел узаконяване на незаконни строежи.

Неоснователни са и доводите за неправилност на решението в частта за разноските. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 АПК когато съдът отхвърли оспорването или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният акт е благоприятен, има право на разноски, а разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК гласи, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. С оглед изложеното и предвид изхода на спора първоинстанционният съд правилно е присъдил претендираното юрисконсултско възнаграждение на ответника.

При така изложените доводи, настоящата инстанция счита, че съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото, поради което решението е правилно и обосновано и не страда от визираните в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение