Решение № 10310 от 2.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6602/2017 г.

Решение № 10310 от 2.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6602/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 249 от 26.04.2017 г., постановено по административно дело № 592 по описа за 2016 г., Административен съд - Х. е отхвърлил жалбата на Е. Я. Х. против решение № 1012-26-269-1/04.10.2016 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Х., с което е отхвърлена жалбата му против разпореждане № 4102208524/2139-26-45/09.08.2016 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ - Х.. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от адвокат Е. В. в качеството й на пълномощник на Е. Я. Х. от гр. Х., ул. "С." ..№..., с искане за отмяната му като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост (касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето от АПК). Аргументи в подкрепа на жалбата са изложени и лично от касатора в допълнително депозирана по делото писмена молба и в съдебно заседание. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ - Х., не изразява становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея съдебно решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Атакуваният с нея съдебен акт е валиден, допустим и правилен. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка. Е. Я. Х. на 21.12.1999 г. е подал заявление да му бъде отпусната лична пенсия за изслужено време и старост. С разпореждане от 02.10.2000 г. такава му е отпусната пожизнено по чл. 2, ал. 1 от ЗП (Закон за пенсиите), считано от 01.03.1999 г. (датата на прекратяване на осигуряването), преизчислена като лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КЗОО (Кодекс за задължително обществено осигуряване) с определен общ размер 113.77 лв., като с последващи разпореждания на пенсионния орган пенсията е осъвременявана и преизчислявана. Със заявление от 11.04.2016 г. на основание чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО Е. Х. е поискал да бъде изменено разпореждането, с което пенсията му е отпусната, и всички последващи, по отношение на началната дата (която да бъде 20.02.1998 г. - датата, на която е придобил право на пенсия), индивидуалния коефициент и размера на пенсията. С процесното разпореждане от 26.04.2016 г. ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Х. на основание чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО е отказал да измени отпуснатата на Е. Я. Х. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, като е приел, че няма основание за промяна на началната дата на пенсията, а оттам и на дохода за изчисляване размера на същата. Разпореждането е атакувано от Х. по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО пред ръководителя на хасковското ТП на НОИ. При осъщественият административен контрол директорът на ТП на НОИ - Х. не е уважил сезиралата го жалба, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган за неналичие на приложното поле на чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО (пенсията да е определена в по-голям или по-малък размер) като основание за изменение на отпуснатата на заявителя с влязло в сила разпореждане пенсия. Решението на Административен съд - Х., с което жалбата против решението на директора на ТП на НОИ - Х. е отхвърлена, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Решаващият съдебен състав е формулирал обоснован извод, че оспореният пред първата инстанция административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган при спазване на изискуемата форма (съдържа фактически и правни основания за издаването си и е надлежно мотивиран), без да са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила при издаването му, като е постановен в съответствие с материалния закон и с целта на закона. Законодателят е овластил административния орган сам да изменя и отменя издадените от него административни актове в хипотезите на чл. 99 от КСО. В случая не е налице приложното поле на чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО (ред. ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 01.01.2011 г.), поради това, че пенсията на Е. Я. Х. не е била отпусната от пенсионния орган в по-голям или по-малък размер. Съдът при решаване на спора правилно се е позовал на чл. 20, ал. 2 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП (отм.)), според която разпоредба, когато молбата с необходимите документи е постъпила в териториалното поделение на Националния осигурителен институт след изтичане на едногодишния срок от пораждане на правото, пенсията се отпуска от датата на завеждане на молбата. В съответствие с доказателствата по делото и компетентно изготвеното от вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза е приетото от съда, че за Е. Я. Х. правото на пенсия е възникнало на 20.02.1998 г. (към която дата са били налични изискуемите стаж и възраст), но той е подал заявление за пенсиониране едва на 21.12.1999 г., която пенсионният орган му е отпуснал от 01.03.1999 г. - датата, на която е прекратено осигуряването на Х.. От изготвената по делото експертиза обаче е установено, че дори пенсията да е била отпусната от датата на подаденото заявление - 21.12.1999 г., нейният размер би бил същият като изчисления от пенсионния орган. С оглед на това правилно е прието от съда, че като краен резултат процесното разпореждане е в съответствие с материалния закон, предвид липсата на основания за промяна на размера на пенсията на жалбоподателя. Не намират опора в данните по делото и в приложимия за казуса материален закон касаторовите доводи за неправилност на съдебния акт. Както правилно е отразено в мотивите на решението на първоинстанционния съд, изложените от оспорващия в жалбата му принципно верни тълкувания на нормативната уредба, касаеща незаконосъобразността на съществувалото изискване за прекратяване на осигуряването преди отпускане на пенсия, не са неотносими към конкретиката на процесния казус. П. от жалбоподателя на решение № 12 на Конституционния съд (КС) на Р. Б. (ДВ, бр. 89/1997 г.) е без правно значение по делото, защото, както към датата на подаване на молбата на Е. Я. Х. за пенсиониране, така и към момента на отпускане на пенсията, обявените от КС за противоконституционни разпоредби на чл. 50, ал. 1 и ал. 2 от ЗП вече са били отменени (ДВ, бр. 123/1997 г., в сила от 11.10.1997 г.), като пенсионният орган нито изрично се е позовал на тях в разпореждането от 02.10.2000 г., с което е отпусната пенсията, нито ги е приложил по някакъв начин, за да бъде противоконституционността им релевантна за спора. При издаване на цитираното разпореждане органът не се е позовал и на разпоредбата на чл. 94, ал. 1 от КСО, в редакцията, приложима към самонаетите лица за периода от 27.12.2005 г. до 31.12.2011 г., във връзка с която е постановено решение на Съда на Европейския съюз по българско преюдициално запитване (дело № С-103/2013 г.), защото разпоредбата, която е обвързала отпускането на пенсиите за осигурителен стаж и възраст с датата на прекратяване на осигуряването, не е съществувала в този момент (появила се в редакцията на чл. 94 от КСО по-късно - с изм. ДВ, бр. 1/2002 г. В този смисъл е без значение за изхода на спора, че осигуряването на жалбоподателя не е било прекратено към датата, на която е придобил право на пенсия. Голословно и недоказано твърдението, че пенсионният орган е отказал на основание чл. 101, ал. 6 от ППЗП да приеме предходно заявление за пенсиониране от Х., защото продължавал да работи и не му е било прекратено осигуряването. Нещо повече, лично жалбоподателят е заявил пред първоинстанционния съд, че е подал само едно заявление за пенсиониране - това от 21.12.1999 г. В тази връзка следва да се има предвид разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ППЗП, съгласно която пенсиите се отпускат от датата на пораждане на правото само в случаите, когато молбата с необходимите документи е постъпила в териториалното поделение на Националния осигурителен институт в едногодишен срок от тази дата. В процесния случай заявлението на Х. за пенсиониране е подадено на 21.12.1999 г. след изтичане на едногодишния срок от 20.02.1998 г., и при това положение пенсията не може да бъде отпусната от 20.02.1998 г., респективно размерът й не следва да бъде определен по претендирания от жалбоподателя начин, чрез изчисляване на индивидуалния коефициент към 20.02.1998 г. От изложеното е видно, че правото на лицето да му се измени отпуснатата пенсия в хипотезата на чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО (ред. ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 01.01.2011 г.) е неналично, в каквато насока е и съвпадащият краен правен извод на съда, на директора на ТП на НОИ - Х. и на ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Х.. Предвид това следва да се приеме, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение, поради което същото трябва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,