Решение № 287 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6168/2007 г.

Решение № 287 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6168/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218и от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на "Българска роза" А. със седалище в гр. К., чрез процесуалния му представител адв. Т, против въззивното решение № 110 от 5 април 2007 г., постановено по в. гр. д. № 112 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2006 г., с което е оставено в сила решение без номер от 2 април 2001 г., постановено по гр. д. № 3* по описа на окръжния съд в гр. П. за 1999 г. Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът изтъква, че съдът неправилно е оценил представения акт за държавна собственост, в който е записано, че имотът е предоставен за оперативно управление на касатора, а с образуването на държавното предприятие правото на оперативно управление върху имотите, включени в баланса на дружеството, се трансформира в право на собственост по силата на закон, като в случая имотът е включен в баланса на дружеството; имотът е застроен, в регулацията е и не е възможна реституцията му по ЗСПЗЗ; към момента на постановяването на първоинстанционното решение касаторът не е бил собственик на имота, поради което решението е било недопустимо и подлежи на обезсилване. Ответниците В. М. и Г. Ж., чрез процесуалния им представител адв. С, в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) изтъкват доводи за неоснователност на всички оплаквания в касационната жалба. Същите съображения се поддържат от адв. Г лично в съдебно заседание и в писмени бележки. Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на атакуваното решение. По възражението за недопустимост на иска: Оплакването е неоснователно. В касационната жалба касаторът твърди, че към момента на постановяването на първоинстанционното решение той не е бил собственик на имота, поради което решението е било недопустимо и подлежи на обезсилване. Искът е предявен от касатора. Установено е, че през 2000 г.(в хода на процеса) касаторът е продал имота на трето лице. Съобразно правилото на чл. 121, ал. 1 от ГПК (отм.), ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, като ал. 3 на същия текст изрично сочи, че постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя. Следователно, искът не е недопустим, а приобретателят на имота ще следва да приеме последиците от постановеното спрямо прехвърлителя съдебно решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че представеният от касатора акт за държавна собственост не може да го легитимира като собственик на процесния имот, защото се отнася до друг имот, а само съдържа отметка за процесния такъв; писмото, дало основание за посочената отметка, изхожда от праводателя на касатора, който не е бил властен да иска актуване на имота; няма данни по регулационните планове имотът да е станал държавна собственост по силата на отчуждителна процедура и да е бил включен в капитала и баланса на едноличното търговско дружество; сградите в имота не са законни. В предходното решение на ВКС е посочено, че за основателността на предявения иск е важно установяването на хипотезата на чл. 17а от ЗППДОП. Съдът е сезиран с установителен иск за собственост по реда на чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) върху промишлен терен - дворно място от около 4800 кв. м., ведно с построените върху него сгради, съставляващ три имота, за които са отредени парцели в квартали 17 и 18 по плана на гр. К.. В исковата молба се твърди, че по силата на ЗСПЗЗ на част от ответниците е възстановена собствеността върху нива в реални граници, но земята не е земеделска, а и собствениците следва да бъдат обезщетени по чл. 10б от ЗСПЗЗ. Възстановените собственици продали имота на ответниците Г. Атакуваното решение е правилно. Основанието си за претенцията за собственост касаторът крепи изцяло на представения акт за държавна собственост. От копието, съдържащо се в делото е видно, че на гърба на Акт за държавна собственост № от 1 ноември 1993 г., имащ за предмет различни сгради на касатора, е записано, че на основание писмо № 190 от 10 април 1996 г. и чл. 81, ал. 4 от НДИ държавно е и неурегулирано дворно място от 4800 кв. м. - незаплащано. Писмо № 190 от 10 април 1996 г., дало причина за извършеното отбелязване, е изпратено от "Българска роза" ЕА. до общинския съвет в гр. К. с искане за включване на дворно място от 4800 кв. м. в акта за държавна собственост № г. Това отбелязване в акта за държавна собственост не създава права за касатора, тъй като актът няма конститутивен ефект. Искането до общинския съвет също е сторено от лице, което няма права да иска актуване, защото чл. 81, ал. 3 от тогава действащата Наредба за държавните имоти определя, че подобно искане може да се направи само от органа по чл. 1, ал. 3 на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отм.). Вярна е принципно тезата на касатора, че включването в баланса на дружеството на недвижим имот, който е получен за стопанисване и управление от предприятието с акта за преобразуването му в еднолично търговско дружество с държавно имущество, по силата на чл. 17а от ЗППДОП (отм.) прехвърля правото на собственост върху дружеството, но правото на собственост, преминало по посочения начин у него, следва да бъде доказано чрез съответните документи. Касаторът не е успял да представи на съдебната експертиза такива документи (компютърната разпечатка от вътрешна система на дружеството не може да замести първичните счетоводни документи), от които да се съди, че действително имотът е бил включен в баланса му, за да може с акта на преобразуването той да бъде предоставен в собственост на дружеството. Имотът е застроен, поради което касаторът счита, че, тъй като е застроен и се намира в регулация, реституцията по ЗСПЗЗ е невъзможна. Според заключението на съдебно-техническата експертиза, сградите, описани в акта за държавна собственост, са изграждани без проекти, чертежи и генерален план; генерален план за старата площадка на касатора (процесният имот) няма. Не са открити преписки за провеждане на отчуждителни мероприятия за процесния имот. По регулационните планове от 1956 и 1966 г. няма отреждане на имота за праводателя на касатора. От съдебно- икономическата експертиза пък става ясно, че процесната земя не е заплатена, поради което няма стойностно изражение. При тези данни следва да се приеме, че не са налице ограниченията за възникване на ефекта на земеделската реституция, предвидени в чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ и чл. 10б от ЗСПЗЗ, защото осъщественото строителство е без редовни строителни книжа, а и застрояването не е част от предвидено мероприятие. Ето защо правилно имотът е бил възстановен на наследниците на П. К., които през 1995 г. са се снабдили с нотариален акт за възстановения им имот. Ответникът В. М. в качеството му на Е. "О" от гр. К., претендира разноски по реда на чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.), като представя договор за правна защита и съдействие на стойност 500 лева. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение