Решение № 72 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3413/2020 г.

Решение № 72 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3413/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 75/22.02.2021 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 4034, постановено на 08.07.2020 г. по в. гр. д. № 5135/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу А. Р. Й. и М. Р. Г. искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците правото на собственост в полза на ищцата върху 4/6 ид. ч. от следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], представляващ апартамент № * в сграда № 1, находяща се в поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 40, 54 кв. м., заедно с таванско помещение № 4 и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място. С цитираното определение не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на С. П. Ц. срещу А. Р. Й. и М. Р. Г. за установяване на правото й на собственост по отношение на 2/6 ид. ч. от имота, на основание придобивна давност. Жалбоподателката – ищец по исковете, твърди, че обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, изразява становище за отмяна на въззивното решение в описаната част и постановяване на ново по съществото на спора, с което исковете да бъдат уважени за процесните идеални части. Ответниците по касация оспорват жалбата. В съдебно заседание ответницата М. Р. Г., чрез процесуалния си представител, изразява становище, че въззивното решение е недопустимо в описаната част, като следва да бъде обезсилено и прекратено поради липсата на правен интерес. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение, и за да се произнесе, взе предвид следното: Предявените пред районния съд искове са за установяване правото на собственост върху процесния апартамент. Ищцата е изложила съображения, че на основание наследствено правоприемство от сестра си Л. М., починала през 2009 г., притежава 4/6 ид. ч. от имота, а останалите идеални части е придобила по давност. Ответниците са дъщери на Р. М. /съпруг на Л. М. /. Посочила е, че от 2004 г., когато е починал Р. М., владее целия имот като свой. Живяла е заедно със сестра си в друго населено място, където е полагала грижи за нея. Имотът е представлявал съпружеска имуществена общност на Л. и Р. М.. В отговорите на исковата молба ответниците А. Р. Й. и М. Р. Г. не са оспорили принадлежността на правото на собственост на ищцата върху 4/6 ид. ч. от процесния апартамент, останали в наследство от Л. М.. Възразили са, че ищцата не е придобила на основание придобивна давност притежаваните от тях идеални части от наследството на Р. М. /по 1/6 ид. ч. за всяка от тях/. По безспорен начин е установено, че ищцата притежава 4/6 ид. ч. от апартамента на основание наследствено правоприемство от Л. М. /нейна сестра, починала на 29.03.2009 г. /. По отношение на тези идеални части от процесния имот между страните не е съществувал спор. Предметът на делото, определен от въведените от ищцата твърдения и тези на ответниците, не е включвал установяване принадлежността на правото на собственост върху посочените по-горе идеални части. Ответниците са се легитимирали като собственици общо на 2/6 ид. ч. от имота на основание наследствено правоприемство от Р. М. /баща/, починал на 21.01.2004 г., който е притежавал същия при условията на съпружеска имуществена общност с Л. М.. По делото са събрани гласни доказателства за изясняване на обстоятелствата, свързани с упражняването на фактическа власт върху идеалните части, получени от ответниците на основание наследствено правоприемство от баща им Р. М.. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ищцата срещу ответниците положителни установителни искове за собственост върху целия имот. С въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено. Изложени са съображения, че не е доказано ищцата да е упражнявала фактическа власт върху процесния апартамент от 2004 г. Посочено е, че несвоевременно с въззивната жалба са наведени доводи за осъществявано владение чрез трето лице – внучката на ищцата. След анализ на свидетелските показания е обоснован извод, че процесния апартамент е бил обитаван от Б. К., която е допусната от Р. и Л. М. като негов наемател. Изложени са съображения, че не е демонстрирано намерение за своене по отношение на ответниците нито от ищцата, нито от нейната внучка. От гласните доказателства не се установява отблъскване на останалите наследници. От тях е видно единствено, че в процесния период от време апартаментът е бил ползван от внучката на ищцата въз основа на наемно правоотношение. Същата е имала качеството на държател, като не е доказана промяна в намерението, с което е била упражнявана фактическата власт. В обобщение е направил извод, че не е осъществено основанието придобивна давност. Ответниците не са изгубили правото си на собственост върху притежаваните по силата на наследяване идеални части от процесния имот. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с цел преценка неговата допустимост в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за установяване правото на собственост на ищцата върху 4/6 ид. ч. от процесния имот. Обжалваното въззивно решение е недопустимо в описаната част поради липсата на правен интерес за ищцата от предявения иск. Съображенията за това са следните: По отношение на тези идеални части е липсвал правен интерес за ищцата да претендира установяване на правото си на собственост. Тяхната принадлежност не е оспорена от ответниците. Претендираното от ищцата право е правото върху притежаваните от ответниците общо 2/6 ид. ч. по силата на наследствено правоприемство, за които се твърди, че са придобити на основание придобивна давност. От твърденията и становищата на страните е видно, че правото на собственост на ищцата за 4/6 ид. ч. от процесния имот не се оспорва от ответниците - те претендират да са собственици общо на 2/6 ид. ч., които ищцата твърди, че е придобила по давност, т. е. за получените по наследство от ищцата 4/6 ид. ч. липсва конкуренция помежду им, съответно липсва и правен спор. С предявения иск ищцата цели да отрече правото на собственост на ответниците, а то е за 2/6 ид. ч. от имота. Затова, за ищцата липсва правен интерес да установява по отношение на ответниците правото си на собственост за 4/6 ид. ч., които е наследила от сестра си и за които правото й не се оспорва. Наред с това, с постановения от решаващия съд диспозитив, с който се отхвърля иска й за тези идеални части от имота се получава отричане на правото й на собственост не само за спорните 2/6 ид. ч., които ищцата претендира да е придобила по давност, но и за още 4/6 ид. ч., които не са спорни помежду им. Легитимацията на ищцата като собственик, произтичаща от наследствено правоприемство, изобщо не е обсъждана от решаващите инстанции, което още веднъж показва, че спорът е за придобиването по давност на 2/6 ид. ч., но не и за притежаваните от ищцата идеални части на друго правно основание. Предвид горното предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес за установяване принадлежността на правото на собственост върху 4/6 ид. ч. от процесния апартамент. При касационното отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК и съгласно чл. 293, ал. 4, предл. 2 вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение подлежат на обезсилване в частта за отхвърляне на иска за установяване правото на собственост на ищцата върху 4/6 ид. ч. от процесния имот, а производството по делото – на прекратяване в описаната част. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът трябва да заплати на ответницата по жалба А. Й. направените разноски в касационното производство в размер на 1 500 лв. Ответницата М. Г. не е представила доказателства за направени разноски във въззивното и касационното производство /за първоинстанционното същите са присъдени/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.