Решение № 7406 от 4.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 341/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) София-град чрез процесуален представител гл. юрисконсулт М. Атанасова срещу Решение 22418/05.11.2024 год. по адм. дело 8991/2024 год. по описа на Административен съд София-град, с което е отменено Решение 2153-21-176/13.08.2024 год. на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане [номер]/55/19.07.2024 год. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване, като преписката е изпратена на административния орган за решаване на въпроса по същество при спазване на дадените от съда указания и са присъдени разноски. В касационната жалба се навеждат твърдения относно липсата на нормативно установените материалноправни предпоставки за придобиване от ответника А. М. И. право на пенсия по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), поради ненавършване на изискуемата за 2024 год. възраст от 54 години и 2 месеца съгласно чл. 69, ал.2 и ал.9 от КСО. Изтъква се, че формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 от КСО не е основание за отпускане на пенсия предвид водещия характер на действително заеманата от ответника длъжност и извършваната дейност, непопадаща в обхвата на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.) и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП). По съображения за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК касаторът иска първоинстанционното решение да бъде отменено и да се остави в сила решението на директора на ТП на НОИ. Претендират се съдебно - деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. С оглед осъщественото процесуално представителство по отношение на ответника по касация се прави искане за ограничаване на размера на адвокатския хонорар до минималния размер. Ответната страна А. М. И. в писмено становище чрез процесуален представител адвокат Грозев оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и за правилност на обжалваното съдебно решение, което да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14 дневен срок по чл.211, ал.1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл.210, ал.1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение в съответствие с чл.220 от АПК касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е Решение 2153-21-176/13.08.2024 год. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е оставена без уважение жалбата на А. М. И. против разпореждане [номер]/55/19.07.2024 год. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване, с което и е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ). От фактическа страна съдът приема, че със Заявление с вх. 2113-21-3182/20.05.2024 год. А. М. И. е поискала да и бъде отпусната лична пенсия за ОСВ като към заявлението си е приложила документи удостоверяващи придобит осигурителен стаж. Органът констатира, че осигурителният стаж на лицето е 24 години 01 месец и 16 дни придобит като служител по ЗМВР и зачетен от първа категория труд; 03 години 07 месеца и 13 дни от трета категория труд. На основание чл. 104, ал. 4 от КСО общият осигурителен стаж на лицето превърнат в трета категория труд е изчислен на 43 години 10 месеца и 00 дни. Към датата на заявлението (20.05.2024 год.) е установено, че А. М. И. е навършила [възраст] и сборът от осигурителния и стаж и възраст е 94 години 07 месеца и 13 дни. С разпореждане [номер]/55/19.07.2024 год. издадено от длъжностно лице по пенсионно осигуряване на заявителката е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) на основание чл. 69, ал.1 и чл. 69б, ал. 1 от КСО и чл. 18, ал. 4 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Разпореждането е обжалвано и същото е потвърдено с Решение 2153-21-176/13.08.2024 год. на директора на ТП на НОИ София-град. Административният орган намира, че не са налице предпоставките на чл.69, ал.2 от КСО, тъй като от лицето не е навършена изискуемата се възраст от 54 години и 02 месеца. Изложени са аргументи, че разпоредбата на чл.69б от КСО е приложима единствено по отношение на лица, които не са придобили право на пенсия по реда на чл.69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж с оглед изричната разпоредба на чл.18, ал.4 от НПОС. Предвид обстоятелството, че А. М. И. притежава изискуемия стаж, но не и възраст, е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Изложени са доводи относно наличието на съществена разлика в изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б, ал. 1 от КСО и тези по чл. 69, ал. 2 от КСО, доколкото законодателят изисква реално полагане на труд при условията на първа категория, която се признава за конкретно определени с акт на Министерски съвет длъжности съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО. Първоинстанционният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счел е, че А. М. И. има осигурителен стаж и навършена възраст изискуеми по силата на чл.69б, ал.1, т.1 от КСО за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред. Съдът е изложил мотиви, че разпоредбите на чл.69 и чл.69б от КСО съдържат самостоятелни материалноправни предпоставки и не се намират в съотношение обща към специална разпоредба, т.е. могат да са налице фактическите предпоставки за приложение и на двете като тогава следва да бъде приложена по-благоприятната от двете за заявителя, респ. нито една от двете, ако не се удовлетворява нито един от посочените фактически състави. Развити са съображения, че разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС не представлява пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО, да се пенсионират по този ред, както и че тълкуването и прилагането на чл. 18, ал. 4 от НПОС не следва да бъде стеснително и да ограничава приложението на чл. 69 и чл. 69б от КСО като норми от по-висок ранг и с равнозначно правно действие. Решаващият съд е обосновал извод, че ако за приложението на чл. 18, ал. 4 от НПОС административният орган достигне до заключение, че нормата има ограничаващ характер, то на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да приложи разпоредбите на КСО предоставящи възможност за избор. В заключение съдът е приел, че към датата на подаване на заявлението И. е отговаряла на всички кумулативни предпоставки по чл.69б, ал.1 от КСО за отпускане на лична пенсия за ОСВ, поради което постановеният отказ на пенсионния орган е издаден при неправилно приложение на материалния закон. В тази връзка съдът е отменил решението на директора на ТП на НОИ. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Първоинстанционният съд не е обсъдил в пълнота съображенията изложени от органа в оспореното пред съда Решение 2153-21-176/13.08.2024 год. на директора на ТП на НОИ София-град. Направеното в съдебния акт тълкуване на законовите разпоредби на чл. 69, ал. 1 и ал. 2, чл. 69б от КСО и чл. 18, ал. 4 от НПОС не отразява последователната им редакция и взаимовръзка между тях, от които следва да се определи ясно целта на закона и съответствието на оспорения административен акт със същата. Съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за специалните разузнавателни средства и по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, държавните служители по чл. 11 от Закона за пощенските услуги, държавните служители по чл. 15, ал. 3, т. 1 от Закона за противодействие на корупцията, държавните служители, осъществяващи дейността по охрана на съдебната власт по чл. 391 от Закона за съдебната власт, придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочените закони, по Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Изискването за посочената по-горе възраст от 52 години и 10 месеца влиза в сила от 01.01.2016 год., а нормата на чл.69, ал.9 от КСО предвижда, че от 31.12.2016 год. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Изискуемата възраст за 2024 год. е 54 години и 2 месецаи за двата пола. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. Именно лицата изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 от КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 от НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но единствено, когато не им достига изискуемият осигурителен стаж като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 от КСО. По делото е безспорно установено, че към датата на подаване на заявлението (20.05.2024 год.) за отпускане на пенсия ответникът А. М. И. има навършени [възраст]. Обосновано в касационната жалба се сочи, че в разглеждания случай ответникът попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 от КСО, касаещ лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО се определя с акт на МС, а именно с ПКТП-отм., действал до 31.12.1999 г. и НКТП (в сила от 01.01.2000 г.).