Решение № 5515 от 23.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14644/2013 г.

Решение № 5515 от 23.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14644/2013 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производство по реда на чл. 208 и сл. и чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна и по частна жалба подадени от Иванка Лазарова Стоянова, срещу решение № 173 от 25.09.2013 г. постановено по адм. дело № 276 по описа за 2013 г. на Административен съд (АС) - Стара Загора и срещу определение № 296 от 09.10.2013 г. постановено по адм. дело № 276 по описа за 2013 г. на АС - Стара Загора. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Излага, че към 04.02.2013 г., когато й е връчен акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 15731 от 17.12.2012 г., задълженията за заплащане на данък недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за 2007 г., както и начислената лихва върху главниците, са погасени по давност и не се дължат. Като е решил обратното съдът е постановил решението си в нарушение на материалния закон. Съдът не е съобразил и факта, че в обжалвания АУЗД не е посочено за коя от посочените в чл. 62 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) услуга се събира ТБО и как се изчислява тя. Преди връчването на АУЗД е заплатила дължимите данъци и такси за имота за периода 2008 г. - 2011 г. Като е приел, че този факт не е основание за отмяна на АУЗД и потвърждаващото го решение, съдът се е десезирал и е прехвърлил разрешаването на поставения пред него спор на публичния изпълнител. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което АУЗД и потвърждаващото го решение да бъдат отменени или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС - Стара Загора, както й да й бъдат присъдени направените по делото разноски. По отношение на обжалваното определение, частният жалбоподател излага, че с него е незаконосъобразно е изменено решението в частта за разноските. От ответната страна не е представен списък с разноските по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и тя е изгубила възможността да иска изменение на решението в тази част. Счита, че размерът на възнаграждението не е съобразен с разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Моли определението да бъде отменено. Ответникът - Началникът на отдел "Местни данъци и такси" при община Стара Загора, чрез процесуалния си представител моли съда да остави без уважение касационната и частната жалба по съображения подробно изложени в представени по делото писмен отговор и възражение. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лв. съгласно чл. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е представил списък с разноските. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и на частната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната и частната жалба са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211 от АПК и чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. Разгледани по същество, и двете жалби са неоснователни. По касационната жалба: С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Иванка Лазарова Стоянова срещу АУЗД № 15731 от 17.12.2012 г. издаден от старши инспектор в отдел "Местни данъци и такси" ("МДТ") при община Стара Загора, потвърден с решение № 15731 от 13.05.2013 г. издадено от началник отдел "МДТ" при община Стара Загора. За да постанови този резултат, съдът е изложил, че с АУЗД на Стоянова са определени задължения за периода 2007 г. - 2011 г. за ДНИ в размер на 36,12 лв., лихва за просрочие в размер на 12,73 лв., изчислена към 17.12.2012 г., както и ТБО в размер 61,16 лв. и лихва за просрочие в размер на 22,31 лв., изчислена към 17.12.2012 г., конкретизирани за всяка година поотделно. Съдът е приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, съдържа фактически и правни основания за издаването му и с него правилно е приложен материалният закон. Приел е, че по делото не са спорни: - размерът на определените данъци и такси за периода; - предоставянето на всички услуги, свързани с третиране на битови отпадъци на територията на Община Стара Загора и извършено плащане на 31.01.2013 г. на данък върху процесния недвижим имот в размер на 37,71 лв. ТБО в размер на 64,54 лв. Досежно спорните по делото въпроси - дали определените задължения за 2007 г. са погасени по давност и както и правното значение на извършеното на 31.01.2013 г. плащане, съдът е приел, че направените с жалбата възражения са неоснователни. Приел е за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, като е изложил, че съгласно приложимата разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, към момента на издаване на АУЗД - 17.12.2012 г. задълженията за 2007 г. не са били погасени по давност. Изложил е, че давностният срок е 5-годишен. Той започва да тече от първи януари на годината, следваща годината, през която задължението е следвало да се плати, т. е. от 01.01.2008 г. и изтича на 31.12.2012 г. Преди тази дата - на 17.12.2012 г., е издаден обжалваният АУЗД. Към момента на издаване на АУЗД задължението за местни данък и такса за 2007 г. е било ликвидно и изискуемо, поради което законосъобразно е определено в оспорения акт, ведно с лихва за забава. Приел е, че извършеното плащане преди връчване на АУЗД не представлява основание за отмяна нито на АУЗД, нито на потвърждаващото го решение. Посочил е, че АУЗД фиксира размер на задълженията към 17.12.2012 г., а към този момент безспорно изпълнение не е предприето от жалбоподателката. Затова погасяването е неотносимо към законосъобразността на издадените АУЗД и потвърждаващото го решение, а правните му последици ще бъдат зачетени, ако бъде предприето принудително изпълнение на целия размер на определеното с оспорения акт задължение. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при правилно установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са правилни. Наведените в касационната жалба доводи са неоснователни. Те са били инвокирани и с жалбата до Административен съд - Стара Загора и са подробно обсъдени в мотивите към постановеното от този съд решение. Правните изводи в тези мотиви са правилни (законосъобразни и обосновани) и напълно се споделят от настоящия състав на Върховния административен съд, седмо отделение. Видно от чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК, вземанията за ДНИ и ТБО са публични общински вземания. Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В закон не е предвиден по-кратък срок за погасяване на публичните вземания за ДНИ и ТБО. Задълженията за лихви се разглеждат в същия режим, който е установен за главното задължение, като следва да се има предвид, че те и на самостоятелно основание са публични задължения съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, поради което към тях е приложим погасителният 5-годишен давностен срок. С оглед на това задължението на касатора за 2007 г. за ДНИ и ТБО би се погасило с изтичането на 2012 г., както е посочено и в касационната жалба, освен ако не са налице основания за спиране или прекъсване на погасителната давност. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността се прекъсва с издаване на акта за установяване на публичното вземане. В случая АУЗД е издаден на 17.12.2012 г., към която дата е прекъснат давностният срок. Фактът, че АУЗД е връчен през 2013 г. не може да доведе до извод за погасяване на публичното задължение на касатора за 2007 г., тъй като още преди изтичането на давността, давностният срок е бил прекъснат. От прекъсването на давността започва да тече нова давност (чл. 172, ал. 3 от ДОПК). Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, всички публични вземания се погасяват с изтичане на 10-годишен давностен срок, независимо от спирането или прекъсването на давността. За задълженията на касатора за ДНИ и ТБО за 2007 г. 10-годишният давностен срок изтича с изтичането на 2017 г. и следователно към настоящия момент вземането не е погасено по давност. Неоснователно е възражението на касатора, че АУЗД № 15731 от 17.12.2012 г. е незаконосъобразен, тъй като е връчен и е потвърден с решение № 15731 от 13.05.2013 г. на началник отдел "МДТ" при община Стара Загора, след като той е заплатил на 31.01.2013 г. част от дължимите по него суми. По аргумент от чл. 142, ал. 1 от АПК, материалната законосъобразност на акта се определя към момента на издаването му. Към датата на връчването на АУЗД и към датата на издаване на потвърждаващото го решение на горестоящия административен орган, въпреки извършеното плащане, не е било налице основание АУЗД да бъде частично отменен. Доброволното плащане на част от установеното с акта задължение не е сред отменителните основания, разписани в закона, поради което и не влияе на материалната законосъобразност на АУЗД. На основание чл. 178, ал. 1 от ДОПК публичните задължения се изпълняват доброволно чрез плащане в брой или безкасово по съответната сметка. Основанието за доброволно изпълнение възниква след определянето на публичното вземане по размер, т. е., когато същото е станало ликвидно и изискуемо. Установени са вземанията, чиито размер е определен по силата на материалния закон или с акт на компетентен орган, а изискуеми са тези публични вземания, чието изпълнение може да се иска. В конкретния случай с издаването на обжалвания пред АС - Стара Загора АУЗД, дължимите от Стоянова публични задължения са станали ликвидни и изискуеми, поради което частичното им погасяване чрез доброволно изпълнение няма правопроменящо правно значение (ретроактивно действие) досежно фактическото основание за постановяване на акта, респективно фактът на плащане не опорочава АУЗД и не го прави частично незаконосъобразен. Наведените за първи път с касационната жалба доводи за липса на фактически основания в АУЗД не се споделят от настоящата инстанция. Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд в производството не е бил налице спор относно законосъобразността на определените размери на публичните вземания за ТБО, както и за това, че са предоставяни всички услуги, свързани с третиране на битови отпадъци на територията на Община Стара Загора. Досежно вида на предоставяните услуги и начина на изчисляването на ТБО, органът се е позовал на приетите наредби по чл. 9 от ЗМДТ и решенията по чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ на общински съвет - Стара Загора за съответните периоди. Практиката мотивите да съществуват в документ, съставен от друг орган преди издаването на обжалвания индивидуален административен акт се прилага постоянно и не противоречи на закона. С позоваването на предхождащи акта други актове и документи те се приобщават към административната преписка, а изложените в тях мотиви, приети от издателя, стават мотиви и на самия акт. Органът по приходите действително е следвало да бъде по-прецизен при обосноваване на фактическите основания за издаването на акта. Този пропуск обаче, при липса на спор досежно вида на предоставяните услуги и размера на установените в АУЗД задължения, не може да е основание за отмяна на акта само на това основание. В случая посочените от органа фактически и правни основания са изпълнили целта, заради която законодателят ги е въвел - те са дали възможност на адресата на акта да организира ефективно защитата си и на съда - да извърши контрол за законосъобразност. Касационният довод за необоснованост на решението също е неоснователен. Крайният извод на съдебния състав за неоснователност на подадената жалба се основава на събраните по делото доказателства. При осъществяване на правораздавателната дейност на съда доказателствения материал е анализиран поотделно и в неговата съвкупност, а доводите и възраженията на страните са обсъдени и правилно преценени. По частната жалба: С обжалваното определение, постановено в производство по реда на чл. 248 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК по същото административно дело, съдът е допълнил решението си в частта за разноските, като е осъдил Иванка Лазарова Стоянова да заплати на община Стара Загора сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Така постановеното определение е правилно. Съдът обосновано и в съответствие с доказателствата и закона е уважил искането по чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. С оглед осъщественото в съдебния процес процесуално представителство на началника на отдел "Местни данъци и такси" при община Стара Загора от надлежно упълномощен юрисконсулт и своевременно заявената претенция, правилно Стоянова е осъдена да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение. Размерът му е съобразен с чл. 161, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 8 и с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (редакция ДВ, бр. 43 от 8.06.2010 г.) и с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Неоснователно се явява възражението, че ответната страна е загубила правото си да иска изменение на решението в частта му за разноските, поради непредставен списък по чл. 80 от ГПК. Видно от допълненото решение, с него съдът не се е произнесъл по направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд постановено по тълкувателно дело № 6/2012 г., липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната и в частната жалба отменителни основания, поради което оспорените съдебни актове следва да бъдат оставени в сила. С оглед крайния изход на делото, заявеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лв. е основателно и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 150,00 лв. (сто и петдесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение в претендирания размер. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 и чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение