Решение № 10921 от 27.09.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14258/2009 г.

Решение № 10921 от 27.09.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14258/2009 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 33 от 12.08.2009 г. по адм. дело № 5548/2008 г. Административен съд - София град осъжда Агенцията за следприватизационен контрол, гр. София да заплати на Роман Иванов Войнски сумата 1946.88 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) за периода 19.12.2005 г. - 19.03.2006 г., сумата 654.22 лв., представляваща разликата между получаваното от него възнаграждение по прекратеното служебно правоотношение и заеманата към момента длъжност до 15.11.2006 г., заедно с лихва в законния размер, считано от 17.09.2007 г. до окончателното изплащане на сумите, както и сумите 392.23 лв. и 654.22 лв., представляващи мораторна лихва върху главниците за периодите съответно 19.03.2006 г. - 17.09.2007 г. и 15.11.2006 г. - 17.09.2007 г. Решението е обжалвано с касационна жалба от Агенцията за следприватизационен контрол, гр. София. Жалбоподателят поддържа, че съдебният акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не е установено, че през периода след уволнението ищецът не е работил по служебно правоотношение, а размерът на обезщетението и лихвата са неправилно определени. Моли да бъде отменено и да се постанови ново решение по същество, с което предявените против агенцията искове да бъдат отхвърлени. Ответникът оспорва касационната жалба и моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срок и от легитимирана страна, поради което е допустима. Разгледана по същество касационната жалба е основателна по следните съображения: При постановяване на съдебния акт са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В нарушение на разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от АПК съдът не изпълнява задължението си за служебно събиране на доказателства, установяващи правото на ищеца да получи обезщетение за претендирания период и за неговия размер, както и за размера на претендираната мораторна лихва. Не са събрани доказателства, които да установяват брутното възнаграждение на ищеца към момента, посочен в разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, т. е. към момента на признаване уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, а процесуалното бездействие на ищеца с оглед указанията, дадени с определение от 13.11.2008 г., не е ценено съобразно разпоредбата на чл. 161 от Гражданския процесуален кодекс. В нарушение на чл. 236, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), текст, който следва да се приложи субсидиарно с оглед разпоредбата на чл. 144 от АПК, в съдебния акт не са изложени съображения, които да обосновават извода на съда относно момента на определяне на обезщетението. От една страна съдът цитира разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. последно от ЗДСл, а в същото време определя обезщетението на база брутното възнаграждение, получавано от служителя преди уволнението, т. е. налице е противоречие в мотивите на съдебния акт, което практически води до липса на релевантни за спора съображения. Допуснатите процесуални нарушения са съществени, тъй като пренебрегването на правилата относно разпределението на доказателствената тежест и събирането на доказателства създават вероятност за неправилност на съдебния акт, а липсата на мотиви е пречка да се провери правилността на постановеното решение. Допуснатите процесуални нарушения водят до необоснованост на съдебното решение. Изводите на съда относно основателността на претенциите не се обосновават от събраните в хода на процеса доказателства. Прието е, че ищецът има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл без да е установено, че през процесния период същият не е работил по служебно или трудово правоотношение, както и при отсъствие на данни за получаваното от него брутно възнаграждение към датата на признаване уволнението за незаконно (чл. 104, ал. 1 от ЗДСл). Заключението на съдебния състав за размера на обезщетението и дължимите лихви също е направено в противоречие с установеното по делото, т. е. без да са налице доказателства в тази насока. Изброените пороци на съдебния акт обуславят и неговата незаконосъобразност. В нарушение на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл съдът изчислява размера на обезщетението на база възнаграждението, получавано от ищеца преди уволнението, вместо към момента, посочен в цитираната норма, а именно: признаване на уволнението за незаконно или на неявяването на служителя да заеме службата. Поради всичко изложено по - горе настоящата инстанция приема, че оспореният съдебен акт следва да бъде отменен, тъй като са налице визираните от касатора и посочени в разпоредбата на чл. 209, т. 3 от АПК основания за това. С оглед допуснатите съществени процесуални нарушения атакуваният съдебен акт и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК делото следва да бъде върнато на Административен съд - София град за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото от първата инстанция съдът следва да се съобрази изложеното по-горе, като разпредели доказателствената тежест между страните, прояви активност при събирането на доказателства относно релевантните за спора обстоятелства и въз основа на тяхната съвкупна преценка и спазване изискванията на чл. 104, ал. 1, изр. посл. от ЗДСл направи крайните изводи за това дали на ищеца се дължи обезщетение, за какъв период и в какъв размер. По тези съображения и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,