Решение № 985 от 7.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5459/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Н. А., чрез процесуален представител, против решение 2518/18.03.2024 г., постановено по адм. д. 2205/2023г. по описа на Административен съд Пловдив, с което са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 2в, ал.1 т.1 ЗОДОВ срещу Административен съд Пазарджик за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв за периода от 30.09.2021 г. до 29.08.2023 г., ведно с лихви в размер на 2000 лв, считано от 30.09.2021 г. до 29.08.2023 г. и законната лихва от 29.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Касационният жалбоподател твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Не е съгласен с изводите на съда, че Административен съд Пазарджик не е нарушил правото на ЕС, като е отказал да го освободи от държавна такса по адм.д. 878/2021г. и 2095/2021г. по описа на същия съд. Иска се отмяната на съдебното решение и присъждане на исковите суми. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Претендира разноски. Ответната страна - Административен съд Пазарджик не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение АС - Пловдив е отхвърлил като неоснователни исковете на Н. Н. А. с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) срещу Административен съд Пазарджик за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв за периода от 30.09.2021 г. до 29.08.2023 г., ведно с лихви в размер на 2000 лв, считано от от 30.09.2021 г. до 29.08.2023 г. и законната лихва от 29.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, които вреди се твърди да са причинени от правораздавателна дейност на съда (по адм. д. 878/2021 г. по описа на Административен съд Пазарджик и по ч.к.адм. д. 1095/2021 г. по описа на Административен съд Пазарджик тричленен състав), в нарушение правото на ЕС (правото на достъп до правосъдие). От фактическа страна по делото е установено, че касаторът изтърпява наказание лишаване от свобода доживотен затвор в Затвора [населено място]. Бил е жалбоподател по адм. д. 878/2021 г. по описа на Административен съд Пазарджик, образувано по жалба срещу Заповед Л-1075/27.07.2021 г. на началника на Затвора [населено място]. По делото е отказано освобождаване на Н. А. от заплащане на държавна такса, за което съдът се е мотивирал. С определение 1634 от 30.09.2021 г. по ч.к.адм. д. 1095/2021 г. по описа на Административен съд Пазарджик тричленен състав е оставено в сила определение 1431/27.08.2021 г. по адм. д. 878/2021 г. по описа на Административен съд Пазарджик. И двата състава са приели, че съгласно представените по делото доказателства Н. А. се е разпоредил със свои вземания в ползва на трето лице, поради което сам се е поставил в положение да не може да внася държавни такси по множеството водени от него дела. В резултат на това и поради невнасяне на държавната такса съдебното производство е прекратено. Установено е, че за периода от 01.01.2020 г. до 31.12.2021 г. касаторът е получил по личната си партида парични средства в общ размер на 1280,28 лева, които са запорирани и събрани от съдебен изпълнител. За същия период по искане на Н. А. са образувани 38 дела. В периода 2019 г. 2021 г. Административен съд Пазарджик е освободил лицето от държавна такса по 5 дела. Изслушани са и са кредитирани свидетелски показания относно психологическите преживявания на касатора в резултат на отказите да бъде освободен от държавна такса и прекратяването на съдебните производства. От правна страна съдът е приел, че исковете са неоснователни. Изложил е съображения в няколко насоки. Първо, че отговорността на държавата за нарушение правото на ЕС може да се ангажира само заради съдебен акт, постановен в последна инстанция, а определение 1735/25.10.2021 г. по адм. д. 878/2021 г. по описа на Административен съд Пазарджик, с което жалбата на Н. А. е оставена без разглеждане и производството е прекратено, не е обжалвано. Второ, изложил е съображения във връзка с правото на достъп до съда по смисъла на чл.6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и чл.47 вр. чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС и е формирал извод, че от страна на касатора е налице злоупотреба с право, предвид броя заведени дела срещу АС Пазарджик от него. По тези съображения, подробно развити в решението, исковете са отхвърлени. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, настоящата инстанция следва да отговори на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните поставени от касатора въпроси: Нормата на чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ЕС/, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на правото на Съюза при постановяване на решението по конкретен правен спор. Основните предпоставки за възникване на задължение за отправяне на преюдициално запитване са следните: спорните въпроси по основното делото да имат връзка с правото на ЕС, запитващата юрисдикция да е последна инстанция по материалното право, повдигнатите въпроси да се отнасят до тълкуване на правото на ЕС, въпросът да е относим към основния спор и да касае реален, а не хипотетичен правен проблем по него, въпросът да не е идентичен с предишно запитване по подобно дело, отговорът да не произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС, да е налице съмнение или неяснота относно значението и смисъла на разпоредбата или акта, чието тълкуване се иска. По делото не са налице факти, които да обуславят реална връзка на делата на Административен съд Пазарджик с правото на ЕС. Тези дела касаят отношения на касатора със затворническата администрация във връзка с неговото поведение при изтърпяване на наказанието доживотен затвор. Такава връзка с правото на ЕС не е обоснована в исковата молба и не се установява в процеса. Основното правоотношение, във връзка с което са образувани делата пред АС Пазарджик, по които касаторът не е освободен от държавна такса, не предполага случай на прилагане или изпълнение на правото на ЕС и не разкрива пряка или косвена реална връзка с този правов ред. Поставените в касационната жалба въпроси са неясни както от правна, така и от езикова гледна точка и не са формулирани като такива, касаещи тълкуване на правото на ЕС, а като търсещи отговор на въпроси, които българският съд следва да реши в настоящия спор. Първият въпрос освен това изцяло не е съобразен с предмета на делото, тъй като делата на Административен съд Пазарджик не касаят отговорност на държавата за вреди, а са във връзка с оспорване заповед на началника на затвора. И двата въпроса не са съобразени с установената по делото фактическа обстановка. Както се сочи в константната практика на Съда на Европейския съюз, от връзката между втора и трета алинея от член 267 ДФЕС следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да им даде възможност да се произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе решаването на спора (Решение от 6 октомври 1982 г. по дело Cilfit и др., 283/81, точка 10, Решение от 18 юли 2013 година по дело C-136/12, Consiglio nazionale dei geologi, т. 26, Решение от 06.10.2021 г. по дело С-561/19, Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, т. 34). Поставените въпроси в случая не се отнасят до тълкуване на правото на ЕС, касаят хипотетични, общи или неотносими към спора проблеми. Освен това формулираните от касатора въпроси не се отнасят до тълкуването на конкретна норма на правото на ЕС, а целят директно решаване на висящия пред настоящата инстанция спор. Твърде общият характер на въпросите също изключва тяхната допустимост, тъй като те не отговарят на посочените по-горе изисквания да касаят тълкуване на правото на ЕС и съответно да е налице съмнение или неяснота относно значението и смисъла на конкретна разпоредбата или конкретен акт, чието тълкуване се иска. По тези съображения искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените касационни основания. Решението е постановено при надлежно изяснена фактическа обстановка, мотивирано е в съответствие с житейската и правна логика и материалният закон е правилно приложен. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по, ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Практиката на Съда на ЕС допуска реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, ако субект на нарушението е орган на съдебната власт, като нарушението следва да е обективирано в акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция (решение от 30.09.2003 г., Köbler, C-224/01, EU:C2003:513, т. 59). Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са следните: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно - следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди ( така решение от 05.03.1996 г., Brasserie du pêcheur и Factortame, С-46/93 и С48/93, EU: С: 1996: 79 и решение от 08.10.1996 г., Dillenkofer по съединени дела С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, EU: С: 1996: 375). Приложното поле на Хартата е определено в чл.51 от нея. Тя се отнася за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, но единствено когато те прилагат правото на Съюза. Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Следователно, за да се обсъжда нарушението на правото по чл.47 от Хартата, следва по делото да са налице фактически обстоятелства, които да обуславят реална връзка на делата на Административен съд Пазарджик с правото на ЕС. Такава връзка, както се посочи, не е обоснована в исковата молба и не се установява в процеса. Основното правоотношение, във връзка с което са образувани делата пред АС Пазарджик, по които касаторът не е освободен от държавна такса, не предполага случай на прилагане или изпълнение на правото на ЕС и не разкрива пряка или косвена реална връзка с този правов ред. Спомената в касационната жалба Директива 2011/83 Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета текст от значение за ЕИП /касаторът не се позовава на конкретен текст/ има за цел постигането на високо равнище на защита на потребителите да допринесе за правилното функциониране на вътрешния пазар, като сближи някои аспекти на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно договорите, сключени между потребители и търговци. Предвид този предмет, тя е неприложима към основното правоотношение по делата пред АС Пазарджик. Същото се отнася и до Регламент (ЕС) 1169/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година за предоставянето на информация за храните на потребителите, за изменение на регламенти (ЕО) 1924/2006 и (ЕО) 1925/2006 на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 87/250/ЕИО на Комисията, Директива 90/496/ЕИО на Съвета, Директива 1999/10/ЕО на Комисията, Директива 2000/13/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, директиви 2002/67/ЕО и 2008/5/ЕО на Комисията и на Регламент (ЕО) 608/2004 на Комисията текст от значение за ЕИП, който установява общите принципи, изисквания и отговорности, уреждащи информацията за храните, и по-специално етикетирането на храните; определя средствата за гарантиране на правото на потребителите на информация и процедурите за предоставяне на информация за храните, като се отчита необходимостта от предоставяне на достатъчна гъвкавост с оглед на бъдещото развитие и новите изисквания относно информацията. Що се отнася до твърденията за нарушаване на ЕКПЧ, те са извън приложното поле на чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Обстоятелството, че ХОПЕС съдържа аналогични на ЕКПЧ разпоредби, не обосновава различен извод. Макар че съгласно § 2 ДЕС Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени с Договорите. Според чл. 6, § 3 ДЕС, основните права, както са гарантирани от ЕКПЧ и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите - членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Освен това за да се присъедини ЕС към ЕКПЧ, съгласно чл. 218 ДФЕС, следва да се сключи нарочно споразумение, каквото към момента не е налице. При липсата на връзка с правото на ЕС, не е налице основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1, т. 1, вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС. Касационната инстанция споделя и мотивите на АС Пловдив, че в конкретния случай отказът за освобождаване от минималната държавна такса в размер на 10 лв не е от естество да препятства достъпа на касатора до съд, нито да причини в пряка причинно-следствена връзка неимуществени вреди в посочения интензитет. По изложените съображения обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение,