Решение № 337 от 1.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 1021/2013 г.

Решение № 337 от 1.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 1021/2013 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Шекерджиев Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационна жалба на повереника на частните обвинители Е. Г. П. и И. Г. П. срещу решение № 413/1.02.2013 г., постановено по ВНОХД № 1011/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 3 въззивен състав. С присъда от 3.07.2012 г., постановена по НОХД № 59/2012 г. по описа на Окръжен съд- гр. Монтана, подсъдимият Б. Д. Д. е признат за виновен в това, че на 17.07.2011 г. на главен път Е-79 124 км, при управление на МПС- лек автомобил "марка", с ДК № нарушил чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. П., като на основание чл. 343, ал. 1, б. "в", във вр. с чл. 342, ал. 1, и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от една година и на основание чл. 343г НК "лишаване от право да управлява МПС" за срок от три години. С присъдата съдът е отложил изпълнението на наказанието "лишаване от свобода" за срок от три години и е оправдал подсъдимия по обвинението да е причинил значителни имуществени вреди на пострадалия Г. П. С въззивното решение е изменена атакуваната първоинстанционна присъда, като наказанието "лишаване от свобода" е намалено от една година на шест месеца, а "лишаването от право да управлява МПС" от три години на една година. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останала й част. С касационната жалба се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно не е уважил доказателствените искания на частните обвинители (за разпит на свидетел очевидец на случилото се и допускане на повторна автотехническа експертиза), като по този начин е нарушил правото им на защита, което представлява съществено нарушение на процесуални правила. Твърди се, че с въззивния съдебен акт е допуснато нарушение на материалния закон, като неправилно съдът е приел, че подсъдимият не е извършил нарушения на чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Оспорват се и изводите на съда за това, че пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието. Моли се да бъде изменен атакувания въззивен съдебен акт в частта му, в която въззивният съд е приел 50% съпричиняване от страна на пострадалия Г. П. В касационното съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа жалбата, като твърди, че неправилно въззивният съд е приел, фактическа обстановка, различна от тази, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт. Поддържа, че в него не е отразено обстоятелството, че автомобилът на пострадалия е навлязъл в насрещната лента за движение и там е настъпило произшествието. Предлага да бъде преценено като съществено нарушение на материалния закон това, че въззивният съд е приел, че подсъдимият не е нарушил разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗДвП, както и изводите му, че Г. П. е допринесъл за настъпване на произшествието. В съдебно заседание се правят и оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се атакуваната въззивно решение да бъде изцяло отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Защитата на подсъдимия предлага атакувания съдебен акт да бъде изцяло потвърден, като правилен и законосъобразен. Поддържа, че пострадалият П. е осъществил множество нарушения на правилата за движение по пътищата и с в значителна степен е допринесъл за настъпване на произшествието. Представителят на държавното обвинение твърди, че касационната жалба е основателна, като с въззивния съдебен акт са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се във възприемане на факти, различни от тези, посочени в обвинителния акт (в хипотеза на наказателно производство, развило се по реда на глава ХХVII НПК), както и нарушения на материалния закон с оправдаването на подсъдимия по обвинението да е извършил нарушение на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НПК. Предлага въззивното съдебно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. Подсъдимият Д. моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е основателна. По оплакването за допуснати нарушения на материалния закон: Касационният съдебен състав прецени, че с атакувания въззивен съдебен акт решаващият съд е приел, че подсъдимият Д. не е извършил нарушения на чл. 20, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, като е преценил, че престъплението е осъществено единствено при извършено нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В този смисъл са изложени пространни доводи, отразени в мотивната част на решението, независимо, че те не кореспондират на диспозитива на постановения съдебен акт. Касационният съд, намира за необходимо да отбележи, че престъплението- предмет на настоящото производство е с правна квалификация по чл. 343, ал. 1, б. "в", във вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Диспозицията на разпоредбата на чл. 342, ал. 1 НК (където е посочен основният състав на престъплението) е класическа бланкетна и същата се попълва със съдържание винаги във връзка с други норми, част от нормативен акт, различен от НК. Обвинението по това престъпление винаги трябва да бъде формулирано, като бъдат посочени нормите на НК и наред с тях, тези към които се препраща- в случая разпоредби на ЗДвП. Това е необходимо, тъй като именно там се съдържат задължителните правила за поведение, нарушаването на които е довело до настъпване на общественоопасния резултат на престъплението. Ето защо, в съдебните актове по дела с предмет обсъжданите престъпления, съдът е длъжен да изследва по отделно дали са допуснати посочените в обвинението нарушения и да се произнесе по този въпрос с окончателния за съответната инстанция съдебен акт. Това трябва да бъде направено с диспозитива (на присъдата или въззивното решение). В случая въззивната инстанция правилно е обсъдила нарушаването на всяка една от включените в обвинението текстове на ЗДвП, но неправилно не е отразила изводите си в диспозитива на постановеното решение. В случай, че съдебният състав е преценил, че подсъдимият не е нарушил разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗДвП, той задължително е трябвало да оправдае подсъдимия по тези обвинения в диспозитива на въззивното си решение. Независимо от допусната неточност и липсата на съответен диспозитив, волята на въззивният съд е ясна и атакуваното решение може да бъде проверено в тази му част. Касационният съдебен състав изцяло споделя изводите на решаващия съд по отношение на това, че подсъдимият Д. не е извършил нарушение на нормата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, като правилно съдът е приел, че в нито един момент той не е губил контрол върху автомобила и непрестанно е владеел управлението му. И към момента на приближаване на автомобила на пострадалия П., и при навлизане в насрещната лента за движение, и при опита да бъде избегнато произшествието (чрез аварийно спиране) подсъдимият е имал контрол над автомобила си и не е губил същия. Ето защо и касационният съд прие, че нарушение на обсъжданата разпоредба на ЗДвП не е извършено. Изводите на въззивният съд по отношение на нарушаването на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП категорично не могат да бъдат възприети. При внимателен анализ на тази разпоредба може да бъде направен извод, че тя забранява извършването на определена маневра- преминаване в друга лента за движение, ако извършването й създава опасност с участниците на движението. Въззивният съд е преценил, че при липсата на насрещно движещи се автомобили, в лентата, в която е навлязъл автомобила на подсъдимия може да бъде направен извод за липса на такава опасност, тъй като тя е налична само за движещи се в тази лента коли. Този извод е неправилен, тъй като за опасност за движението трябва да бъдат приети не само движещите се в лентата за движение автомобили, в която водачът навлиза, но и всички други намиращи се на пътното платно. Няма съмнение, че автомобилът на пострадалия се е намирал пред този на подсъдимия, бил е на пътното платно, неговото поведение е имало значение и то е трябвало да бъде преценено от Д., като опасност за движението. Ето защо дължимото поведение на подсъдимия при конкретната пътна обстановка е било да намали скоростта на движение (в случай на необходимост и да спре) и да изчака извършването на маневра от страна на пострадалия. Изводът за това, че автомобила на П. е опасност на пътя е направен и от въззивния съд, но с оглед обсъждането на извършеното нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Предвид изложеното касационният съд прецени, че неправилно въззивният съд е приел, че действията на подсъдимия Д. не представляват нарушаване на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП и с този си извод решаващият съд е допуснал нарушение на материалния закон. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон: Независимо от наличните основания за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и липсата на необходимост да бъдат обсъждани оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, касационният съд намира за необходимо да отбележи, че с въззивният съдебен акт е допуснато и нарушение на процесуалния закон. Приетото от въззивния съд за това, че пострадалият П. е осъществил нарушение на чл. 26 ЗДвП не кореспондират с отразеното в обвинителния акт. В него (на стр. 1) е посочено, че подсъдимият не е възприел подаването на светлинен сигнал за извършваната от пострадалия маневра, но не и това, че такъв не е подаван. Доколкото настоящото производство се е развило по реда на чл. 371, т. 2 НПК и в рамките му не е провеждано съдебно следствие и са приети единствено отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, нито за първостепенния, нито за въззивния съд е било възможно да приемат за установено, това, че пострадалият не е подал светлинен сигнал. С този свой извод решаващият съд е допуснал съществено нарушение на процесуални правила, което е самостоятелна предпоставка за отмяна на постановения въззивен съдебен акт. Единствено и само с оглед изчерпателност на изложението трябва да бъде отразено и това, че неправилно първостепенният съд е посочил в съдебния си акт, че допринасянето на подсъдимия и пострадалия за настъпване на произшествието е при съотношение 50:50. Този въпрос е обсъждан и в атакувания въззивен съдебен акт, където съдът се е ангажирал с извод, че пострадалият П. е допринесъл в по- голяма степен за настъпване на произшествието. Касационната инстанция приема, че е извън предмета на същинското наказателното производство да бъде определяно процентно съотношение при констатирано съпричиняване. Това е въпрос, който може да бъде обсъждан от съд, които е решаващ и по отношение на репарирането на вреди, причинени от престъплението, а първостепенният не е бил такъв, доколкото липсва предявен и приет за съвместно разглеждане граждански иск. Ето защо изводите по обсъждания въпрос са извън предмета на делото и не е трябвало да бъдат правени. Тази неточност е трябвало до бъде констатирана и от въззивната инстанция, която на свой ред не е трябвало да се ангажира със становище за допринасянето на всеки един от участниците в произшествието за настъпването му. Още повече, че при преценката на нарушението и от двамата разпоредби на ЗДвП са допуснати съществени неточности. Предвид изложеното касационният съд прецени, че атакувания въззивен съдебен акт трябва да бъде изцяло отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение