Решение № 634 от 28.10.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002102662/2024 г.

Производството е по чл. 290 – чл.293 от ГПК. С определение № 1795 от 10.04.2025 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на ищеца Г. Т. Г., подадена чрез пълномощника му адвокат М. А., на решение № 499 от 11.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1557 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която след потвърждаване на решение № 136 от 18.04.2023 г. по гр. д. № 1479/2021 г. на Районен съд - Асеновград е отхвърлен предявения от Г. Т. Г. против А. О. Н. и М. О. Н. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР до пълния му размер от 10 кв. м. или за площта, която се намира между точки Г, Д и зелената линия, която пресича площта, намираща се между т. Б, В, Г и Д на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебнотехническа експертиза по заснетата регулационна граница между поземлен имот * и *. Със същото определение не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на А. О. Н. и М. О. Н. чрез пълномощника им адвокат В. Р. и въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е признато за установено, че Г. Т. Г. е собственик на площ с форма на триъгълник с основа зелената линия, която пресича площта от 9 кв. м., намираща се между т. Б, В, Г и Д на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно- техническа експертиза (неразделна част от съдебното решение) и страни от двата края на същата по стената на жилищна сграда с идентификатор ** и по заснетата регулационна граница между поземлен имот * и * до т. Б и В на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза, която площ неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор * по КККР на район Г. В., [населено място]. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК с цел преценка допустимостта на въззивното решение в отхвърлителната част. А. О. Н. и М. О. Н. не са изразили становище по допустимостта на въззивното решение в отхвърлителната му част. Данните по делото са следните: Съдът е бил сезиран с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване грешка в кадастралната карта при заснемане на имотната граница между поземлен имот * и *, като ищецът твърди, че площ от 10 кв. м. неправилно вместо към неговия поземлен имот * е заснета към поземлен имот *, собственост на ответниците. Първоинстанционният съд е приел, че имотната граница е отразена в кадастралния план от 1933 г. и в кадастралната карта е допусната грешка, но площта на реалната част, заснета към имота на ответниците е 9 кв. м. Уважил е иска за 9 кв. м. и го е отхвърлил за разликата до претендираните 10 кв. м., като с оглед частичната основателност на иска е приел, че всяка от страните има право на направените разноски, но не е присъдил такива, тъй като е счел, че насрещните вземания се погасяват по компенсация. По въззивната жалба на ищеца против първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, въззивният съд е изложил мотиви, че площта не е индивидуализиращ белег при спор за собственост и основната характеристика на един недвижим имот е в зависимост от неговите граници, като е меродавна площта, включена в тези граници. Формирал е извод, че предявения иск е основателен и е потвърдил първоинстанционното решение, включително и в частта за отхвърляне на иска за разликата от площта от 9 кв. м. до площта от 10 кв. м. Счел е, че въззивните жалби и на двете страни са неоснователни, поради което не следва да се присъждат разноски. Въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта за отхвърляне на иска са процесуално недопустими. Трайна е практиката на ВКС (решение № 389 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 364/2009 г., I г. о., решение № 704 от 7.01.2011 г. по гр. д. № 1080/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., решение № 1 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4495/2013 г., I г. о., решение № 154 от 21.01.2019 г. по гр.д. № 500/2018 г., II г.о., решение № 33 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 1878/2020 г., I гр. о.), че площта, макар да е сред основните кадастрални данни, не е решаващ индивидуализиращ белег на вещните права, а е функция на границите, които се определят от придобивното основание и осъществяването на юридически факти, водещи до тяхната промяна, какъвто юридически факт например се явява приложена дворищна регулация, одобрена до влизане в сила на ЗУТ или в срока по § 6, ап. 3 ПР на ЗУТ. Посоченото следва и от легалното определение на термина „площ“ в § 1, т. 5 ДР на ЗКИР (площта, определена въз основа на геодезическите координати на точките, определящи граници на поземлени имоти, и на сгради). Следователно при спор за собственост на реална част от недвижим имот, включително и по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, основателността на иска е предпоставена единствено от установяване принадлежността на правото на собственост на ищеца в съответните граници и доколко те съвпадат с претендираните в исковата молба, а не въз основа на претендираната с нея площ. В случая искът се явява основателен и процесуално недопустимо първоинстанционният и въззивният съд са го отхвърлили частично. Изложеното налага обезсилване на въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение. С оглед основателността на предявения иск ответниците следва да възстановят на ищеца направените по делото разноски в размер на лв. ( лв. за първоинстанционното производство, включващи заплатена държавна такса, възнаграждение за вещи лица и 1000 лв. адвокатско възнаграждение; 1100 лв. за въззивното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и 2555 лв. за касационното производство, включващи заплатена държавна такса за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната жалба, 1000 лв. адвокатско възнаграждение за подаване отговор на касационната жалба на ответниците и 1500 лв. адвокатско възнаграждение за изготвяне на касационната жалба на ищеца). По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение