Решение № 119 от 18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4566/2021 г.

Решение № 119 от 18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4566/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Касационно обжалване е допуснато с определение № 234 от 28.03.2022 г. по касационната жалба на И. М. И., чрез процесуалният представител адвокат К. против въззивно решение № 100009 от 10.03.2021 г. по в. гр. д. № 359 по описа за 2019 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е отменено решение № 269 от 3.07.2019 г. по гр. д. № 667/2018 г. на Окръжен съд Русе с което е уважен частично предявения иск и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлени като погасени по давност както предявеният от И. М. И. против Й. К., гражданка на Кралство Великобритания, иск за сумата от 90 872.16 евро, представляващи претендирано адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 22.10.2001 г., ведно със законна лихва от датата на възникване на задължението до окончателното й заплащане, на основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 286, ал. 1 ЗЗД, както и предявеният иск за лихва за забава върху главницата в размер на 39 156.77 евро за периода 13.07.2014 г. - 8.10.2018 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и са присъдени разноски. С определение № 60414 от 24.11.2021 г. по ч. гр. д. № 4565/2021 г. на ІІІ г. о., за общо разглеждане към настоящето дело, е присъединена и подадената от И. М. И. частна жалба срещу определение № 243 от 16.07.2021 г. на АС Велико Търново, в частта с която е уважена подадената от насрещната страна молба като е осъден да заплати допълнително разноски в размер на 3 200 лв., адвокатско възнаграждение. Счита същото за неправилно и желае да бъде отменено, защото сумата от 1 200 лв. за експертиза е заплатена от него /не е разноски на другата страна/ и тъй като съгласно представеният списък адвокатският хонорар е в размер на 1 600 лв., а не на 3 400 лв. Становището на Й. К., изразено чрез процесуалния й представител адвокат К. е за неоснователност на подадената частна жалба. Счита, че няма просрочване на представянето на договора за допълнително адвокатско възнаграждение. Относно допуснатите експертизи Й. К. е заплатила общо сумата от 1 650 лв., както е посочено в представения списък. Касационното обжалване е допуснато по въпрос, касаещ възможността - възражение за изтекла погасителна давност - да се прави за първи път пред въззивната инстанция, с оглед евентуално противоречие на въззивният акт с т. 4 от ТР № 1 по т. д. № 1/2013 г., съгласно която: възраженията на ответника срещу предявения иск /включително и това за погасителна давност/ се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба, поради което не могат да се правят за първи път пред въззивната инстанция. Изключение се допуска, когато "страната поради нарушаване на съдопроизводствени правила" не е могла да заяви възражението си пред първата инстанция. В проведеното открито съдебно заседание, касаторът не се явява и не се представлява. Постъпили са писмени бележки от неговият процесуален представител адвокат К., с които се заявява, че поддържа подадената жалба. Желае да бъдат уважени предявените искове за: заплащане на дължимо адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва, мораторна лихва за периода 13.07.2014 г. -9.10.2018 г., направените разноски, съгласно представен списък от 20 292.64 лв. и да се определи адвокатско възнаграждение за трите инстанции, по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. В съдебно заседание се явява процесуалният представител на ответницата, адвокат М., която желае касационната жалба да бъде оставена без уважение. Представя писмени бележки, в които развива съображенията си. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представен списък. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното: Отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, се съдържа в т. 4 от ТР № 1 по т. д. № 1/2013 г. В изложените мотиви е посочено, че съгласно чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичане на срока на отговор се преклудира възможността на ответника да противопоставя възражения, основаващи се на съществуващи и известни му към този момент факти. Страната не може - едва пред въззивната инстанция - да поправи пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първата инстанция. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор, се отнася и за възражението за погасителна давност. То се преклудира в посочения срок, доколкото по естеството си не може да се основава на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска, давността се прекъсва. Постановките на ТР № 1/2000 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС за допустимостта пред въззивния съд ответникът да си служи с нови защитни средства като възражения срещу предявения иск, за да се избегне преклудирането им от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, следва да се считат за изгубили актуалност при действието на ГПК от 2008 г. В конкретният случай, съдът е бил сезиран с иск с правно основание чл. 286 ЗЗД, за заплащане на суми, претендирани като договорено по силата на сключен на 22.10.2001 г. договор за правна помощ възнаграждение за положен труд, изразяващ се в предприети действия по издирване на "необходими доказателства, установяващи правото на собственост на клиента, осъществяване на пълна правна защита на клиента относно реституирането" на конкретно посочено одържавено имущество /находящо се в [населено място]: къща с двор по [улица] къща с двор и магазин по [улица]/. Безспорно е, че ответницата е упълномощила на 21.09.2001 г. ищеца, в качеството му на адвокат, да я представлява пред [община] и Областна управа Русе "по всички въпроси, касаещи възстановяване на собствеността върху отчуждени недвижими имоти в Р България, бивша собственост" на роднини, чиито наследник тя е, "с право да подава молби, заявления, жалби и подписва необходимите документи". Предоставила е представителни правомощия и по отношение на РС Русе, ОС Русе и "всички съдилища и особени юрисдикции РБългария, по всички дела касаещи наследствените" й имоти. Да предявява искове и води дела в защита на нейни имуществени права. Да я представлява пред "всички административни, финансови и други органи и архиви", пред "всички физически и юридически лица" по всякакви въпроси, касаещи наследствените й имоти. Безспорно е, че въз основа на същото, упълномощеният пълномощник е извършил множество действия – събирал е документи във връзка с правата на ответницата, подал е заявление до Областната управа за връщане на одържавеното имущество и след постановяването на отказ е предявил иск за собственост, във връзка с което е образувано гр. д. № 3118/2003 г. на РС Русе. Последното е приключило с признаване в полза на ответницата, че е собственик на 9/20 ид. ч. от имота по [улица] върху 12/20 ид. ч. от имота по [улица]. В чл. 4 от представеният по делото договор за правна помощ от 22.10.2001 г., е посочено, че страните уговарят заплащане на резултативно възнаграждение в размер на "25% от пазарната стойност на реституираното имущество, изчислено към датата на реституирането", а съгласно чл. 5 – възнаграждението следва да се изплати в срок от седем години след реституцията на имотите. Позовавайки се на тази договорка и на изготвената от областната управа пазарната оценка на реституираното имущество, според която стойността му е 421 274.67 евро, адвокат И. И. е предявил осъдителен иск, заявен първо като частичен за сумата от 12 850 евро, представляваща част от общо дължимите 105 318.66 евро, а после увеличен до пълния претендиран размер от 90 872.16 евро по договор за правна помощ от 22.10.2001 г., мораторна лихва върху главницата в размер на 39 156.77 евро за периода 13.07.2014 г. до 9.10.2018 г., ведно със законната лихва. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е направила три възражения: 1/. не е подписвала договор за правна помощ с посоченото в т. 4 съдържание, 2/. ищецът не е изпълнил точно задълженията си, защото не я е информирал за хода на делото, включително и за сключената спогодба с държавата, реституираните имоти не са били управлявани добросъвестно и в интерес на доверителката, тъй като – е извършил нееквивалентна замяна на част от имотите, без да договори допълнително възнаграждение, три години по-късно от необходимото е декларирал имотите в Дирекция "МДТ" Русе, подал е некоректни данъчни декларации на 10.08.2010 г., без да отрази, че имотите са паметници на културата, както и че едната сграда не се обитава. Последното е довело до начисляване на недължим данък и начисляване на задължение за такса битови отпадъци в по-голям размер. Доверителката е следвало да заплати сумата 6 771.96 лв., представляваща сбор от неплатени: данък недвижим имот, като причинена имуществена вреда. Прави възражение за прихващане със сумата 5 655.17 лв., нанесена имуществена вреда, в резултат на неточно изпълнение на сключения договор за правна помощ, включваща платения данък върху недвижими имоти, лихви, полови размер на държавна такса за вписване и разноските по гр. д. № 4555/2015 г. на РС Русе. 3/. Ответницата е направила възражение за нищожност на клаузата по т. 4 от представения договор и поради противоречие със закона и с добрите нрави. Не се спори, че предоставеното пълномощно е оттеглено от 31.07.2014 г. Пред вид направеното оспорване на автентичността на подписа на ответницата, положен под договора за правна помощ, пред първоинстанционният съд е прието заключение на почеркова експертиза, съгласно която експертът посочва, че: "подписите за клиент в договор за правна помощ от 22.10.2001 г. са изпълнени /положени/ от Й. К.. Същото е оспорено като необосновано от ответната страна, която е направила искане за назначаване на тройна експертиза. Искането е оставено без уважение. Въз основа на приетото заключение, първоинстанционният съд е приел, че страните са обвързани от сключеният договор. Клаузата по т. 4 е преценил за нищожна, като противоречаща на добрите нрави и посочвайки, че възнаграждение на адвоката се дължи, е определил такова на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, присъждайки сума след извършване на прихващане. Въззивният съд е бил сезиран с две въззивни жалби. Всички развити от И. И. доводи в подадената от него въззивна жалба произтичат /базират се на/ сключеният между страните договор за правна помощ от 22.10.2001 г. Оспорил е начинът, по който съдът е определил дължимото възнаграждение. Във връзка с направените от Й. К. възражения, въззивният съд е допуснал назначаване на тройна – почеркова експретиза. Съгласно същото: "подписите за клиент в оригинала на договор за правна помощ от 22.10.2001 г. не са изпълнени /положени/ от Й. К. ". При изслушване в съдебно заседание, тримата експертиза са потвърдили с категоричност заключението си. След оспорване на заключението е назначена повторна тройна експертиза, изготвена от други вещи лица. Нейното заключение е идентично: "Ръкописно изписаните имена за клиент на гърба на договор за правна помощ от 22.10.2001 г., сключен между И. М., адвокат и Й. К., не са изпълнени от Й. К. ". След приемане на заключенията на двете тройни експертизи, пълномощникът на ответницата е направил възражение за погасяване на вземането поради изтекла давност, а И. И., считайки че е налице признание от насрещната страна за наличие на възникнали валидни отношения по сключен между тях договор за правна помощ, по повод на описаните в пълномощното от 21.09.2001 г. действия, е поискал съдът да изиска от Адвокатския съвет при АК Русе, на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, да определи дължимото възнаграждение за извършената адвокатска работа. В същата молба е инкорпориран списък на шестнадесет на брой конкретни действия. В отделна молба, молителят е направил искане – "възнаграждението да бъде определено и във вариант, като се съобрази цената на иска на база посоченият в удостоверение за данъчна оценка от 2003 г. размер - 194 519.70 лв. ", върху който материален интерес са заплатени държавните такси. Въззивният съд, с определение от 16.09.2020 г. е възложил на АС при АК Русе "да определи претендираното възнаграждение в настоящето производство, на основание чл. 36, ал. 3 ЗА", на когото е изпратил материалите по делото. С протокол № 14 от 8.10.2020 г., АС при АК Русе е определил размера в два варианта, /по данъчна оценка/ – 50 384.40 лв. и /по пазарна оценка/ - от 166 274.97 лв. /Решението е влязло в сила на 15.01.2021 г., когато е потвърдено от Висшия адвокатски съвет, с протокол № 77/. Въззивният съд след като е обсъдил установената практика, че в отношенията между адвокат и клиент задължително е наличието на сключена в писмена форма упълномощителна сделка /без това да е задължително за договора за процесуално представителство/ и че възнаграждение на адвоката се дължи винаги и за всяка инстанция, е приел, че в случая адвокатско възнаграждение е дължимо. Доколкото, пред вид заключението на приетата почеркова експертиза, не може да се счете, че е сключен представеният договор за правна помощ от 22.10.2001 г., няма как да се възприеме, че договореното възнаграждение е в размер на 25%. Затова размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определено от Адвокатският съвет, по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата. Според въззивният съд, за да бъде възприет определеният от Адвокатският съвет размер на възнаграждение, той следва да бъде оценен от съда като отговарящ на изискванията за справедливост и обоснованост. В случаят, съдът е намерил, че посочените изисквания не са налице, поради което е извършил собствени изчисления и въз основа на тях е определил възнаграждение от 4 407.17 лв. Като краен резултат е отхвърлил иска, възприемайки като надлежно направеното от ответницата, едва пред въззивната инстанция, възражение за изтекла давност, която е преценил, че следва да се брои от последното съдопроизводствено действие, с което е възстановена собствеността - постигането на спогодба по в. гр. д. № 665/2006 г. /на 13.07.2007 г. / Настоящият съдебен състав преценява изводите на въззивният съд като неправилни. Съдът дължи защита на конкретно заявеното като накърнено материално право. Индивидуализацията на спорния предмет става чрез посочване от ищеца на основанието и петитума. Основанието са фактите, от които произтича претендираното с исковата молба субективно право. В случая, ищецът е предявил осъдителен иск за договорен резултативен хонорар. Единственото надлежно въведено от него основание, с което той е обосновал претенцията си е - сключен между страните на 22.10.2001 г. договор за правна помощ, с който е уговорено, че при извършване на конкретно посочените в договора действия, ще получи "в срок от седем години след реституцията на имотите" заплащане на резултативно възнаграждение в размер на "25% от пазарната стойност на реституираното имущество, изчислено към датата на реституирането. Така предявеният иск не е изменян. Договорът за правна помощ е вид договор за поръчка. По принцип, договорът за поръчка е едностранен /с него довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последният правни действия/. Когато е сключен с поемане на задължение от насрещната страна да заплати възнаграждение, той е двустранен. Съгласно установената практика /вж. решения по гр. д. № 3762/2017 г. на ІІІ г. о. и посочените в него/, така посоченото общо правило на чл. 286 ЗЗД, /че възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено/, не важи относно възнаграждението по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, което се дължи винаги и за всяка инстанция, на основание чл. 36, ал. 1 ЗА. В случая, обаче заявената претенция не е такава. Ищецът претендира възнаграждение не за процесуално представителство, а за продължително осъществявана работа /която детайлно не е конкретизирана в исковата молба/, в резултат на която е постигнат конкретен резултат. Претенцията му се основана единствено на сключен двустранен договор, твърдейки че доверителката не му е заплатила договорената между тях сума. Така заявената претенция се основава на твърдение за постигнато съгласие за заплащане на възнаграждение при конкретен резултат. След като, в хода на производството се установява, че между страните не е налице постигната подобна договорка за възнаграждение /защото доверителката не е изразила воля, чрез надлежно полагане на подписа си, за заплащане на възнаграждение/, предявеният иск е неоснователен. Този извод не се променя от обстоятелството, че между страните е налице друг едностранен договор - упълномощаване, пред вид видът и характерът на последния - упълномощаването е едностранно волеизявление на упълномощителя, с което овластява пълномощника да извършва - от негово име - правни действия, които да го обвързват. Изводът за неоснователност на предявения иск не се променя нито от обстоятелството, че искът е предявен от адвокат, който е установил извършването на определени действия, за които е бил упълномощен, нито от нормата на чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата, регламентираща правото на адвоката да получи възнаграждение за положеният от него труд. Претенцията по чл. 36 и чл. 37, вр. с чл. 25 от Закона за адвокатурата е различна и такава в настоящето производство не е предявявана. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА – наличието на съгласие за заплащане на възнаграждение и неговият размер се определят в договор. Съдът не е компетентен да определя възнаграждение на адвокат без наличие на сключен договор. Единственият, на когото законът /чл. 36, ал. 3 ЗА/, е предоставил пълномощието да определя възнаграждение на адвокат при липса на договор, е Адвокатският съвет. При това, изрично са посочени оправомощените лица, които могат да отправят искането до Адвокатския съвет - адвокат или клиент /не и съда/. Следователно, предприетият от въззивният съд подход – за възлагане на Адвокатския съвет да определя възнаграждение, чийто размер да преценя дали отговаря на определени изисквания, е неправилен. Съдът дължи произнасяне с оглед заявеното искане. Претенция, основаваща се на липса на сключен между страните договор /съответно липса на определен размер на възнаграждение/, при която - по искане на адвоката или клиента да се определя размер на възнаграждение от адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения, и при която изискуемостта на вземането настъпва от определянето му, не е заявявана и не може да се обсъжда. Изводът, следващ от приетите заключения на двете тройни експертизи, съгласно които договорът, на който се позовава ищеца не е подписан от ответницата, че между страните не е сключван договор за правна помощ /а само упълномощителна сделка/, изключва възможността за приложение и на нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради липса на съществуващи части от договор, за които да се извършва преценка дали е възможно да се заместват по право с повелителни норми на закон /съответно е неприложима практиката, на която касаторът се позовава по гр. д. № 576/2017 г. на ІV г. о. / С оглед изложеното, подадената касационна жалба е неоснователна, а въззивният акт, макар и с мотиви, различни от посочените в него, като краен резултат, следва да се остави в сила. С оглед направеното искане, изходът от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съгласно представения списък, следва да се присъдят в полза на ответната страна установените с договор за правна защита и съдействие като реално направени /заплатени в брой/ разноски в размер на 2 400 лв. за адвокатско възнаграждение. По присъединената за съвместно разглеждане частна жалба, подадена от И. И. срещу определение № 243 от 16.07.2021 г. на АС Велико Търново в частта му за разноските, с което е осъден да заплати допълнително сумата от 3 200 лв. /освен присъдените за двете инстанции 6 006.55 лв. /, настоящият състав намира следното: Жалбоподателят оспорва две от присъдените суми - 1 200 лв., присъдени като направени разноски за тройна експертиза, с твърдението, че те са направени от него, а не от ответницата и сумата от 3 400 лв., присъдено адвокатско възнаграждение, като счита, че дължимото е 1 600 лв., а не както е присъдил съда – 5 000 лв. /1 600 лв. е възнаграждението, посочено в първият представен списък за разноски, приложен към молба от 1.12.2020 г., а 5000 лв. - във втория от 28.05.2020 г./ Частната жалба е частично основателна. По делото няма доказателства, ответницата да е заплащала възнаграждение за експертиза / всички суми, които са възлагани в нейна тежест за възнаграждение на експерти за заплащани от трето лице – Международно дружество Елиас К. сдр/. Следователно, няма установени направени от ответницата разноски за експертиза, които да се възложат в тежест на ищеца и частната жалба досежно сумата от 1 200 лв. е основателна. Ответната страна, пред въззивната инстанция е представила два списъка за разноски /на стр. 244 и стр. 326 с посочени различни размери на адвокатското възнаграждение и два договора за правна защита и съдействие /на стр. 25 и стр. 327/, съответно за заплатени 1 600 лв., за изготвяне на въззивна жалба и процесуално представителство и от 28.05.2020 г. за допълнителен хонорар по в. гр. д. № 359/2019 г., удостоверяващ заплащане в брой и на сумата от 3 400 лв. за адвокатско възнаграждение. Доколкото отбелязването за заплащане в брой, в договора, съставлява доказателство, следва да се направи извод, че правилно е присъдена сумата от 5 000 лв., защото съставлява разход и е установено реалното й извършване. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение