Решение № 10380 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6546/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/град Пловдив против Решение № 6224/28.05.2026г., постановено по адм. дело №854/2026 г. по описа на Административен съд-Пловдив, в частта, с която е осъдена Областна дирекция на МВР – Пловдив да заплати на М. Д., с [ЛНЧ], [ЕГН], сумата от 800 евро (осемстотин евро), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на отменената като незаконосъобразна Заповед за полицейско задържане на лице № 44133-118/24.06.2025 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.01.2026 г. до окончателното изплащане, както и в частта за осъждане на Областна дирекция на МВР - Пловдив да заплати на М. Д., направените по делото разноски в общ размер на 166,92 евро (сто шестдесет и шест евро и деветдесет и два евроцента)и вместо него да бъде постановено решение, с което да се отхвърли като неоснователен иска, алтернативно да бъде намалено присъденото обезщетение в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В касационната жалба се твърди неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се, че не са доказани претърпени от ищеца неимуществени вреди, алтернативно, че размера на неимуществените вреди е завишен. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска изцяло или намаляване на размера му. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение при евентуално отхвърляне на жалбата за намаление на разноските в настоящето производство. Ответникът по касационната жалба – М. Д. с отговор на касационната жалба е изразила становище за отхвърляне на касационната жалба. Претендира разноски в настоящето производство. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, както и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е уважил частично предявения от М. Д. иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е осъдил Областна дирекция на МВР – Пловдив да й заплати сумата в размер на 800 евро (осемстотин евро), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на отменената като незаконосъобразна Заповед за полицейско задържане на лице № 44133-118/24.06.2025 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.01.2026 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявения иск в останалата му част, до сумата в размер на 1500 евро, като неоснователен и недоказан. Съдът е установил фактите, свързани със задържането и неговата продължителност въз основа на представените писмени доказателства. Изслушани са свидетелски показания във връзка със задържането и физическото и психологическото състояние на ищцата. Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че процесната заповед за задържане е отменена с влязло в сила съдебно решение на Районен съд-Пловдив. Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства относно отражението на задържането върху физическото и психическото състояние на ищцата и е направил извод за настъпили негативни психически изживявания, надхвърлящи обичайния житейски дискомфорт, но не и за твърдените трайни и интензивни страдания в пълния претендиран обем. Решението в обжалваната част е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне тази отговорност е необходимо да е налице отменен по надлежния ред административен акт, причинена вреда и пряка причинна връзка между тях. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая са налице всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на държавата. Несъмнено неправомерното задържане, осъществено въз основа на отменена като незаконосъобразна заповед, има негативно отражение върху физическото и психическото състояние на задържаното лице.Освен това при анализа на гласните доказателства първоинстанционният съд е извършил задълбочена и критична преценка на свидетелските показания, като е кредитирал същите частично. Незаконното лишаване от свобода представлява особено тежка намеса в основното право на лична свобода и сигурност. Самият факт на незаконосъобразното задържане, независимо от неговата продължителност, по естеството си поражда неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, унижение, чувство за безпомощност и накърняване на човешкото достойнство. Тези вреди са типични, обичайни и предвидими последици от незаконното лишаване от свобода и не подлежат на доказване като изключителни или извънредни факти. Това разбиране е трайно застъпено в практиката на Европейския съд по правата на човека, съгласно която при нарушение на чл. 5 от Конвенцията, включително при незаконно задържане, самото нарушение обосновава присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, без да е необходимо пострадалото лице да доказва конкретни допълнителни последици за здравето или социалния си статус. Съдът последователно приема, че лишаването от свобода само по себе си води до морални страдания, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 5 § 5 от Конвенцията. Същият стандарт се извежда и от практиката на Съда на Европейския съюз относно ефективната съдебна защита и правото на ефективно обезщетение при нарушение на основни права, прогласени в Хартата на основните права на Европейския съюз, включително правото на свобода и сигурност. Неоснователно е и оплакването за нарушение на чл. 52 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен след преценка на всички релевантни по делото обстоятелства – продължителността на задържането, естеството на преживените негативни емоции, здравословното състояние и липсата на доказателства за по-тежки и трайни последици. Определеният размер от 800.00 евро съответства на принципа за справедливост и на установената съдебна практика. Определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществена обезвреда отговаря на критерия за справедливост, визиран в тази норма, като отчита характера на увреждането, периода на търпене на вредите и интензитета на изживените емоционални и физически страдания. Това обезщетение не е занижено или завишено, съобразено е с икономическата обстановка в страната към момента на увреждането, както и със съдебната практика на административните съдилища по сходни казуси. Доколкото обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, то винаги се явява детерминирано от икономическата конюнктура в страната, но не тази към датата на присъждането му, а тази към момента на увреждането, който момент е в рамките на 2025 г. Тъй като няма утвърдена формула за неговото пресмятане, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда след преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства във връзка с увреждането, която преценка настоящият състав на касационната инстанция приема, че е правилно извършена от първоинстанционния съд. В допълнение към аргументите на съда, обусловили извода му какъв размер на обезщетение да присъди в случая, следва да се добавят и тези, че вредоносният резултат не се изразява в трайно увреждане на психическото и физическото здраве на ищцата, както и че тя е претендирала да бъде овъзмездена за причинени й емоционални и физически страдания, оценени на сума в размер на 800.00 евро. Неоснователни са наведените от касатора доводи, че разпитания по делото свидетел не е живял с ищцата и не е бил пряк свидетел на промени в начина й на живот, отношенията със съседи и роднини, а и скоро след инцидента се е разделил с ищцата. Правилно съдът частично е кредитирал показанията на свидетеля С. В. М., които е бил близък приятел на ищцата и имал непосредствени впечатления за състоянието й след задържането. Същият установява, че след процесното задържане в поведението и емоционалното състояние на ищцата е настъпила промяна. Свидетелят сочи, че преди случилото се тя е била общителен и социален човек, а след задържането се е затворила в себе си, ограничила е социалните си контакти и е започнала да избягва излизания и срещи с хора. Свидетелят излага още, че ищцата е изпитвала притеснение как я възприемат околните и страх, че хората я считат за престъпник, както и че се е тревожела от евентуални коментари от съседи и посетители на фитнеса, където е била задържана. Съдът правилно е кредитирал показанията на свидетеля М. в частта, в която същите установяват настъпила промяна в поведението и емоционалното състояние на ищцата след процесното задържане. Показанията са последователни, логични и основани на преки лични впечатления, доколкото свидетелят е поддържал близки отношения с ищцата през релевантния период и е възприел непосредствено състоянието ѝ както в деня на задържането, така и след това. Едновременно с това съдът е отчел, че доказателствата по делото не установяват настъпването на тежки или трайни психически увреждания. Не са представени медицински документи, удостоверяващи психично увреждане, проведено психиатрично или психологично лечение, медикаментозна терапия или трайни последици вследствие на задържането. От показанията на свидетеля се установява още, че ищцата е продължила да упражнява трудовата си дейност като IT специалист и не са налице данни процесното задържане да е довело до негативни последици в професионалната ѝ реализация или до реална социална изолация. В съответствие са доказателствата съдът е отчел, че твърденията за негативно отношение от страна на съседи, познати или други лица остават на ниво субективни опасения и притеснения на ищцата, без по делото да са събрани доказателства за действително проявено обществено негативно отношение, публично компрометиране или уронване на доброто ѝ име. Самият свидетел изрично сочи, че лично не е възприел негативни коментари или отношение от страна на околните. Липсата на доказателства за по-тежки външни прояви на засягане на личната и социалната сфера на ищцата обаче не изключва възможността същата да е претърпяла обичайните за подобен вид незаконно ограничаване на свободата негативни психо-емоционални преживявания. Върховния административен съд не възприема и довода на касатора, че размерът на обезщетението не кореспондира със събраните по делото доказателства и е завишен. Както вече бе отбелязано от съда незаконното лишаване от свобода представлява особено тежка намеса в основното право на лична свобода и сигурност. Самият факт на незаконосъобразното задържане, независимо от неговата продължителност, по естеството си поражда неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, унижение, чувство за безпомощност и накърняване на човешкото достойнство. Тези вреди са типични, обичайни и предвидими последици от незаконното лишаване от свобода и не подлежат на доказване като изключителни или извънредни факти. Съдът правилно е приел, че незаконното задържане е засегнало пряко личната свобода на ищцата, като е било реализирано чрез отвеждането ѝ в полицейско управление, ограничаване на свободното ѝ придвижване, извършване на личен обиск и престой в условията на полицейско задържане. Отделно от това от събраните доказателства се установява, че задържането е било извършено на публично място - във фитнес зала, където ищцата е била позната на посетителите и на лица от обичайното ѝ социално обкръжение. Тази публичност обективно е годна да засили усещането за срам, унижение, притеснение и страх от негативна обществена оценка. Следва да се отчете и че процесната принудителна административна мярка не се е изчерпала единствено с краткотрайно ограничаване на придвижването на ищцата, а е включвала отвеждането ѝ в районното управление, извършването на личен обиск и престой в условията на полицейско задържане. Самото поставяне на едно лице в подобна ситуация неизбежно засяга неговото лично достойнство и чувство за сигурност, доколкото е свързано с възприемането му като лице, заподозряно в извършване на престъпление. Това важи с особена сила в случаите, когато впоследствие самото задържане е признато за незаконосъобразно по съдебен ред. Независимо че процесното задържане е било с относително кратка продължителност, самото поставяне на ищцата в положение на лице, заподозряно в извършване на престъпление и задържано от полицейските органи, обективно е годно да накърни личното ѝ достойнство, да породи чувство за несправедливост и да създаде траен емоционален дискомфорт, изразяващ се в притеснение и несигурност при контактите ѝ с околните. Правилно съдът е отчел, че именно тези нормални, житейски обясними и непосредствено произтичащи от незаконното задържане психо-емоционални последици представляват подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди, когато се намират в пряка причинна връзка с отменения административен акт и е приел че такава причинна връзка е налице, тъй като установените по делото страх, притеснение, емоционален дискомфорт и социално отдръпване са естествен и пряк резултат именно от незаконното полицейско задържане на ищцата. Обстоятелствата изтъкнати в касационната жалба, че ищцата е продължила да работи и няма отражение върху обичайния й ритъм на живот са отчетени от административния съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е взел предвид, че твърденията за по-тежки и трайни психически последици надхвърлят границите на доказаното по делото и не могат да бъдат възприети в пълния им обем. По делото не са представени медицински документи за проведено психиатрично или психологично лечение, липсват данни за трайно влошаване на психичното здраве, за необходимост от медикаментозна терапия или за настъпили продължителни негативни последици в личния и професионалния живот на ищцата. От доказателствата се установява още, че след случая тя е продължила да упражнява трудовата си дейност като IT специалист, като не са налице данни процесното задържане да е довело до професионална или социална изолация в по-тежка степен. С оглед на изложеното съдът намира, че при определяне на размера на неимуществените вреди претърпени от ищцата съдът е взел предвид конкретните обстоятелства на задържането, неговата продължителност, отражението върху личността на задържаното лице и принципът на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, поради което и решението на съда като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора разноски не се следват. Следва да бъде осъдена Областна дирекция на МВР - Пловдив да заплати на М. Д., с [ЛНЧ], [ЕГН], направените по делото разноски в размер на 600.00 евро, представляващи адвокатско възнаграждение в касационната инстанция. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение