Решение № 3050 от 9.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8400/2009 г.

Решение № 3050 от 9.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8400/2009 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Ивайло Иванов Владев от гр. Русе, чрез процесуалния му представител Георги Янчев Добрев, против решение № 22 от 6.04.2009 г., постановено по адм. д. № 192 по описа за 2009 г. на Административен съд София-град. В касационната жалба се поддържат доводи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въведеният довод е обоснован с твърдения, че съдът неправилно е възприел приложението на нормата на чл. 245 ЗМВР. Твърди, че с решението на Варненския военен съд не е признат за виновен за извършване на умишлено престъпление от общ характер, а за непредпазливо такова, следователно не можел да намери приложение чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР. Ответната страна - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Намира решението на съда за правилно и законосъобразно. По изложените съображения в писмените бележки моли то да бъде оставено в сила. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на съда е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Направените правни изводи са правилни и обосновани, поради което решението следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбата, намира, че е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София-град е отхвърлил, като неоснователна, жалбата на Ивайло Иванов Владев срещу заповед № АЗ-887 от 19.02.2008 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя като държавен служител в МВР поради наличие на обстоятелства по чл. 179, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Безспорно е установено по делото, че с решение № 92/12.12.2007 г. по НОХД № 92/2007 г. на Варненския военен съд Ивайло Иванов Владев е признат за виновен в извършване на умишлено престъпление от общ характер по чл. 338, ал. 1 от НК и на основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност, наложено му е административно наказание "глоба" в размер на 500 лв. С оглед на така наложеното наказание е възникнала последващата обективна невъзможност по смисъла на чл. 179, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, жалбоподателят да изпълнява задълженията си като държавен служител в системата на МВР, поради което административният съд е приел, че обжалваната заповед е правилна и законосъобразна. При тези установени обстоятелства по административния спор настоящата инстанция намира, че обжалваното съдебно решение не противоречи на материалноправни разпоредби от приложимия закон и споделя изводите на административния съд. Основният довод в касационната жалбата на Ивайло Иванов Владев, като основание за обжалване на решението е, че за конкретния случай неправилно е приложена разпоредбата на чл. 179, ал. 2, т. 2 от ЗМВР като обективна невъзможност да изпълнява задълженията си като държавен служител в МВР, тъй като той е освободен от наказателна отговорност. Съгласно цитираната разпоредба обективна невъзможност за едно лице да изпълнява задълженията си в МВР е налице, когато то е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от последващата реабилитация, или не е освободено от наказателна отговорност за извършване на умишлено престъпление от общ характер с налагане на административно наказание. От данните по делото безспорно е установено, че след като Ивайло Владев е осъден с влязла в сила присъда, за умишлено престъпление от общ характер, независимо от приложението на чл. 78а НК и освобождаването му от наказателна отговорност, той не отговаря на обективното изискване по чл. 179, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Следва да се отбележи, че действително разпоредбата на чл. 179, ал. 2, т. 2 от ЗМВР не е прецизна, но при тълкуването й се установява че ограниченията, които тя въвежда са две - лицето да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от последваща реабилитация и второто: да не е освобождавано от наказателна отговорност за извършено умишлено престъпление от общ характер с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. Систематическото и логическото тълкуване на посочената законова разпоредба води до извода, че ограничението е както за реабилитирани лица така и за такива, които са освободени от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК какъвто е и конкретният случай. Разпоредбата на чл. 179 ЗМВР съдържа законови изисквания за постъпване на служба в МВР за държавни служители в МВР, но отсъствието на изрично изброените общи и специфични изисквания или на други условия се преценява не само при постъпване на държавна служба, както правилно е приел първоинстанционния съд. Посочените изисквания следва да са налице и за назначените вече държавни служели в МВР, за да не е налице обективна невъзможност да изпълняват задълженията си поради установяване наличието на обстоятелства по чл. 179, ал. 2, т. 2 ЗМВР, когато не е задължително налагането на дисциплинарното наказание "уволнение" (чл. 227, ал. 1 ЗМВР). Ето защо следва да се приеме, че за да е налице прекратителното основание по чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР, е без значение дали служителят е осъден за извършено от него престъпление от общ характер, за което е признат за виновен, реабилитиран в последствие, или е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Фактическото основание за прилагане на чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР се състои във възникнала по вина на служителя обективна невъзможност да изпълнява задълженията си като държавен служител в МВР. Тази невъзможност съществува обективно във всеки един момент, считано от осъждането на служителя (влизането в сила на присъдата) и не се допуска санирането и нито чрез реабилитация, нито чрез прилагане на чл. 78а от НК. По изложените съображения решението на административния съд е правилно и законосъобразно и не е постановено в нарушение на материалния закон, поради което ще следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд - трето отделение,