Решение № 10173 от 30.9.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4621/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Д. Р., чрез упълномощения адвокат Я. Тончева, срещу Решение 523 от 12.03.2024 г., постановено по адм. д. 29 по описа на Административен съд Сливен (АС Сливен) за 2024 г. С него е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател, подадена срещу Акт за прекратяване на ангажимент по мярка 11 Биологично земеделие от ПРСР за периода 2014 г. 2020 г. за кампания 2023 г. и за установяване на публично държавно вземане 01-6500/4831 от 04.12.2023 г. (АПАУПДВ), издаден от заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ). Наред с това, Р. е осъден да заплати на ДФЗ разноски по делото в размер на сумата от 150,00 лв. В касационната жалба се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател първоинстанционният съд не е съобразил изложеното по оспорването относно липса на уведомление от ДФЗ към земеделския стопанин, че е одобрен за петгодишен ангажимент. Твърди, че през 2020 г. е заявил самостоятелен ангажимент за годината, а не поел многогодишен такъв, тъй като по този начин разчел разясненията към заявителите по мярка 11. Аналогични доводи за поемане на едногодишни ангажименти се излагат и по отношение на заявленията за 2021 г. и 2022 г. Поддържа становище, че ако бил наясно със срока на поетия ангажимент, щял да депозира необходимото заявление и за 2023 г. понеже поддържал пчелното си стопанство под непрекъснат контрол на биологичното производство със съответен контролиращ орган. Излага сходни на релевираните в първоинстанционното производство доводи - за нищожност на оспорвания акт, тъй като не е поемал ангажимент за 2023 г. и липсвало годно правно основание за прекратяване на такъв и за установяване на публични вземания за предходни периоди; за незаконосъобразност на АПАУПДВ поради липса на мотиви, понеже отсъствало посочване на фактически правни основания за издаването му и за необсъждане на направените в рамките на административното производство възражения от земеделския стопанин. Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което спорният АПАУПДВ да бъде отменен. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции държавна такса и адвокатско възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Преди съдебното заседание представя писмено становище и писмени бележки чрез адв. Тончева. Ответникът заместник - изпълнителният директор на ДФЗ не изразява становище по касационната жалба, а в съдебното заседание по делото не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъде разгледана досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Сливен е бил АПАУПДВ 01-6500/4831 от 04.12.2023 г., издаден от заместник - изпълнителния директор на ДФЗ, с който е прекратен поетият от Р. биологичен ангажимент по мярка 11 БЗ от ПРСР 2014 г. 2020 г. за кампания 2023 г. и е определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане по направление Биологично пчеларство за кампания 2020 г., 2021 г. и 2022 г. във връзка с подадени от Р. заявления за подпомагане УИН: 20/050620/30973, УИН: 20/210521/37900 и УИН 20/260522/44873 в размер на 4539,80 лв. на основание чл. 15, ал. 3, т. 4 и ал. 4, т. 2, б. б и чл. 6, ал. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 11 Биологично земеделие от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 г. 2020 г. (Наредба 4 от 24.02.2015 г.). Въз основа на приобщените по делото писмени доказателства, първоинстанционният съд е направил фактически установявания, които му дали основание да достигне до правен извод за неоснователност на предявеното от Р. оспорване. Като се позовал на относимите към казуса разпоредби, съдът приел, че спорният АПАУПДВ е издаден от компетентен по материя орган, в изискуемата писмена форма, съдържа нормативно установените реквизити, в процеса на издаването му административният орган е изпълнил изискванията на чл. 35 АПК, като при издаване на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обуславят основания за отмяната му на това основание. За да направи извод за неоснователност на оспорването на АПАУПДВ, съдът взел предвид безспорно установеното обстоятелство, че Р. не е подал заявление за плащане за 2023 г., което нарушение обуславяло законосъобразността на оспорения акт на основание чл. 15, ал. 3, т. 4 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. Приел, че правилно, въз основа на чл. 15, ал. 4, т. 2, б. б от същия акт, била определена стойността за възстановяване в размер на 40 % от изплатената финансова помощ, тъй като неподаденото заявление за плащане касаело четвъртата година от ангажимента. За неоснователни счел възраженията на земеделския стопанин, че същият не бил наясно с продължителността на поетият ангажимент, тъй като с подаденото заявление за подпомагане през 2020 г. с УИН: 20/050620/30973 Р. потвърдил, че приема и е запознат с изискванията на схемите и мерките, за които кандидатства за подпомагане, съответно се задължил да спазва изискванията на приложимите нормативни актове, в това число на Наредба 4 от 24.02.2015 г. Не кредитирал и твърдението за намерение на заявителя да поеме едногодишен ангажимент по смисъла на разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от тази наредба, тъй като предходният поет петгодишен ангажимент на Р. бил изтекъл през 2018 г. и нямало как подаденото от него заявление през 2020 г. да се яви продължение на този предходен ангажимент. По тези причини съдът отхвърлил оспорването. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд правилно е издирил приложимия материален закон, като въз основа на цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка е направил фактически и правни изводи, които са обосновани на събраните по делото писмени доказателства. Правилен и обоснован на доказателствата е изводът на съда, че оспореният АПАУПДВ представлява валиден индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при наличието на материалноправните предпоставки за издаването му. Обоснован е изводът на административния съд, че АПАУПДВ е издаден от компетентен орган в лицето на заместник - изпълнителния директор на ДФЗ, който е бил надлежно оправомощен по реда на чл. 20а, ал. 4 и ал. 6 ЗПЗП от изпълнителния директор на ДФЗ, в качеството му на изпълнителен директор на Разплащателната агенция към ДФЗ, съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗПЗП, с правомощията за издаване на актoве за прекратяване на ангажименти и установяване на публични държавни вземания по мярка 11 БЗ. Правилно е съобразено, че административният акт е издаден в предвидената от закона писмена форма и притежава необходимите реквизити. С разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ЗПЗП е въведено задължение на Разплащателната агенция към ДФЗ да предприеме необходимите действия за събиране на недължимо платените и надплатени суми по схеми на плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и от държавния бюджет, които съгласно чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК представляват публично държавно вземане. Съгласно чл. 15, ал. 3, т. 4 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. ДФЗ едновременно прекратява ангажимента и предприема действия по възстановяване на получената финансова помощ по съответното направление съгласно условията на ал. 4, когато подпомаганите лица не са подали заявлението за плащане по чл. 6, ал. 2 от същата наредба за одобрени площи, животни и/или пчелни семейства и не са заявили площи и/или животни и/или пчелни семейства със съответния биологичен код на извършваните дейности по приложение 1. В настоящия случай правилно съставът на АС Сливен е възприел позицията на администрацията, че са налице основания за прекратяване на поетия от Р. ангажимент, доколкото същият не е подал дължимото заявление за плащане за периода 2023 г., за което впрочем по делото не се спори. Първоинстанционният съд е обосновал верен извод, че с АПАУПДВ правилно е определен и размерът на публичното държавно вземане на основание чл. 15, ал. 3, т. 4 и ал. 4, т. 2, буква б от Наредба 4 от 24.02.2015 г. Правилно първоинстанционният съд е потвърдил изводите на администрацията, че общата изплатена сума през годините, предхождащи прекратяването на ангажимента е в размер на 11349,51 лв., което обстоятелство не се и оспорва от подпомаганото лице. Доколкото ангажиментът е прекратен през 2023 г., която се явява четвъртата година съгласно чл. 15, ал. 4, т. 2, буква б от Наредба 4 от 24.02.2015 г., подлежащата на възстановяване сума е в размер на 40 % от получената до момента на прекратяване финансова помощ или сума в размер на 4539,80 лв. Несподелими и съответно правилно отхвърлени от първоинстанционния съд са възраженията, направени в първоинстанционната жалба и повторени в касационната такава, че подпомаганото лице не е знаело за поемането на петгодишния ангажимент. Обоснован на писмените доказателства е изводът на съда, че Р. е направил съответни декларации, които опровергават тези му твърдения. Пример за това са направените в т. 11 от общите декларации (л. 38 от първоинстанционното дело) и т. 1 от декларациите, задължителни за участие по направление Биологично пчеларство (л. 39 от първоинстанционното дело), към подаденото заявление за подпомагане УИН: 20/050620/30973, от които ясно може да се заключи, че заявлението касае именно петгодишен ангажимент. Правилно е и заключението на състава на АС - Сливен, че не е възможно подаденото през 2020 г. заявление да се третира като такова за удължаване по смисъла на чл. 6, ал. 3 (в приложимата редакция) от Наредба 4 от 24.02.2015 г., доколкото предходният петгодишен ангажимент на Р. е изтекъл през 2018 г. и не бил продължен през 2019 г. по предвидения в посочената разпоредба начин. Следователно, след като подаденото през 2020 г. заявление няма как да е за продължаване на вече поет ангажимент, то може да е само за поемането на нов такъв, който съгласно чл. 6, ал. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. е с продължителност от пет години. В допълнение следва да се посочи, че макар действително по делото да не е доказано получаването на благоприятно за Р. уведомителното писмо по реда на чл. 43, ал. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. за одобрение на кандидата за участие по мярката, такова писмо с изх. 02-200-6500/1814 от 26.12.2020 г. съществува и то е представено като част от административната преписка. Отсъствието в правния мир на подобен акт би означавало на по-голямо основание, че подпомаганото лице е получило изплатените суми без основание, какъвто аргумент то няма интерес да формулира. Несподелими са касационните оплаквания, че съдът не възприел доводите за липса на мотиви на спорния АПАУПДВ. В акта са посочени съответните правни основания за издаването му, както и конкретния юридически факт, чието настъпване е довело до възникване на предвидените в цитираните норми правни последствия, а именно неподаването от страна на подпомаганото лице на заявление за плащане за периода на 2023 г. Действително в оспорения административен акт не са надлежно обсъдени направените от Р. твърдения във възражение с вх. 01-6500/4831 от 06.11.2023 г. Този процесуален пропуск на администрацията обаче, не се явява съществен, доколкото правото на защита на Р. не е било нарушено, предвид факта че аналогични възражения са релевирани и съответно отхвърлени в рамките на последващото съдебно оспорване на акта. При съобразяване на гореизложеното, обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлена жалбата срещу АПАУПДВ, следва да остане в сила като валидно, допустимо и правилно. Предвид изхода на спора в касационното производство, искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски не следва да се уважава, а ответникът по касация не претендира такива. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение