Решение № 115 от 22.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 334/2021 г.

Решение № 115 от 22.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 334/2021 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Марио Първанов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. З. Р., със съдебен адрес [населено място], подадена от пълномощника му адвокат М. П., срещу решение №II-86 от 09.10.2020 г. по гр. дело № 274/2020 г. на Бургаския окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 3465 от 10.12.2019 г. по гр. дело № 990/2026 г. на Бургаския районен съд са отхвърлени исковете на касатора срещу военно формирование № 32890 – Бургас за присъждане неизплатено възнаграждение за извънреден труд над сумата 346.ЗЗ лв. до пълния предявен размер на иска 16 679.94 лв. и исковете за мораторна лихва над сумата 80.46 лв. до пълния предявен размер 17 049.46 лв. Въззивният съд е приел, че направеното възражение за погасяване на вземането по давност е основателно извън периода от три години преди прекратяване на договора, защото потестативното право на служителя да извърши компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. В касационната жалба са изложени твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че вземанията му са погасени по давност. Ответникът по касационната жалба Военно формирование 32890, [населено място], оспорва жалбата. С определение № 235 от 29.03.2022 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за това в кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, както и от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Според Тълкувателно решение № 6/2017/11.02.2022 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГК, ВКС вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че удължаването на работното време на военнослужещ, даващ дежурства по график, се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно и длъжникът изпада в забава след покана. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за частично основателна, поради следните съображения: По делото е установено, че между страните е съществувало служебно правоотношение - договор за кадрова военна служба. Ищецът е бил освободен от длъжност и от военна служба със заповед от 08.12.2015 г. Установено е, че за периода 01.05.2002 г. – 31.12.2015 г., той е полагал дежурства по график, за част от които към датата на прекратяване на правоотношението не му е била осигурена компенсация с намалено работно време (почивка). От приетата икономическа експертиза се установява, че през процесния период ищецът е полагал труд над нормативно определената продължителност на работното време, част от който е бил компенсиран с почивки, като некомпенсирани са останали общо 4 584 часа за целия период, общо на стойност 16 679. 94 лв. Лихвите според експерта възлизат на 17 049.46 лв. Въззивният съд е постановил обаче решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС, посочена по-горе. Предвид изложеното в частта, в която е отхвърлен иска за главницата, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. Не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/. При така установените факти претенцията за главницата е основателна. Както бе посочено в отговор на правния въпрос, по който обжалването е допуснато, военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, има право на обезщетение в размер като за извънреден труд. Това вземане възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение, в същия момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От момента на прекратяване на служебното правоотношение започва да тече и тригодишната погасителна давност за вземането. Затова неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземането по давност – искът е предявен на 23.02.2016 г. С подаването на исковата молба давността е прекъсната /чл. 116 б. "б", пр. 1 ЗЗД/ и докато трае процесът относно вземането такава не тече /чл. 115 б. Ж ЗЗД/, поради което вземането не е погасено по давност. Въззивното решение в частта му, в която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу Военно формирование 32890 – Бургас иск за обезщетение за забавено плащане на главницата, е правилно. Според отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, вземането на военнослужещия за обезщетение като за извънреден труд за некомпенсирано с почивки превишаване на нормативно установеното служебно време, е безсрочно. То е изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, но тъй като срок за изпълнение няма, преди отправяне на покана от кредитора, длъжникът не изпада в забава. Съответно на кредитора не се дължи и обезщетение за забавено изпълнение. Преди подаване на исковата молба ищецът не е канил ответника да плати задължението, поради което няма право на обезщетение за забава. Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Въззивното решение трябва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът над сумата 346. ЗЗ лв. до сумата 16 679. 94 лв. за положения от ищеца извънреден труд за периода от 01.05.2002 г. – 31.12.2015 год, т. е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, както и в частта относно деловодните разноски В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение е неоснователно с оглед сложността на делото. То се отличава с правна сложност и наличие на противоречива съдебна практика, което наложи уеднаквяваното и с Тълкувателно решение по обуславящия спорен правен въпрос. Съобразно изхода на спора за трите съдебни инстанции на ищеца трябва да се присъдят деловодни разноски по компенсация в размер на 2 614. 25 лв.. Ответникът по касационната жалба трябва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса 1334. 32 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г. о.