Решение № 829 от 21.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9345/2018 г.

Решение № 829 от 21.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9345/2018 г., VIII о., докладчик съдията Красимира Желева Производството е по чл. 208 и сл. АПК, във вр. с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Мистрал България" ЕООД, срещу решение № 1049 от 16.05.2018 г., постановено по адм. дело № 2281/2017 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № Р-03000316006189-091-001 от 5.04.2017 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с решение № 208 от 3.07.2017 г. на директора на Д "ОДОП"-Варна, с който са определени допълнителни задължения по ЗДДС, в резултат на непризнато право на данъчен кредит в размер на 58 000 лв. главница и лихва в размер на 10 444, 86 лв., корпоративен данък по ЗКПО за 2014 г. и 2015 г. в размер на 21002,17 лв. главница и 3715,94 лв. лихва, и данък върху разходите за превозни средства за 2014 г. и 2015 г., в размер на 156,88 лв. главница и 25,49 лв. лихва. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Касаторът изразява несъгласие с извършената от съда преценка на доказателствата по делото и правните му изводи за отсъствие на предпоставките за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит. Иска се отмяна на решението и на ревизионния акт. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - Варна, чрез юрк. Костадинова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за правилност на решението. Върховният административен съд, Осмо отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е ревизионен акт (РА) № Р-03000316006189-091-001 от 5.04.2017 г. издаден от органи по приходите, с който на "Мистрал България" ЕООД са определени задължения по ЗДДС и ЗКПО. При оспорването по административен ред в посочените части ревизионният акт е потвърден с решение № 208/3.07.2017 г. на директора на дирекция "ОДОП" - Варна. За да отхвърли оспорването, първоинстанционният съд е извършил проверка за законосъобразност на акта на основание чл. 160, ал. 2 ДОПК и е приел, че РА е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на допуснати нарушения на процесуалните правила и е съобразен с материалния закон. Обосновал е извод, че на касационния жалбоподател правилно е отказано право на данъчен кредит по фактурите, издадени от "Проселект" ЕООД и "Маркетико" ЕООД с основание за издаване "услуга по маркетинг" и "маркетингови активности", предвид липсата на данъчно събитие по чл. 25 от ЗДДС. Първоинстанционния съд е приел, че нито в хода на ревизията, нито в съдебното производство са представени доказателства за отчетени от доставчика разходи по изпълнение на услугите. Съдът е посочил, че за изпълнение на услугите са представени единствено разпечатки от регионален вестник "НИЕ". Не са представени доказателства за реално извършена реклама, или друга маркетингова дейност от страна на доставчиците. Съдът е приел, че въз основа на обясненията в хода на ревизията доставчиците, че само формално са "облекли" волята си да фактурират услугите, предмет на процесните доставки. С оглед горното съдът е приел, че договорите за маркетинг са създадени, за да може ревизираното лице да поеме част от маркетинговите разходи на доставчиците. Това от гледна точка на ЗДДС не можеда се приеме, като извършване на маркетингова услуга. Позовал се е на разпоредбите на чл. 12 от ППЗДДС, както и на ЗСч. и СС18 "Приходи", т. 7. 2. -вр. с т. 5. 1"в". В частта по ЗКПО съдът е приел, че правилни са изводите на ревизиращите, че разходите отчетени по договорите за маркетинг не следва да се вземат предвид при определяне на данъчния финансов резултат, т. к. са отчетени по сделки водещи до отклонение от данъчно облагане. По отношение на установения данък за разходите съгласно чл. 204, т. 3 от ЗКПО, вр. с чл. 206 от ЗКПО, свързани с експлоатация на МПС, марка Волво, ползван от представляващия дружеството във връзка с управленската му дейност, съдът е приел, че не са представени доказателства в тази насока. По изложени съображения жалбата е отхвърлена, като неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените касационни основания за неговата отмяна. Съдът е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност представените доказателства. Фактите по делото са правилно установени след анализ на всички събрани от административния орган и в хода на съдебното дирене доказателства, съобразно указанията на съда относно доказателствена тежест. Не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, като въз основа на установените от него факти са изградени правни изводи при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Механизмът на упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС и чл. 69, ал. 1, т. 2 ЗДДС изисква доказването на действително извършени доставки на стоки и услуги, по които данъчно задълженото лице е получател. След като придобиването на правото на разпореждане като собственик със стоката (чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 6 ЗДДС за доставките след 1.01.2007 г.) и получаването на услугата (чл. 9 ЗДДС) са елементи от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, то за претендиращия данъчно предимство субект е задължението да установи осъществяването на тези правно релевантни факти - чл. 154, ал. 1, във вр. с чл. 193 ГПК и § 2 ДР ДОПК. Това разбиране е съответно и на практиката на СЕС в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11 и решението по дело С-285/11. По отношение на услугите маркетинг и реклама на хранителни продукти правилно съдът е приел, че представените в хода на ревизията доказателства и такива в хода на съдебното производство не установяват извършването и получаването на услугата. Не са представени доказателства за изработване и разпространяване на листовки, флаери, диплянки, както и не са вложени материали и консумативи, необходими за изработването им. От страна на доставчиците не са представени документи за извършени разходи за изработването им, респективно за извършване на услугите, като справки, калкулации, или други документи, които да се обвържат с процесните фактури. Налице са само данъчни документи, без касационният жалбоподател да е получил услугите. Установяването със записванията в счетоводните книги на касатора не е с убедителността на пълно доказване. Редовно воденото счетоводство и записването в него на благоприятни за данъчния субект факти не водят еднозначно до заключение за реалност на доставките. Установените по делото факти обосновават липса на покупки по издадените фактури - обстоятелство, известно на касатора, от което следва извод за упражняване на правото му на приспадане с цел данъчна злоупотреба. В този смисъл е и практиката на СЕС по посочените от административния съд дела. Правните изводи на съда са направени след обсъждане на всички изложени от оспорващия в първоинстанционното производство възражения, които правилно са приети за неоснователни. Неустановяването на релевантните за спора факти обосновават заключение за материална законосъобразност на РА. В касационната жалба не се излагат конкретни доводи и различна интерпретация на събраните доказателства във връзка с посочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Като е направил извод, че не е доказано да са осъществени доставките, по които е упражнено правото на приспадане на данъчен кредит от касатора, то липсва елемент от пораждащия данъчното предимство фактически състав. Правото на приспадане е упражнено неправомерно, поради което непризнаването му с РА е законосъобразно, а отхвърлянето на жалбата срещу него - правилно. Плащането за неосъществени реално услуги е хипотеза на отклонение от данъчно облагане, уредена в чл. 16, ал. 2, т. 4 ЗКПО (в относимата редакция). Последиците от заплащането на услуги, за които няма доказателства да са били предоставени се преодоляват с незачитането на разхода за данъчни цели - с него се увеличава финансовият резултат по реда на чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗКПО (в приложимата редакция). Ако доставката не е осъществена, отразяването й във фактура е невярно. Това изключва документалната обоснованост на разхода по фактурите и той не се признава за данъчни цели. Този разход формира данъчна постоянна разлика, с която се увеличава счетоводният финансов резултат (чл. 26, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 22, т. 1 и чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО), което е направено с РА. Правилно е прието и че в хода на ревизията и съдебното производство не е установено ревизираното лице да е установило нещо различно от констатираното по отношение на разходите за експлоатация на превозните средства за 2014 г. и 2015 г. Правилно е доначислен данък по чл. 204 от ЗКПО. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на дирекция "ОДОП" - Варна се дължат направените за тази инстанция разноски, съставляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 3 330 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, във вр. с чл. 160, ал. 6 ДОПК и чл. 248, ал. 3 ГПК, Върховният административен съд, Осмо отделение