Решение № 4077 от 25.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 268/2013 г.

Решение № 4077 от 25.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 268/2013 г., VII о., докладчик председателят Веселина Тенева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Жеко Веселинов Тодоров от гр. Бургас против решение № 2002 от 23.11.2012 г., постановено по адм. дело № 1789/2012 г. по описа на Административен съд - гр. Бургас. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че наложената му принудителна административна мярка е нищожна, поради липса на предпоставките по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП за прилагането й. Счита, че са налице основанията на чл. 1 от ЗОДОВ за ангажиране на имуществената отговорност на община Бургас и за присъждане в полза на касатора на обезщетение за вредите, настъпили от незаконосъобразното прилагане на процесната мярка. Моли за отмяна на решението и за решаване на спора по същество. Претендира разноски. Ответниците - община Бургас и Тодор Николов Топузов - главен специалист в Дирекция "УКОРС", отдел "Общофункционален контрол" при община Бургас, не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Излага доводи, че обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна. С атакуваното решение Административен съд - Бургас е отхвърлил жалбата на Жеко Тодоров против наложената му на 22.04.2012 г. от главен специалист в отдел "Общофункционален контрол", Дирекция "УКОРС" при община Бургас принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач" - на лек автомобил, марка "Опел Вектра", с рег. № А 7100 ВТ, поради неправилното му паркиране на тротоар, находящ се ул. "24-ти Морски пехотен полк", зад сградата на Техникум по автотранспорт в гр. Бургас, което е извън определените от общинската администрация места за паркиране и е осъдил жалбоподателя да заплати на община Бургас сумата от 150 лв. разноски по делото. За да постанови този резултат, съдът е приел, че жалбата е подадена извън преклузивния 14-дневен срок за обжалване, поради което релевантни за предмета на спора са само наведените доводи за нищожност на наложената мярка. От фактическа страна по делото е установено, че на жалбоподателя е бил съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 027171/22.04.2012 г., според който на посочената дата същият е паркирал управлявания от него автомобил с марка "Опел Вектра", с рег. № А 7100 ВТ, на тротоара, находящ се на ул. "24-ти Морски пехотен полк", зад сградата на Техникум по автотранспорт, което е извън определените от общинската администрация места за паркиране, като по този начин е нарушил нормата на чл. 94, ал. 3, предл. 2-ро от ЗДвП. На 22.04.2012 г., при констатиране на нарушението, е разпоредено принудителното преместване на лекия автомобил, като мярката е наложена от служител на община Бургас, на длъжност главен специалист в отдел "Общофункционален контрол", Дирекция "УКОРС". В изпълнение на разпоредената административна мярка автомобилът е принудително преместен на т. нар. "наказателен паркинг", стопанисван от общинско предприятие "Спортни имоти, паркинги и гаражи" при община Бургас, за чието освобождаване Тодоров е заплатил сумата от 51,60 лева. На жалбоподателя е издадено наказателно постановление № НП-4486/2.05.2012 г. от заместник-кмета на община Бургас, с което му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 30 лв. за горепосоченото нарушение на ЗДвП. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че оспорената принудителната административна мярка не е нищожна. Навел е извод, че актът за прилагане на мярка на административна принуда по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП изхожда от компетентен орган по смисъла на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от същия закон. Посочил е, че в конкретния случай собственикът или администрацията, управляваща пътя, е община Бургас, поради което са налице законови предпоставки за определяне на длъжностно лице от тази администрация за извършване на действия от категорията на процесното. Счел е, че длъжностното лице - главен специалист в отдел "Общофункционален контрол" в Дирекция УКОРС при община Бургас, издало разпореждането за преместване на лекия автомобил на жалбоподателя, разполага с материална компетентност за налагане на тази мярка. Позовал се е на приложените по делото трудов договор и длъжностна характеристика, съгласно която служителят Топузов има правомощия по осъществяването на контрол по спазването на Закона за движението по пътищата. Като доказателство, удостоверяващо материалната компетентност на издателя на акта, съдът е посочил заповед № 1547/13.06.2008 г. на кмета на община Бургас, с която на служителите в Дирекция "УКОРС", в т.ч. и на главен специалист, са възложени функции да прилагат принудителни административни мерки по Закона за движението по пътищата. С оглед така вменените на общинския служител правомощия, оплакването на жалбоподателя за нищожност на ПАМ поради липса на материална компетентност на постановилото я длъжностно лице, е прието за неоснователно. При извършена цялостна служебна проверка на валидността на оспорения акт по критериите на чл. 146 АПК, съдът е навел извод, че не са налице нарушения с тежест, интензивност и в степен, която да обоснове нищожност на наложената принудителна административна мярка. Приел е, че оспорената мярка не е нищожна на основание материална незаконосъобразност (по същество), тъй като налагането й не е лишено от законово основание и в случая не е налице хипотеза на невалидност на административното волеизявление, при която мярка с подобно съдържание не би могла да бъде наложена въз основа на никакъв закон. Според съда съществува годно правно основание за прилагане на мярката - посочената от административния орган като нарушена норма на чл. 94, ал. 3, предл. 2-ро от ЗДвП, а дали то е правилно приложено и доколко са били налице регламентираните в цитираната норма предпоставки, е въпрос извън осъществявания по случая съдебен контрол, който е ограничен само до проверка на действителността на мярката. Решаващият съд е счел, че липсват основания за нищожност на разпореждането за репатриране на лекия автомобил, свързани с формата на акта, с оглед възможността налагането й да бъде разпоредено устно или с конклудентни действия. Не е констатирал и порок във връзка с административно-производствените правила, който да обуславя извод за нищожност. Приел е, че наложената мярка е в съответствие с целта на закона - за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения. За неотносими към преценката за действителността на мярката са приети представените от жалбоподателя доказателства, установяващи неговата изрядност като шофьор, както и тези, свързани със здравословното състояние на малолетното му дете. Обоснован е извод, че при неоснователност на жалбата неоснователен се явява и обективно съединеният иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди в размер на 51,60 лв., представляващи заплатена от жалбоподателя сума за освобождаване на превозното средство от наказателен паркинг. Решението е правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно и съобразно доказателствата фактическата обстановка по спора, която се възприема изцяло от касационната инстанция така, както е описана в съдебния акт. По делото няма спор за факти. Предмет на касационната жалба са изводите на съда по тълкуването и прилагането на материалния закон. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил обоснован извод, че липсват основания за обявяване на приложената спрямо Жеко Тодоров ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП за нищожна, поради което жалбата му и предявеният с нея иск за обезщетение са неоснователни. Процесното разпореждане за принудително преместване на лекия автомобил на касатора с основание чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП е дадено на 22.04.2012 г. Жалбата до съда срещу него е подадена чрез административния орган на 3.08.2012 г., т. е. извън установения в процесуалния закон преклузивен срок за оспорване по съдебен ред. Не води на друг извод позоваването на касатора на депозирана от него жалба в община Бургас с вх. № 94-00-3347/23.04.2012 г., адресирана до общината. Макар, че тази жалба не носи белезите на оспорване по административен ред пред по-горестоящ орган по реда на чл. 81 и сл. от АПК, дори да се приеме, че е било налице такова, то с оглед сроковете, регламентирани в чл. 91, ал. 1, чл. 92 и чл. 97, ал. 1 от АПК и предвид разпоредбата на чл. 97, ал. 5 АПК относно последиците и процесуалноправните възможности на оспорващия при непроизнасяне на компетентния да разгледа жалбата орган в указания от закона срок, и в тази хипотеза подадената на 3.08.2012 г. жалба до съда се явява просрочена. При просрочие на оспорването доводите свързани с незаконосъобразността на акта под формата на унищожаемост са преклудирани и изключват съдебна проверка на тази плоскост. Поради това твърденията на жалбоподателя пред първоинстанционния съд са били само за нищожност на атакуваната от него ПАМ, поради липса на компетентност на издателя на акта и отсъствие на визираните в приложената материална норма предпоставки. Следователно съдът правилно е приел, че предметът на осъществявания от него контрол в случая обхваща единствено валидността на обжалвания административен акт. Съответен на закона и на доказателствата по делото е изводът на решаващия съд, че актът за прилагане на ПАМ не е нищожен, като подробно изложените в решението му мотиви, обуславящи постановения правен резултат, се споделят напълно от настоящия касационен състав. Съгласно нормата на чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП, на чието основание е разпоредено репатриране на процесния автомобил, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага следната принудителна административна мярка: преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението; в този случай лицата по чл. 168 уведомяват районното полицейско управление, от територията на което е преместен автомобилът, за новото местоположение на превозното средство; разходите, направени във връзка с преместването на превозното средство, са за сметка на собственика на превозното средство, което може да бъде задържано до заплащане на тези разходи, а таксата за отговорното пазене на преместения автомобил се начислява от момента на уведомяването на районното полицейско управление. По силата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП, в кръга на лицата, които могат да прилагат мярка на административна принуда по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП, са включени и длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя. В случая това са служители от община Бургас, натоварени изрично с посочените функции. Валидността на постановената от гл. специалист в Дирекция "УКОРС" при община Бургас мярка зависи от това дали същият има материална компетентност да стори това. Съобразно установените по делото факти първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че лицето, наложило процесната мярка, е надлежно оправомощено да я наложи, поради което тя е валидна. Безспорно от доказателствата по делото е, че лицето, наложило мярката, е в трудови правоотношения с органа по чл. 168, ал. 1 ЗДвП, който единствен е компетентен да определя лицата, които могат да налагат мярката. Същото заема длъжност, която изрично е посочена от органа по чл. 168, ал. 1 ЗДвП в заповедта му за оправомощаване и в длъжностната му характеристика изрично е вписано задължението за налагане на мярката. Следователно твърдението за нищожност поради липса на материална компетентност на разпоредилото ПАМ длъжностно лице е неоснователно, както правилно е приел съдът. Законосъобразен е изводът на съда, че наложената мярка не е нищожна поради липса на материалноправно основание за прилагането й. Правилно е заключението му за наличие на предвидени в закона предпоставки за прилагане на мярка от вида на процесната, поради което същата почива на годно правно основание. Що се отнася до въпроса за осъществяването на тези предпоставки в случая, а именно - налице ли е паркиране в нарушение на правилата за движение (по-конкретно - на чл. 94, ал. 3, предл. 2-ро от ЗДвП) и обозначено ли е в тази връзка мястото с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство; създава ли паркираното МПС опасност или прави ли невъзможно преминаването на другите участници в движението, същият касае законосъобразността (унищожаемостта) на акта, а не неговата действителност, поради което стои извън обхвата на дължимата по жалбата съдебната проверка. Релевираните в тази насока оплаквания от касатора са неотносими към спора за валидността на мярката, предмет на настоящото производство. Нямат връзка с делото и доводите на касационния жалбоподател, че е образцов водач, който няма нарушения по ЗдвП и за заболяване на детето му, изискващо автомобилът да е на непрекъснато разположение, нито аргументите му във връзка с развилото се административно-наказателно производство и с оспорването на издаденото му наказателно постановление. С наказателното постановление е реализирана административнонаказателната отговорност на лицето, за което се твърди, че е извършило административно нарушение, докато с наложената принудителна административна мярка се цели предотвратяване, преустановяване и отстраняване на вредните последици от административното нарушение. Макар и с двете да се реализира държавна принуда, мярката и наказването се осъществяват при различни правопораждащи факти и имат различни последици, поради което оспорването и евентуалната отмяна на единия акт не означава, че автоматично следва да се считат невъзникнали и правопораждащите другия акт факти. В тази връзка сочените от касатора свидетелски показания по н. а. х. д. № 3624/2012 г. по описа на Районен съд - Бургас са изцяло неотносими към настоящия спор и не влияят по никакъв начин на законосъобразността на мярката, още по-малко на нейната нищожност. Доказателствата по делото водят на извод за липса на такова нарушение на изискванията за форма на акта, за спазване на административнопроизводствените правила и за съответствие с целта на закона, което да опорочава наложената ПАМ до степен, обуславяща нейната нищожност, в какъвто смисъл правилно се е произнесъл първоинстанционният съд. При неоснователност на жалбата за нищожност на оспорения административен акт, съдът обосновано е приел за неоснователен и искът за обезщетение за вреди от този акт. Ето защо, като е отхвърлил жалбата на Жеко Тодоров срещу наложената му на 22.04.2012 г. ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП, съдът е приложил правилно материалния закон. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,