Решение № 10206 от 2.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7147/2016 г.

Решение № 10206 от 2.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7147/2016 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на отдел "Местни данъци и такси" в О. П., гр. П., пл. "Т. Ж." №... срещу Решение № 290 от 28.03.2016 г. на Административен съд, С. област, постановено по административно дело № 118/2015 г. в отменителната част.

С обжалваното решение съдът отменя Акт за установяване на задължения по декларация № 51-1 от 10.12.2014 г. на орган по приходите в О. П., с който на Районна потребителна кооперация "И." за периода 1.01.2013 - 31.12.2014 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци за сумата над 19 173,00 лв. и съответните лихви и отхвърля жалбата на кооперацията в останалата част.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - началникът на отдел "Местни данъци и такси" в О. П., счита решението в отменителната част за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приложил материалния закон досежно задължението за такса за битови отпадъци в компонентата обезвреждане на битови отпадъци в депо. В нарушение на чл. 63, ал. 1 и чл. 71, т. 3 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) не е отчел, че законодателят е създал законова фикция, че наличието на територията на общината на депо е равнозначно на предлагане/ползване на услугата "обезвреждане на битови отпадъци". С оглед на законовата фикция със заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ се определят границите на районите, в които се предлагат услугите сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, доколкото границите на предоставяне на услугата обезвреждане на битови отпадъци са определени от законодателя - територията на цялата община. Допълнителна предпоставка за възникване на задължението е и определянето на размера му с оглед на чл. 66 ЗМДТ, което в случая е направено с решения на общинския съвет. Сочи, че в хода на съдебното производство е доказано наличието на регионално депо за обезвреждане на битови отпадъци.

Съдът неправилно е приложил и чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги в О. П. (Наредба № 15) във вр. с чл. 19, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗМДТ. Съдът не е взел предвид разликата между "обект" и "имот". Прави анализ на употребата на понятията в закона и сочи, че законодателят използва термина "имот" като съвкупност от намиращите се в него "обекти". С оглед на това, в случай че някой от обектите в имота не се ползва разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗМДТ е неприложима.

Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. М. Р., Софийска адвокатска колегия.

1. Ответникът по касационната жалба - Районна потребителна кооперация "И." (РПК), счита същата за неоснователна. Съдът правилно е тълкувал и приложил материалния закон като е приел, че непосочването на услугата обезвреждане на битови отпадъци в заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ води до извод за липса на една от предпоставките за дължимост на таксата.

Правилно съдът е тълкувал и приложил и разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗМДТ във вр. с чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15. Превратно счита тълкуването на касатора на чл. 10 ЗМДТ. Позовава се на тълкуването на понятията "сграда" и "обект" в действащото законодателство.

Моли съда да остави в сила решението в обжалваната част. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. М. С., Адвокатска колегия, гр. Я..

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилни са изводите на съда досежно заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, както и досежно приложимостта на чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт-.

Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. Районна потребителна кооперация "И." е собственик на недвижим имот, съставляващ урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 18 по плана на гр. П., административен адрес, гр. П., бул. "3-ти март", представляващ земя с площ от 5 192 кв. м. и едноетажна сграда - "Районен универсален магазин", състоящ се от пет обекта: магазин за промишлени стоки, ресторант, магазин за хранителни стоки, склад за промишлени стоки и склад за хранителни стоки с обща застроена площ 3 140 кв. м. - договор за покупко-продажба от 5.03.1999 г. между О. П. и кооперацията.

1. На 17.12.2013 г. РПК подава четири броя декларации по чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15, в които сочи, че магазинът за промишлени стоки, ресторантът и двата склада няма да се ползват през 2014 г.

1. На 18.12.2013 г. РПК подава данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, рег. № 755, с която декларира процесния имот като сочи отчетна стойност: земя - 181 720,00 лв.; магазин за хранителни стоки - 152 500,00 лв.; ресторант - 244 000,00 лв.; магазин за промишлени стоки - 976 000,00 лв.; склад за промишлени стоки - 298 224,00 лв.; склад за хранителни стоки - 244 000,00 лв. и обща отчетна стойност 2 096 444,00 лв. Данъчната оценка на имота за 2013 г. е 898 940,77 лв., а за 2014 г - 894 032,55 лв.

1. На 10.12.2014 г., орган по приходите в О. П. - В. В., издава на основание чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), Акт за установяване на задължения по декларация № 51-1, с който установява на РПК за имота по данъчна декларация № 755 от 18.12.2013 г. за периода 1.01.2013 г. - 31.12.2014 г. задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 8 385,78 лв. и лихви - 664,39 лв. и за такса за битови отпадъци в размер на 18 868,00 лв. и лихви - 1 494,87 лв.

1. На 23.01.2015 г., с Решение № 4, началникът на отдел "Местни данъци и такси" в О. П. потвърждава Акта за установяване на задължения по декларация № 51-1 от 10.12.2014 г.

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед № 598 от 9.12.2011 г. на кмета на О. П., с която В. В. - главен специалист в сектор "Местни данъци и такси" в О. П., е определен да упражнява правомощията на орган по приходите;

б) Заповед № З-761 от 30.10.2012 г. и Заповед № З-841 от 30.10.2013 г. на кмета на общината, издадени на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, с които са определени районите за извършване на услугите сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за 2013 г. и 2014 г.; имотът на РПК попада в границите на районите, в които общината ще предоставя услугите;

в) Решение № 465 от 30.11.2012 г. и Решение № 291 от 29.11.2013 г. на Общинския съвет, с които са одобрени план-сметките на О. П. за необходимите разходи по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за 2013 г. и 2014 г., като за нежилищни имоти на фирми в регулационните граници на населените места е определен размер на таксата, както следва: за сметосъбиране и сметоизвозване - 2 промила; за обезвреждане на битови отпадъци - 1 промил; за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване - 1,5 промила върху по-висока между отчетната стойност и данъчната оценка на активите.

г) доказателства за предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ.

1. В хода на съдебното производство съдът:

а) разпитва свидетелят И. И. и свидетелят П. Х.;

б) приема заключение на съдебно-икономическа експертиза, която установява, че:

процесният имот попада в границите на районите, в които общината предоставя услугите сметосъбиране, сметоизвозване, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване;

община е предоставяла услугите сметосъбиране, сметоизвозване, поддържане на чистота на териториите за обществено ползване по отношение на имота на РПК; регионалното депо за обезвреждане на битови отпадъци - гр. Б., е функционирало и в него са депонирани събраните от територията на общината отпадъци;

изчислило размера на таксата и лихвата за нея;

установило, че общината е имала разходи за услугите, за които събира такса.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила.

По отношение на материалната законосъобразност на акта съдът приема, че задължението за данък върху недвижимите имоти е дължимо и правилно определено по размер.

По отношение на задълженията за такса за битови услуги за услугата обезвреждане на битови отпадъци в депо съдът приема, че тази услуга не е включена в заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ. С оглед на това не е налице една от кумулативните предпоставки за дължимост на таксата, което прави недължимо установеното задължение за този компонент на таксата.

По отношение на задълженията за услугите сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване съдът приема, че същите са включени в заповедите по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ на кмета на общината, общината е предоставяла услугата, поради което за 2013 г. задълженията за такса битови отпадъци са правилно установени. За 2014 г., въпреки включването на услугите в заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ и фактическото им предоставяне органът не отчел, че по отношение на четири от обектите РПК е декларирала, в съответствие с чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15, че няма да ползва обектите. С оглед на това съдът приема, че размера на таксата е определен неправилно като е установено задължение и за обекти, за които е декларирано, че няма да бъдат ползвани. Съдът приема, че след като даден имот е обособен от останалите, включително има собствена отчетна стойност и са изпълнени предпоставките на чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15, за него не следва да се дължи такса.

Въз основа на това съдът отменя акта в частта досежно размера на задължението за такса за битови отпадъци относно задължението за услугата обезвреждане на битови отпадъци за 2013 и 2014 г. и за четирите обекта, декларирани по реда на чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15 за 2014 г. за услугите сметосъбиране и сметоизвозване. В останалата част съдът отхвърля жалбата на РПК.

Изводът на съда е частично правилен.

V. По съществото на спора:

Твърдяните от касатора пороци на обжалваното съдебно решение и доводите в тяхна подкрепа сочат, че спора по делото е досежно приложението на материалния закон. Макар касаторът да твърди, че обжалваното съдебно решение страда и от пороците необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила фактически не сочи доводи в подкрепа на тези твърдения. Налице е бланкетно посочване на двата порока по смисъла на чл. 209 АПК, с оглед на което и в съответствие с чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не следва да обсъжда тези пороци на съдебния акт.

Спорът по делото е досежно правилността на извода на съда за недължимост на таксата за обезвреждане на битови отпадъци и за недължимост на таксата за сметосъбиране и сметоизвозване за 2014 г. за четирите обекта, предмет на декларация по чл. 19, ал. 5 от Наредба № 5.

1. По таксата за обезвреждане на битови отпадъци:

Касаторът твърди, че съдът неправилно е приложил материалния закон като не е отчел, че услугата обезвреждане на битови отпадъци в депо се предлага/ползва по силата на законова фикция, когато на територията на общината има изградено депо и с оглед на това не следва да бъде включвана в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ.

Преди всичко следва да се посочи, че правната фикция се създава с изрична законова норма. Законовата норма определя финтирания фактически състав и го свързва с неприсъщи нему правни последици, т. е. по силата на законова норма се признава за съществуващо нещо, което не съществува.

Какво сочат релевантните правни норми?

Таксата за битови отпадъци е съвкупност от три различни услуги - сметосъбиране и сметоизвозване, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци.

Трите услуги имат различно предназначение и задължението за заплащане на такса за тяхното ползване възниква при различни предпоставки.

Услугата сметосъбиране и сметоизвозване се предоставя от общината на правните субекти, за да могат те да изпълнят визираното в чл. 7, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО) свое задължение за събиране, транспортиране и третиране на създадените от дейността му отпадъци. За да възникне задължение за такса за този вид услуга е необходимо да са изпълнени кумулативно следните законови предпоставки: правният субект да има качеството на лице по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ; услугата да е посочена като предоставяна от общината в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ; имотът на правния субект да попада в границите на районите, в които общината е декларирала, че ще предоставя услугата; общинският съвет да е определил размера на таксата за услугата; услугата фактически да е предоставяна на правния субект.

Тогава, когато услугата не е предоставяна - било поради непосочването й в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, било поради непопадане на имота в границите на района, в който общината предоставя услугата, било поради надлежно декларирано неползване на имота, таксата не се дължи - чл. 71, т. 1 ЗМДТ. Що се отнася до предпоставката определяне на размера на таксата от общинския съвет законодателят е предвидил, че ако общинският съвет не е определил размер на таксата до края на предходната година, таксата се събира на база действащия до 31 декември размер - чл. 66, ал. 3 ЗМДТ, т. е. не може да съществува хипотеза на неопределен размер на таксата.

Услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се предоставя от общината, за да гарантира приети от държавата и обществото стандарти на поддържане на териториите за обществено ползване, необходими за съвместното съжителство в рамките на съответната територия. Предпоставките, при наличието на които възниква задължението за такса за този вид услуга са: правният субект да има качеството на лице по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ; общинският съвет да е определил размера на таксата за услугата; услугата фактически да е предоставяна от общината.

Следователно, за дължимостта на таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване законодателят не е предвидил предпоставките включване на услугата в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ и попадане на имота в границите на районите, в които общината е декларирала, че ще предоставя услугата. Това следва от изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, съгласно която таксата за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е дължима и когато имотът попада извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци. Разбира се, за да е дължима таксата е необходимо общината фактически да е предоставяла услугата - чл. 71, т. 2 ЗМДТ. И за тази услуга е относимо изложеното относно чл. 66, ал. 3 ЗМДТ.

Това законодателно решение е следствие от характера на услугата - териториите за обществено ползване са публична общинска или държавна собственост, достъпът до тях е свободен, т. е. те могат да бъдат ползвани от всеки, което осмислено през принципа на чл. 7, ал. 1 ЗУО - "замърсителят плаща", изисква обща отговорност на правните субекти, които имат изискуемата от закона правна връзка с разположените на съответната територия имоти, за третиране на отпадъците.

Услуга обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа или на други съоръжения за обезвреждане завършва визираното в чл. 7, ал. 1 ЗУО задължение на лицата, при чиято дейност се образуват битовите отпадъци. Тази услуга е необходима както по отношение на битовите отпадъци, получени от сметосъбирането и сметоизвозването, така и за битовите отпадъци, получени от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, така и за осигуряване на общото задължение на общината по обезвреждане на битовите отпадъци. Именно с оглед на това в Закона за управление на отпадъците са определени задълженията на общините по третиране на отпадъците, както и правните форми, чрез които това може да става.

Предпоставките за дължимост на таксата за тази услуга са: правният субект да има качеството на лице по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ; общинският съвет да е определил размера на таксата за услугата; общината да ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци или друго съоръжение за тяхното обезвреждане. Следователно, за дължимостта и на таксата за обезвреждане, както и на таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, законодателят не е предвидил предпоставките включване на услугата в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ и попадане на имота в границите на районите, в които общината е декларирала, че ще предоставя услугата.

Това следва от изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, съгласно която таксата за услугата обезвреждане на битови отпадъци е дължима и когато имотът попада извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци. Дължимостта на тази такса обаче, за разлика от другите две услуги, законодателят не обвързва с доказването на фактическото предоставяне на услугата, а е приел, че услугата се предоставя винаги, когато общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци.

Член 71, т. 3 ЗМДТ изрично сочи, че таксата не се дължи единствено, когато общината няма депо или друго съоръжение. С оглед на това, както сочи и касаторът, законодателят е приравнил правните последици на фактическо ползване на услугата обезвреждане на битови отпадъци на факта на ползване на депо за обезвреждане от общината. Следователно, налице е законова фикция. Финтираният състав - ползване от общината на депо за обезвреждане, е свързан с неприсъщите му правни последици - фактическото ползване на услугата от правните субекти.

При така установената законова регламентация факта на невключване на услугата обезвреждане на битови отпадъци в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ не може да обоснове недължимост на таксата за ответника при доказаност по делото на факта, че ответникът е правен субект по смисъла на чл. 64 ЗМДТ и че общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци. Дали кметът на общината ще посочи услугата обезвреждане на битови отпадъци в депо в заповедта си по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ или не, дали имотът на ответника попада в границите на районите, в които общината предоставя услугите сметосъбиране и сметоизвозване е ирелевантно за дължимостта на таксата за обезвреждане. За дължимостта на таксата е достатъчно, че ответникът е лице по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ и че общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци.

Съдът, като не тълкувал и приложил правилно материалния закон, постановил неправилно в тази част съдебно решение.

1. По таксата за сметосъбиране и сметоизвозване:

Касаторът твърди, че съдът неправилно е тълкувал чл. 19, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗМДТ във вр. с чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15 като не е направил разлика между "имот" и "обект". Доводът на касатора е неоснователен.

Безспорно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ установява, че данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, а недвижимите имоти по смисъла на чл. 10, ал. 1 са сгради и поземлени имоти, разположени на територията на страната в строителните граници на населените места и селищните образования, съответно позелените имоти извън тях, които имат предназначението по чл. 8, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ).

Законът за местните данъци и такси не съдържа собствена дефиниция на понятието "недвижими имоти". С оглед на това и в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове (Указ 833) думи с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове. Легална дефиниция на понятието "недвижим имот" националното законодателство не съдържа. Съдържанието му се извежда от разпоредбата на чл. 110 от Закона за собствеността (ЗС). Съгласно чл. 110 ЗС недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към пристройката. От така посочените недвижими вещи Законът за местните данъци и такси борави със сгради и поземлени имоти. Поземлен имот, съгласно § 5, т. 1 ЗУТ е част от територията, определена с граници съобразно правото на собственост. Легална дефиниция на понятието сграда няма в позитивното право, но това понятие е добило такова еднозначно значение - общоупотребимост, че с оглед на чл. 36, ал. 1 от Указ 833 не се нуждае от легална дефиниция.

Понятието недвижим имот е употребено със същото съдържание - сгради и поземлени имоти, в чл. 23 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). В него обаче, като недвижим имот - обект на кадастъра, са посочени не само поземленият имот и сградата, но и самостоятелен обект в сграда. Що е самостоятелен обект в сграда дефинира § 1, т. 1 ЗКИР - обособена част от сграда, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение.

Съгласно § 5, т. 39 ЗУТ обект е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, преназначение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по Закона за кадастъра и имотния регистър.

Видно от регламентацията в позитивното право в събирателното понятие недвижим имот се включва поземлен имот, сграда, но и обект в сграда, т. е. обособена част от сградата, която може да бъде обект на собственост и има самостоятелно функционално значение.

По делото ответникът не е представил, а и органът не е събрал служебно данни от кадастралния план на О. П., дали в сградата в процесния недвижим имот има самостоятелни обекти, но видно от приложения по делото договор за покупко-продажба на нежилищен имот, частна общинска собственост, сключен на 5.03.1999 г. между О. П. и Районна потребителна кооперация "И.", недвижимият имот, собственост на РПК и предмет на оспорения акт за установяване на задължения по декларация, се състои от земя и сграда, която се състои от: магазин за промишлени стоки, ресторант, магазин за хранителни стоки, кафе-тераса, склад за промишлени стоки, склад за хранителни стоки. Следователно, самата община е продала на РПК недвижими имот - земя и сграда, в която има самостоятелни обекти - обекти със самостоятелно функционално предназначение. Ако тези обекти не бяха със самостоятелно функционално предназначение те не биха били описани като самостоятелни обекти в договора за продажба.

Наред с това съгласно чл. 2 от Приложение 2 към чл. 20 ЗМДТ на данъчна оценка подлежат недвижимите имоти или части от тях. Видно от приложеното на л. 38 от делото удостоверение за данъчна оценка по чл. 264 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), издадена от началник отдел "Местни данъци и такси" в О. П. на 8.04.2014 г., т. е. от касатора, данъчно оценен е на само недвижимия имот в цялост, но данъчна оценка е изготвена за земята, както и за всеки от самостоятелните обекти в сградата - общо пет.

Следователно, ненамиращи в позитивното право и в частност в Закона за местните данъци и такси са доводите на касатора, че за целите на установяването на задълженията за такса върху недвижимите имоти "имот" следва да се тълкува само като съвкупност от обектите в него и предвидената в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ възможност за деклариране неползване на имота е ограничена единствено до хипотезата, когато не се ползва целият имот. Няма нито правна, нито житейска логика обектът в една сграда, който е със самостоятелно функционално предназначение, да може да бъде предмет на гражданския оборот, но да не може по отношение на него собственикът да декларира неползване на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване. Абсурда на довода на касатора е очевиден чрез примера на жилищна сграда с множество самостоятелни жилища - едва ли органът ще твърди, че ако един собственик не ползва обекта си, а друг - ползва собствения си обект в общата сграда, то първият собственик също е задължено лице за такса битови отпадъци. Факта, че собствениците на обособените обекти са различни, за разлика от процесния случай, където собственикът на различните самостоятелни обекти е един, не променя с нищо верността на изводите.

Видно от изложеното, тогава, когато в една сграда има самостоятелни обекти по смисъла на чл. 23, т. 3 ЗКИР, съответно на § 5, т. 39 ЗУТ, и собственикът своевременно е декларирал пред общината, че няма да ползва услугите по сметосъбиране и сметоизвозване по отношение на някои от обектите, няма никакво правно основание това негово право да не бъде признато. За правото по чл. 8, ал. 5 ЗМДТ във вр. с чл. 19, ал. 5 от Наредба № 15 е ирелевантен факта, че за целия недвижим имот е съставена една данъчна партида. Не данъчната партида е правопораждащ правото на недължимост на таксата факт, а неползването на услугата.

С оглед на горното изводът на съда, че за 2014 г. ответникът надлежно е информирал общината, че няма да ползва услугите сметосъбиране и сметоизвозване за четири от петте самостоятелни обекта в сградата и с оглед на това за тези обекти не се дължи такса битови отпадъци за услугата сметосъбиране и сметоизвозване, е правилен и съответен на материалния закон.

Видно от изложеното обжалваното решение в частта, с която отменя Акт № 51-1, в частта, с която на РПК е установено задължение за такса за битови отпадъци за услугата обезвреждане на битови отпадъци в депа за периода 1.01.2013 - 31.12.2014 г. е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Съдът следва да отмени решението в тази част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на РПК за установената такса в размер на 2 096,44 лв. и лихви - 272, 24 лв. за 2013 г. и в размер на 2 096,44 лв. и лихви за забава в размер на 59, 27 лв. за 2014 г.

Решението в частта, с която е отменен Акт № 51-1 за установените на кооперацията задължения за такса за битови отпадъци за услугата сметосъбиране и сметоизвозване за периода 1.01.2014 г. - 31.12.2014 г. в размер на 3 887,89 лв. (общо установеното задължение е в размер на 4 192,89 лв., дължимото задължение е в размер на 305,00 лв. за обект магазин за хранителни стоки (отчетна стойност 152 500,00 лв. и задължение в размер на 2 промила = 305,00 лв.) решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Общо дължимото задължение на РПК за такса за битови отпадъци за периода 1.01.2013 - 31.12.2014 г. е 14 980,11 лв. (по акта 18 868,00 лв. - 3 887,89 лв. за такса за сметосъбиране и сметоизвозване за 2014 г. = 14 980,11 лв.). При влязлото в сила задължение за данък върху недвижимите имоти в размер на 8 385,78 лв. общо дължимото задължението е 23 365,89 лв. Следователно, съдът следва да отмени съдебното решение за разликата от 19 173,01 лв. до 23 365,89 лв., а в останалата отменена част - за 3 887,89 лв. до установения в акта размер от 27 253,78 лв. да го остави в сила.

За така установеното задължение за такса битови отпадъци се дължи лихва в размер на 1 384,95 лв. (установена по акта 1 494,87 лв. - 118,55 лв. за таксата за сметосъбиране и сметоизвозване за 2014 г. + 8,63 лв. за таксата от 305,00 лв. за услугата сметосъбиране и сметоизвозване за 2014 г.) и лихва в размер на 664,39 лв. за данъка върху недвижимите имоти или общо 2 049,34 лв. при установена по акта 2 159,26 лв.

Макар да не е изразено цифрово задължението за лихва е отменено от съда за разликата над 1 717,83 лв. (1 053,44 лв. лихви за такса битови отпадъци = 272,24 лв. и 59,27 лв. за задължението за 2013 г. и 2014 г. за обезвреждане на битови отпадъци и 109,92 лв. за задължението за 2014 г. за сметосъбиране и сметоизвозване - 118,55 лв. - 8,63 лв. = 109,92 лв. общо 441,43 лв. при установена по акта лихва за такса за битови отпадъци в размер на 1 494,87 лв. + 644,39 лв. лихви за данък) до 2 159,26 лв. С оглед на това съдът следва да отмени съдебното решение в частта досежно лихвите за разликата от 1 717,83 лв. до 2 049,34 лв. и да остави в сила решението в останалата част.

При така установеното задължението на РПК за данък върху недвижимите имоти е 8 385,78 лв. и лихви - 664,39 лв. и за такса за битови отпадъци е 14 980,11 лв. и лихви - 1 384,95 лв. или общо 23 365,89 лв. и лихви - 2 049,34 лв.

Страните по делото са направили искане за присъждане на направените по делото разноски, но доказателства за разноски пред касационната инстанция не ангажират, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд