Решение № 125 от 11.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 612/2011 г.

Решение № 125 от 11.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 612/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд № 76/23.12.2010 г., постановено по т. дело № 525/2010 г. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски градски съд, VI ТО от 4.03.2010 г. по гр. дело № 534/2008 г. апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор срещу едноличен търговец И. Н. П. с фирма "К. -И. П.", [населено място] иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 11 760 лева, представляваща обезщетение за ползуване през периода 1.10.2006 г. - 31.01.2008 г. на 35 кв. м. общинска земя около павилион № 215 след прекратяването на наемния договор за търговския обект, сключен между страните на 10.04.1998 г. В останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно присъденото обезщетение в размер на 3 200 лева за ползуването на самия павилион за времето от 1.10.2006 г. до 31.01.2008 г. въззивното решение е влязло в законна сила като необжалвано. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е тълкувал клаузите на наемния договор във връзка с приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД по отношение ползуването на терена около процесния павилион, в резултат на което е достигнал до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Ответникът по касационната жалба едноличен търговец И. Н. П. с фирма "К.-И. П." от [населено място] не изразява становище по направените оплаквания. С определение № 217/29.03.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради наличие на противоречива съдебна практика по поставения материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД и тълкуване клаузата на чл. 10 от наемния договор - дължи ли се от бившия наемател обезщетение за ползуването на прилежащ към наетия обект терен - общинска собственост след изтичане срока на наемния договор. По така поставения въпрос по аналогичен спор с влязло в сила решение № 342/2.07.2010 г. по т. дело № 177/2010 г. Софийски апелативен съд е приел, че след прекратяване на наемния договор бившият наемател дължи обезщетение и за ползуването на терена, чиято функция спрямо павилиона е обслужваща и е елемент от наемното правоотношение, подчиняващо се на еднакъв режим относно правните последици на прекратяването. По идентичен казус между [фирма] и [фирма] за обезщетение за ползуването на процесния търговски обект, но за предходен период - от 1.04.2004 г. до 1.10.2006 г. с влязло в сила решение № 573/30.03.2011 г. по т. дело № 434/2010 г. Софийски апелативен съд е осъдил ответника да заплати обезщетение за ползуването на алейната площ около павилиона след изтичане на наемния договор, позовавайки се на изрично постигнатото между страните съгласие в чл. 10 от договора за наем от 10.04.1998 г. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и провери правилността на въззивното решение в обжалваната му част, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: По делото не се спори, че между страните е сключен договор за наем от 10.04.1998 г. на търговски обект - павилион, намиращ се в [населено място], [улица]пред църквата "Св. С.". Безспорно е установено, че ответникът е продължил да ползува процесния павилион и терена около него от около 35-40 кв. м. /върху който са били поставени 2-3 малки маси и столове/ и след изтичане срока на наемния договор, включително и през процесния период 1.10.2006 г. - 31.01.2008 г. въпреки противопоставянето на наемодателя. Тъй като земята, върху която се намира търговския обект е общинска собственост, между [фирма] и Столична община е сключен наемен договор от 11.07.2002 г. за процесните 35 кв. м. алейна площ в градината на църквата "Св. С." срещу месечен наем от 735 лева, който ищецът е заплащал на Общината и за процесния период възлиза на сумата 11 760 лева. В тази връзка в чл. 10 от наемния договор между страните ответникът се е задължил да заплаща допълнително освен наемната цена за павилиона и всички текущи разходи свързани с ползуването на имота - ел. ток, вода, телефон, такси, наеми за ползуване на общинска земя и други. Безспорно е, че ответникът е платил последно за месец януари 2004 г. сумата 735 лева, след което е преустановил плащанията си към ищеца във връзка с ползуването на процесния обект. Видно от данните по делото, за да отхвърли иска на [фирма] по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата 11 760 лева по отношение ползуването на процесния общински терен от 35 кв. м. около павилиона, апелативният съд тълкувайки клаузата на чл. 10 от наемния договор е приел, че за бившия наемател не възниква такова задължение, тъй като цитираната клауза има предвид заплащането на допълнителни разходи за услуги свързани с ползването на павилиона, а процесното вземане не представлява такава услуга. При тези фактически данни по поставеният материалноправен въпрос съставът на ВКС приема следното: Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившият наемател за ползуването на вещта не може да бъде по-ниско от уговорения наем и същото ще бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е бил лишен от ползване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения № 54/11.07.2011 г. по т. дело № 377/2010 г. на ТК - II т. о.; № 146/1.12.2010 г. по т. дело № 934/2009 г. на ТК - II т. о. и др., които съгласно т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. В тази връзка по поставеният материалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира за правилно изразеното становище в решенията по т. дело № 177/2010 г. и по т. дело № 434/2010 г. на Софийски апелативен съд, че след като бившият наемател е продължил да ползува процесния павилион заедно с прилежащия терен, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 10 от наемния договор обезщетение в размер на заплатената от [фирма] на Общината наемна цена за ползуването на общинска земя през процесния период. При така приетият отговор на поставения в определението по чл. 288 ГПК въпрос съдът намира за основателна подадената касационна жалба. Изводът на апелативния съд за неоснователност на претенцията за обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по отношение ползуването на терена около процесния павилион е необоснован и в противоречие на материалния закон, поради което въззивното решение в обжалваната му част следва да се отмени. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК вместо него следва да се постанови друго, с което предявеният иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за обезщетение за ползувания от ответника терен от 35 кв. м. алейна площ в градината на църквата "Св. С." през периода от 1.10.2006 г. до 31.01.2008 г. следва да се уважи в размер на 11 760 лева, която сума с оглед данните по делото, наемодателят е изплатил на Столична община. При този изход на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и 1 664,20 лева съдебни разноски за всички инстанции. По изложените съображения съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд