Решение № 2596 от 24.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8838/2020 г.

Решение № 2596 от 24.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8838/2020 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от И. Габарова от гр. Пловдив чрез адв. М. Манолова против Решение № 1126 от 1.07.2020 г., постановено по адм. д. № 762/2020 г. по описа на Административен съд- Пловдив. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отмени изричния отказ за промяна на постоянен адрес и регистрация на настоящ адрес на жалбоподателката, обективиран в писмо изх. № 94012-29436/2 от 25.02.2020 г. на главен експерт отдел " ГРАО" при община Пловдив, отдел "Централен". Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Касационната жалбоподателка, И. Габарова, редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. М. Манолова, която поддържа касационната жалба, представя доказателства, а по същество твърди неправилност на съдебното решение по съображения, подробно развити в писмени бележки и устно – в хода по същество. Ответникът, главният експерти в отдел "ГРАО" при община –Пловдив, район"Централен", редовно призован, не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител гл. юриск. В. Петров по делото е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на жалбата, съответно – за правилност на обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за същата акт, подлежащ на оспорване пред съд и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна по следните съображения: Производството пред АС- Пловдив е образувано по жалба на И. Габарова от гр. Пловдив срещу изричен отказ за промяна на постоянен адрес и регистриране на настоящ такъв, обективиран в писмо изх. № 94012-29436/2 от 25.02.2020 г. на главен експерт отдел "ГРАО" при община –Пловдив, район "Централен". С обжалваното решение Административен съд –Пловдив е отхвърлил жалбата на И. Габарова срещу цитирания по-горе изричен отказ като неоснователна. За да стигне до този правен резултат, административният съд е установил от фактическа страна, че със свое заявление за постоянен адрес вх. № 1800-7837 от 11.02.2020 г. и адресна карта за настоящ адрес вх. № 1600-18907 от същата дата И. Габарова е поискала вписване на постоянен и настоящ адрес на адреса на закупения от нея с нот. акт № 78, т. III, рег. № 5168, д. № 471 от 2019 г. на нотариус Катерина Антонова, вписана под рег. № 472 в регистъра на Нотариалната камара с район на действие РС-гр. Пловдив, недвижим имот – ателие за творчески нужди, находящо се в жилищна сграда с административен адрес: гр. Пловдив, [адрес]. Въз основа на искането е постановен изричен отказ, обективиран в писмо изх. № 94012-29436/2 от 25.02.2020 г. на главен експерт отдел "ГРАО" при община – Пловдив, район "Централен", мотивиран с довода, че, видно от разпоредбите на чл. 92, ал. 10 и чл. 99а от ЗГР, както и чл. 140а, ал. 1, т. 5 и т. 9 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функционирането на единната система за гражданска регистрация, постоянен и настоящ адрес се вписва само за жилище, а не и за ателие, което попада в различен от жилището класификатор на самостоятелните обекти на собственост. Въз основа на тази фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че оспореният изричен отказ е издаден от надлежен орган, притежаващ необходимата материална и териториална компетентност, в изискуемата писмена форма и съдържа всички разписани в закона реквизити, включително и фактическите обстоятелства, които обуславят съдържанието на отказа и биха могли да служат като база за преценка на материалната му законосъобразност. Административният съд, преценявайки материалната законосъобразност на изричния отказ и базирайки се на представените по делото доказателствата, е направил извод, че, видно от представения от заявителката документ за собственост, същата е собственик не на жилище по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, а на друг самостоятелен обект на собственост, различен от жилището – ателие за творческа дейност. Независимо от обстоятелството, че ателието на Габарова се намира в жилищна сграда, според административния съд пречка за вписване като постоянен и настоящ адрес на жалбоподателката по реда на ЗГР се явява и разпоредбата на чл. 178, ал. 4 от ЗУТ, съгласно която не се разрешава строежи или части от тях да се ползват извън предназначението им или в нарушение на условията за въвеждането им в експлоатация. Съдебното решение е валидно и допустимо, но неправилно. Видно както от съдържанието на представения по делото от жалбоподателката документ за собственост, така и от представената на л. 10 от първоинстанционното дело скица на притежаваното от Габарова ателие за творческа дейност, същото, освен че отговаря на изискванията за ателие, отговаря и на изискванията за жилище по см. на § 5, т. 30 и от ДР на ЗУТ и чл. 40, ал. 1 от ЗУТ – същото ателие, освен че е обявено от купувачката – жалбоподателка, че ще се ползва за жилищни нужди още с нотариалния акт за покупко-продажба, притежава архитектурно всички изисквания, за да се ползва фактически за жилище – освен отделен санитарен възел, същото съдържа кухня и повече от едно жилищни помещения – спални. На следващо място – съдебното решение е постановено в противоречие с материалния закон и поради обстоятелството, че разпоредбата на чл. 89, ал. 1 и ал. 2 от ЗГР не съдържат императивно изискване постоянният и настоящ адрес на гражданите да съвпада единствено и само с адрес на жилища по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Съгласно текста на чл. 89, ал. 1 от ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си. Самият законодател с това понятие не въвежда задължение за лицето да посочи за свой адрес само " жилище" по смисъла на ЗУТ. Същото може да посочи и друг обект на собственост, годен фактически да се ползва за жилищни нужди, още повече, че със съюзът "или" безспорно се установява годността на ателие за творческа дейност, разположено в жилищна сграда, да се разглежда като място, в което жалбоподателката може да получава кореспонденцията си по см. на чл. 89, ал. 1, предл. последно от ЗГР.. Допълнителен аргумент в подкрепа на горното тълкувание е и разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, съгласно която кметът на общината определя адреси за включване в националния класификатор на настоящите и постоянните адреси само когато в тях има жилищна сграда, общежитие, хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон и същите са годни за обитаване. Не на последно място следва да бъде отбелязано, че цитираните в обжалвания индивидуален административен акт разпоредби на 92, ал. 10, чл. 99а от ЗГР и на чл. 140а, ал. 5 и ал. 9 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация са изцяло неотносими към конкретната хипотеза, доколкото касаят случаите, в които заявителят за регистрация на адрес не представя документ за собственост и / или е подаден сигнал за извършени регистрации в противоречие със законовите разпоредби, какъвто не е настоящият случай. Неприложима в случая е и разпоредбата на чл. 178, ал. 4 от ЗУТ, доколкото същата не е свързана с условията за регистриране на постоянен и настоящ адрес по реда на ЗГР и предвижда съвсем други последици, уредени в специалния ЗУТ. С оглед гореизложеното касационната жалба е основателна, а атакуваното с нея съдебно решение като неправилно следва да бъде отменено. Следва да се отмени и обжалваното в първоинстанционното производство писмо изх. № 94012-29436/2 от 25.02.2020 г. като делото във вид на преписка бъде върнато на административния орган за ново произнасяне съгласно съдържащите се в мотивите на настоящото съдебно решение тълкувания на съда по приложението на материалния закон. Предвид този изход на спора и своевременно направеното искане за присъждане на сторените от касационната жалбоподателка разноски, на същата следва да бъде присъдена сумата от общо 15 лв съдебни разноски за държавни такси пред двете съдебни инстанции. Разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат, доколкото нито пред първата, нито пред касационната инстанция са представени доказателства за реално уговорено и заплатено такова. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение