Решение № 970 от 29.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5047/2015 г.

Решение № 970 от 29.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5047/2015 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от Тотьо Стоянов Иванов от гр. София против решение № 672/09.02.2015 г., постановено по адм. дело № 4371/2014 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му против акт за прихващане или възстановяване № 1360733/08.11.2013 г. на орган по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на Националната агенция по приходите /НАП/ гр. София, потвърден с решение № 157/14.03.2014 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. София при Централно управление /ЦУ/ на НАП. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател поддържа, че като пенсионер не е бил задължен да внася здравноосигурителни вноски, въпреки че е получил доходи като адвокат. По съображения, изложени в жалбата, съдебно заседание и писмени бележки, моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП, не е изразил становище по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд София - град е отхвърлена жалбата на Тотьо Стоянов Иванов против акт за прихващане или възстановяване № 1360733/08.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. София, с който е отказано прихващане или възстановяване на недължимо платени суми, направено с искане вх. № 1594-19-173/16.10.2013 г., потвърдено при обжалването по административен ред с решение № 157/14.03.2014 г. на директора на дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП. За да постанови това решение съдът е приел, че с обжалвания акт законосъобразно е отказано възстановяване или прихващане на неоснователно платени суми за здравноосигурителни вноски от жалбоподателя. Приел е, че същият е упражнявал адвокатска дейност след пенсионирането си и затова следва да внася здравноосигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/, която предвижда, че лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ се осигуряват авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица и окончателно върху доходите от дейността и доходите от работата без трудово правоотношение. Съдът е обосновал извода, че жалбоподателят е задължително здравноосигурено лице, съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗО и е бил длъжен да внася здравноосигурителни вноски върху получения доход като адвокат, което в случая е осъществил чрез Осигурителна каса "Адвокат". Поради това, внесените суми за здравноосигурителни вноски не са недължимо платени и не подлежат на прихващане или възстановяване. Така постановеното решение е правилно. По делото е безспорно установено, че Тотьо Стоянов Иванов, касационен жалбоподател в настоящото производство, е подал искане вх. № 1594-19-173/16.10.2013 г. за прихващане или възстановяване на недължимо платени суми в размер на 1101,92 лв., внесени като здравноосигурителни вноски за периодите м. 01/2011 г. - м. 08/2013 г., на основание чл. 129, ал. 1 ДОПК. Безспорно е установено внасянето на сумите от жалбоподателя, както и че през посочените периоди същият е получавал пенсия от държавното обществено осигуряване /ДОО/, както и доходи от упражняване на свободна професия - адвокат. С акт за прихващане или възстановяване № 1360733/08.11.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП гр. София е отказано прихващане или възстановяване на недължимо платени суми, актът е потвърден при обжалването по административен ред с решение № 157/14.03.2014 г. на директора на дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП. Пред настоящата инстанция не се оспорват изводите на съда относно вида и размера на публичните задължения на жалбоподателя, които са били погасени с извършените от същия плащания на суми. Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали като лице, което получава едновременно пенсия от ДОО и доходи от упражняване на адвокатска дейност, жалбоподателят следва да внася здравноосигурителни вноски. Отговорът, който е даден от първоинстанционния съд е правилен и се споделя от настоящия съдебен състав. Кръгът на задължително осигурените лица в Националната здравноосигурителна каса е определен в разпоредбите на чл. 33, ал. 1, т. 1-6 ЗЗО, като в т. 1 е предвидено, че здравноосигурени лица са всички български граждани, които не са граждани и на друга държава. Съгласно ал. 2 на чл. 33 ЗЗО, не са задължително осигурени в НЗОК лицата, които съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност подлежат на здравно осигуряване в друга държава членка. Задължените лица дължат здравноосигурителни вноски в размер, определен със Закона за бюджета на НЗОК, съгласно чл. 29, ал. 3 ЗЗО. Начинът на изчисляване на здравноосигурителните вноски на осигуреното лице, определени по реда на чл. 29, ал. 3, редът на внасяне на тези вноски и доходът, върху която се изчисляват вноските, са регламентирани в разпоредбите на чл. 40 ЗЗО, като в отделни хипотези са посочени различните категории здравноосигурени лица. В чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО е предвидено, че лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия /това са лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 КСО/ се осигуряват върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния размер на осигурителния доход за тези лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване, и окончателно върху доходите от дейността и доходите по т. 3, съгласно справката към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО. В чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО е уредено здравното осигуряване на пенсионерите, като е предвидено, че здравноосигурителните вноски за тях са за сметка на държавния бюджет. В случая е безспорно установено, че жалбоподателят е пенсионер от държавното обществено осигуряване по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО и поради това за него здравноосигурителните вноски са за сметка на държавния бюджет. Същевременно той е лице, което упражнява адвокатска дейност и получава доходи от тази дейност, поради което е самоосигуряващо се лице /лице по чл. 4, ал. 3, т. 1 КСО/ и попада в хипотезите по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО и на това основание дължи здравноосигурителни вноски, определени по реда на тази разпоредба. Жалбоподателят е в кръга на задължително здравноосигурените лица, съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗО и получава доходи от дейност като самоосигуряващо се лице, които са основа за определяне на размера на здравноосигурителните вноски съгласно чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Въпреки че същият като пенсионер е здравноосигурен за сметка на държавния бюджет, липсва нормативна разпоредба, която да изключва задължението за внасяне на здравноосигурителни вноски върху доходите, които получава като самоосигуряващо се лице. Относно лицата, които са пенсионери и едновременно с това получават доходи от трудова дейност /така наречените работещи пенсионери/, не са предвидени специални правила за здравното осигуряване, поради което здравноосигурителните вноски за получаваните от тях пенсии се внасят съгласно чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО, а поради това, че реализират доходи от трудова дейност, те дължат здравноосигурителни вноски върху доход, определен от законодателя за съответната група, в която попадат /например, лица, получаващи доходи от трудово правоотношение и др. по т. 1 на чл. 40, ал. 1 ЗЗО или еднолични търговци, съдружници в търговски дружества по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО, или лица, работещи без трудово правоотношение по чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЗО и т. н./. За получените от тях доходи от съответната трудова дейност, работещите пенсионери дължат здравноосигурителна вноска, която е независима от вноската за тях като пенсионери, която е за сметка на държавния бюджет. Затова в случая касационният жалбоподател, който е задължително здравноосигурено лице по смисъла на чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗО, е бил задължен да внася здравноосигурителни вноски по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Внесените от него суми за посочените периоди са били дължимо платени и правилно административният орган е направил извода, че сумите не подлежат на прихващане или възстановяване по реда на чл. 129 и сл. ДОПК. Изразеното в касационната жалба становище, което е било поддържано и пред първоинстанционния съд, относно приложимостта на решение № 5 от 29.06.2000 г. по конституционно дело № 4/2000 г. на Конституционния съд на Република България, е неправилно. Изложените в тази връзка доводи и съображения на първоинстанционния съд са правилни и се споделят от настоящия състав. С посоченото решение е обявена за противоконституционна разпоредбата по чл. 4, ал. 3 КСО в частта за работещите пенсионери, като е прието, че тази категория лица не подлежат на задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Недопустимо е прилагането по аналогия на това решение относно задължението за внасяне на здравноосигурителни вноски на работещите пенсионери, регламентирано в Закона за здравното осигуряване. Разпоредбата на чл. 4, ал. 6 КСО, на която се позовава касаторът, се отнася за осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване, а здравноосигурителните вноски, регламентирани в друг закон - Законът за здравното осигуряване, не са вноски за ДОО, поради което за тях разпоредбата на чл. 4, ал. 6 КСО е неприложима. Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил решението в съответствие с материалния закон. Следва да се отбележи, че в посочения смисъл е установената съдебна практика на Върховния административен по идентични случаи, изразена например в решение № 7516/16.07.2003 г. по адм. дело № 2776/2003 г. на ВАС, първо отделение, решения № 4356/25.04.2006 г. по адм. дело № 1531/2006 г., № 13210/06.11.2009 г. по адм. дело № 7449/2009 г., № 8725/20.06.2011 г. по адм. дело № 14429/2010 г., № 7645/05.06.2014 г. по адм. дело № 3910/2014 г., решение № 8333/19.06.2014 г. по адм. дело № 5800/2014 г., всички на ВАС, шесто отделение, както и цитираните в някои от тях други решения на ВАС. В касационната жалба бланкетно се твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Такива нарушения не се установяват при проверката на обжалваното решение. При извършената служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, не се установиха основания за нищожност или недопустимост на съдебното решение. По изложените съображения, решението е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, не се възлагат разноски за производството пред настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение