Решение № 6 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5643/2007 г.

Решение № 6 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5643/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК (обн. ДВ, бр. 59/20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г.). Образувано е по касационна жалба на Н. И. П. от гр. П., ул. "Е" № 12 чрез процесуалния му представител адв. М срещу въззивното решение на П. окръжен съд, постановено на 13.07.2007 г. по гр. д. № 934/2007 г., с което е отменено решение № 16 от 16.02.2007 г., постановено по гр. д. №№ 3358/2006 г. на П. районен съд ХIV гр.с. изцяло и вместо него е постановено ново решение, с което e признато за установено по отношение на н. И. П. от гр. П., че К. И. И. и Б. И. П. и двамата от гр. П. са придобили по силата на давност вещното право на ползване върху УПИ -VI-13, бивш имот пл. № 13, парцел ****Х, кв. 55-ти, нов, 1-ви стар, по плана на кв. Преслав, гр. П., с площ от 817 кв.м., ведно с първия (сутеренен) етаж на построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ от 88 кв.м., находящи се в гр. П., ул. "Е" № 12 и Н. И. П. е осъден да заплати на К. И. И. и Б. И. П. направените по делото разноски в размер на 735,60 лв. С касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост и съществени нарушения на съдо-производствените правила - касационни основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Правят се оплаквания, че в нарушение на чл. 188 ГПК съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и по-конкретно показанията на посочените от касатора свидетели, представените и приети по делото нотариални покани, връчени съответно на 17.03.2004 г. и на 15.06.2006 г., с които ответницата Б. е поканена да освободи неправомерно заемания първи етаж и да преустанови ползването на дворното място в процесния имот. Касаторът се позовава на разп. на чл. 55 ЗС с оглед способите, по които се придобива ограниченото вещно право на ползване. Моли решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд гр. П. Ответниците по касация К. И. И. и Б. И. П. и двамата от гр. П., оспорват касационната жалба в писмени възражения по делото. Молят решението на въззивния съд да бъде оставено в сила като се присъдят и направените от тях разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Съображенията за това са следните: За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че през 1992 г. ответниците по касация са били допуснати да ползват процесния имот от собственика му към този момент - И. П. В тази връзка съдът се позовава на представения по делото договор от 2.05.1992 г., сключен между тях, в който е отразено състоянието на сутеренния етаж и изразено съгласие същият да бъде ремонтиран. Позовал се е на това, че при извършеното прехвърляне на целия имот (къщата с дворното място), от И. П. на Н. П., първият е запазил правото си на ползване върху имота докато е жив. С нотариално заверената декларация от 8.11.1999 г. И. П. е потвърдил постигнатото споразумение от 1992 г., с което според съда е дадено съгласие за постоянно ползване на сутерена от ответницата Б. заедно с К. И. И. До смъртта на И. П. през 2004 г. според въззивният съд, ответникът не би могъл да оспорва ползването на ответниците по касация, доколкото същият не е бил носител на това право. С оглед на това, съдът е приел, че не е необходимо да обсъжда показанията на свидетелите на ответника, според които касаторът не бил съгласен Б. и К. да живеят в имота и е оспорвал това още от момента, когато е придобил собствеността върху него. По отношение на дворното място съдът е приел, че от момента на настаняването на ответниците по касация в имота, същите са започнали да ползват и дворното място. В тази насока се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели, според които единствените които са обработвали дворното място са били именно Б. и К. и отчасти бащата преди да се разболее (Н. бил непълнолетен, а след това отишъл войник) Б. и К. извършили редица подобрения в дворното място, и с това, според въззивният съд, изразили своето намерение, че ползват същото за себе си. В крайна сметка съдът е приел, че както по отношение на сутеренния етаж, така и по отношение на дворното място от 1991 г. до 2006 г., ответниците по касация са упражнявали владение върху правото на ползване (квази владение). Последното е било оспорено от касатора, когато същият е завел иск по чл. 126ж ГПК едва през 2006 г. Доколкото за периода от 1991 г. до 2006 г. липсват доказателства за друго оспорване, съдът е приел, че ответниците по касация са придобили правото на ползване както върху сутеренния етаж, така и върху дворното място. Правният извод на възивният съд може да бъде споделен само по отношение на сутеренния етаж. Между страните не съществува спор, че от 1992 г. ответниците се намират в имота като живеят на този етаж (виж изявлението на адв. К. в съд. заседание от 6.02.2007 г.). Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства сочат на това, че първоначално ответниците са били поканени в имота от бащата И. П., доколкото поради здравословни проблеми е следвало да влезе в болница, за да се грижат за касатора Н., който тогава е бил непълнолетен, както и за имота. (в тази насока показанията на св. К., които са съседи на имота и на св. В колежка на Б., които взаимно се потвърждават и не се опровергават от останалите свидетелски показания по делото). В последствие, същите, със съгласието на бащата, са извършили ремонт на етажа, който е бил в много лошо състояние. Направили са го годен за живеене, грижили са е и за двора . След излизане на бащата от болница и до неговата смърт през 2004 г. са се грижили и за него. По делото няма данни бащата да се е противопоставял на това ползване, да е канил ответниците да освободят имота в един или друг момент. Действително през 1996 г. същият е прехвърлил собствеността върху целия имот - къщата с дворното място на касатора, но е запазил правото си на ползване върху него. Противопоставянето на това ползване е започнало от касатора, едва след неговата смърт през 2004 г., както правилно се приема и от въззивната инстанция. Това се установява от представените по делото нотариални покани от 17.03.2004 г. и 15.06.2006 г., както и от показанията на св. В). Показанията на св. П., според който Н. се е противопоставял ответниците да живеят в имота и приживе на своя баща, не се подкрепят от други доказателства в процеса. Но дори тези показания да се кредитират, това обстоятелство няма отношение към придобивната давност, доколкото носител на правото на ползване е бил бащата. По делото са представени писмени доказателства - квитанции, които установяват, че до смъртта на бащата ответниците са плащали данъци и такси за имота - първоначално на името на бащата И. П., а след 1996 г. на името на касатора. Не се спори по делото, а това се установява и от представените искови молби, че И. П. е предявил срещу сина си Н. П. искове за разкриване на относителна симулация по отношение на договора за продажба на имота от 1996 г. и такъв по чл. 87 ЗЗД за неговото разваляне, съответно през 2000-та и 2002 г. Тези обстоятелства обосновават извода, че от една страна ответниците по касация са били в имота за периода от 1991-1992 г. до 2004 г. без никой да се е противопоставял на това, както и че цялостната обстановка, действия и отношения между тях и И. П. и между него и касатора, са им давали основание да смятат, че ползват имота за себе си. Доколкото това състояние на нещата е продължило повече от 10 години, (от 1992 г. до 2004 г.) същите са придобили правото на ползване върху сутеренния етаж (чл. 85 ЗС във вр. чл. 79 ЗС). Несъстоятелни са доводите, на касатора, че правото на ползване се учредява с правна сделка, изповядана пред нотариус и такъв акт в случая не е налице. Съгл. чл. 55 ЗС, вещни права, каквото е и правото на ползване могат да се придобият и по давност. Именно на такава се позовават и ответниците по касация за да обосноват своето право на ползване върху имота, а не на представения по делото договор от 2.05.1992 г. Неоснователни са оплакванията на касатора, че решението в тази част е неправилно, поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Съдът е обсъдил относимите към решаването на спора доказателства и е стигнал до правилни фактически и правни изводи. Решението не страда от пороци, водещи до неговата отмяна, поради което същото в тази част следва да бъде оставено в сила. Основателна е касационната жалба обаче по отношение на решението в частта, в която е прието, че поради изтичане на придобивната давност, ответниците по касация са придобили правото на ползване и досежно дворното място. Данните по делото сочат на това, че за периода от 1992 г. до 2004 г. ответниците не са били единствени ползуватели на дворното място, макар преобладаващата част от двора да е била обработвана и ползвана от тях. Така посочената от тях свидетелка С. свидетелства за това, че постройките в дъното на двора, където са прибирали бидоните за нафта и дървата, както и беседката под асмите е била направена от К. и И. заедно. В двора е сглобено и едно бунгало от Н., където той си държи дървата. Според св. В. бараката (не е уточнено коя) и оранжериите в двора са правени от Н. Извън тези конкретни данни и чисто житейски касаторът несъмнено е ползвал тази част от дворното място, която обслужва сградата и е необходима за влизане в нея. Следователно не може да се приеме, че за сочения период на придобивна давност, ответниците по касация са ползвали сами и само за себе си дворното място. Дори те да са имали съответното съзнание ("анимус") за това, не е нали фактическото държане (квази владение) на имота, поради което фактическия състав на придобивната давност по отношение на тази част от имота не е налице. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил едно неправилно решение, което подлежи на отмяна. Вместо него, съдът ще постанови ново решение, с което предявеният иск относно придобиване право на ползване на дворното място на процесния имот ще бъде отхвърлен. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.