Решение № 228 от 10.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4543/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от Тихомира Николаева Кирилова, от гр. Стара Загора, чрез пълномощника й адвокат Вилиана Цонева против Решение 60/27.02.2023 г. на Административен съд Стара Загора, постановено по адм. дело 716/2022 г. С решението съдът отхвърлил жалбата й против Решение 1040-23-46 от 24.08.2022 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Стара Загора, потвърждаващо Разпореждане РВ-3-23-01106811 от 30.03.2022 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване при ТП на НОИ - Стара Загора и била осъдена да заплати разноски в размер на 100 лева. Излага доводи за неправилност на съдебното решение и сочи наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна-нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът - директорът на ТП на НОИ Стара Загора оспорва касационната жалба, счита същата за неоснователна и моли съдът да потвърди първоинстанционното съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Тихомира Кирилова против Решение 1040-23-46 от 24.08.2022 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт-Стара Загора, потвърждаващо Разпореждане РВ-3-23-01106811 от 30.03.2022 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване при ТП на НОИ Стара Загора. С обжалвания административен акт, на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 и ал. 3 КСО е разпоредено Тихомира Кирилова да възстанови добросъвестно получена сума за парично обезщетение за бременност и раждане, парично обезщетение за отглеждане на малко дете за периода 10.07.2017 г. - 13.02.2021 г. в размер на 37803,36 лева - главница. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение е законосъобразен административен акт, като постановено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила, съобразено е с материалния закон и неговата цел. Крайната преценка на съда за законосъобразност на обжалвания пред него административен акт не се споделя от настоящата инстанция. Съдебното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, по следните съображения: В хипотезата на чл. 48а. (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2004 г., в сила от 01.07.2004 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., в сила от 01.01.2009 г.) КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Също така, на основание чл. 52а. (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2004 г., в сила от 01.07.2004 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., в сила от 01.01.2009 г., изм. - ДВ, бр. 30 от 2018 г., в сила от 01.07.2018 г.) КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за отглеждане на дете до навършване на 2-годишната му възраст, ако имат 12 месеца осигурителен стаж. Отпускането и изчисляването на посочените по-горе парични обезщетения се извършва въз основа на данните по чл. 5, ал.4, т.1 КСО и чл. 54к КСО в относимата редакция към датата на настъпване на социалния риск. Следва извод, че лицето трябва да е осигурено, съгласно изричната норма на § 1, ал. 1, т. 3 КСО, както и да има най-малко 12 месеца осигурителен стаж като осигурен. По делото е прието, че след административни проверки по реда на чл. 107 и сл. КСО, органът е установил липса на извършвана трудова дейност от Кирилова, за която са били подавани данни по чл. 5, ал. 4 КСО, включително и поради обстоятелството, че Миратранс ЕООД не е осъществявал търговска дейност за периода, през който Тихомира Кирилова е била на работа при този осигурител. В производството по издаване на Задължителни предписания ЗД-1-23-00980995 от 19.08.2021 г., с които е наредено на Миратранс ЕООД да заличи данните за лицето по чл.5, ал. 4, т. 1 КСО, Тихомира Николаева Кирилова не е участвала като заинтересована страна, а с процесното Решение 1040-21-875/30.08.2021 г. директорът на ТП на НОИ-Стара Загора не е изложил мотиви защо счита, че неизвършването на стопанска дейност от страна на дружеството осигурител сочи на извод, че Кирилова не е осъществявала трудова дейност съгласно чл. 10, ал.1 КСО, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл.4а, ал.1 КСО. Доводите за липса на реално осъществяване на трудовите функции на лицето, за които е било наето от осигурителя, послужили като основание за издаване на разпореждането на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ - Стара Загора, не могат да бъдат приети като съображения на органа, издал процесното решение, нито да се противопоставят на работника. Така направеният извод се обосновава с обстоятелството, че се касае за две различни материални административни правоотношения (това между НОИ и осигурителя Миратранс ЕООД и между осигурителя и осигуреното лицe Кирилова), които произтичат от различни правопораждащи факти и са насочени към настъпване на различни правни последици. Оспореният пред първоинстанционния съд административен акт е издаден в хипотезата на чл.114, ал. 2, т. 2 и т. 3 КСО, но доколкото в развилото се правоотношение по издаването на задължителните предписания осигуреното лице не е участвало, то директорът на ТП на НОИ - Стара Загора е следвало да изясни по реда на чл. 35 и чл. 36 АПК правнорелевантните факти по случая, а именно дали е имало правно основание за подаването на данните по чл. 5, ал.4, т.1 КСО за Кирилова, правилно ли са били подадени от осигурителя Миратранс ЕООД, имало ли е основание за служебно заличаване на осигурителните данни на лицето, знаела ли е Кирилова, че осъществява дейност, за която не подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а КСО и с какви факти се доказва това обстоятелство, въз основа на какви данни по административната преписка се формира извод, че лицето не е осигурено по смисъла на § 1, ал.1, т. 3 КСО. Качеството на лицето да бъде осигурено лице според приложимите норми на Кодекса за социално осигуряване, реферира към понятието осигурителен стаж, защото само при неговото наличие лицата се считат за осигурени и имат право да претендират следващото им се парично обезщетение при настъпване на определен социален риск т.е. натрупаният осигурителен стаж има значение за придобиване на определени социални права, измежду които и правото на обезщетение за бременност и раждане и отглеждане на малко дете. От прочита на нормативните разрешения на КСО, касаещи понятието осигурителен стаж следва, че два са основните му елементи, които го характеризират период от време, през който се осъществява възмездна трудова дейност. За неговото прецизно дефиниране следва да се посочи и разпоредбата на чл. 9, ал.1 КСО, която изисква за лицето да са внесени или дължими осигурителните вноски. Именно последната цитирана разпоредба дава основание да се приеме, че този белег на стажа придава спецификата на осигурителен. а именно осъществяване на трудова дейност, за което подлежи на задължително обществено осигуряване. В настоящия случай органът е отрекъл качеството на "осигурено лице" на жалбоподателката, тъй като не доказва реално осъществена от нея трудова дейност и е приел, че издадените на дружеството осигурител задължителни предписания за заличаване на осигурителните й данни, на основание чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО, по същество е нов документ, който има значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане, но от тях пряко произтичат неблагоприятни правни последици в нейната правна сфера. Но по делото се касае за осигурено лице, с претенция, че е работило по трудово правоотношение с осигурител и работодател, с което трудовоправната връзка е налице с оглед на представените по делото относими доказателства и то следва да има право на защита срещу административнопроизводствените действия на органите на НОИ, включително изразяващи се в служебно заличаване на осигурителните данни по чл. 5, ал.4, т.1 КСО. Този извод следва и от обстоятелството, че в настоящото производство косвен съдебен контрол върху задължителните предписания издадени на името на осигурителя не може да бъде осъществен, а именно те са основание за издаване на процесното разпореждане на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ Стара Загора, потвърдено с обжалваното решение на директора на ТП на НОИ Стара Загора. Позитивното ни право отчита правното положение, в което между осигурител и НОИ се провежда контролно производство с участието само на осигурителя, като той може и да не обжалва предписанията, с което се освобождава от заплащане на здравни и осигурителни вноски спрямо наетото по трудово правоотношение лице. Ако е недобросъвестен, като не документира търговската си дейност, не декларира доходи и не заплаща данъци, той няма и интерес да защитава правата на осигурените лица в това административно производство по издаване на задължителни предписания, нито да оспори същите, още повече, че те би трябвало да трупат осигурителен стаж, дори когато осигурителят им не е изпълнил задължението си за внасяне на дължимите осигурителни вноски. Или, осигурените лица в производството по издаване на задължителни предписания, пряко и непосредствено са засегнати от издавания административен акт, търпят последиците от заличаване на осигурителните им данни, но не участват като страна в това административно производство. Такъв правен резултат може да бъде избегнат, когато в контролното производство НОИ установи всички факти по отношение на осигурителя и осигурените лица, за които внася осигурителни вноски, всички лица са страни в административното и съдебно производство, като постановените административни и съдебни актове са с еднакво действие по отношение на страните. На посоченото основание в обжалвания административен акт лицето, което претендира да е осигурено лице по отношение на НОИ и на неговия осигурител, следва да има процесуално право на защита и да бъде конституирано като заинтересована страна в производството по оспорване на задължителните предписания. Правото лицето да участва в административно, респ. съдебно производство по установяване на обстоятелствата, касаещи заличаване на неговите осигурителни данни, включително и служебното им заличаване на основание чл. 4, ал. 10, т. 4 от Наредба Н-13 от 17 декември 2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда на подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените от тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, е обосновано и от разпоредбата на 120, ал.2 от Конституцията на Република България, доколкото няма изрична забрана в закон за такова процесуално поведение, а и в хипотеза като настоящата, лицето има пряк, личен и непосредствен интерес от търсената с жалбата съдебна защита, която най-ефективно ще се реализира в производство по оспорване на задължителните предписания, с пряк правопогасяващ ефект, и доказване на обема на претендираните осигурителни права, който пряко зависи от действително реализирана трудова дейност по смисъла на 10, ал.1 КСО, като се прецени осъществени ли са елементите на трудовия договор и в какъв времеви диапазон. В допълнение, отричането на трудовото правоотношение между работника и работодателя, и по-конкретно реалното изпълнение на трудова дейност от страна на наетото лице в настоящото производство, без изясняване на всички факти и обстоятелства в състезателен съдебен процес срещу задължителните предписания с негово участие, по същество противоречи на основното право на труд на гражданите, закрепено в чл. 48 от Конституцията на Република България. Разбирането, което първоинстанционният съд е възприел, за да обоснове неоснователност на първоинстанционната жалба, е конституционно недопустимо, тъй като то ограничава въведеното с чл. 48 от Конституцията право, а неучастието на осигуреното лице в административното и съдебното производство във връзка с издадените задължителни предписания и служебно заличаване от органа на неговите осигурителни данни, от своя страна накърнява неговото право на защита по чл. 56 и чл. 57, ал.2 от Конституцията, включително и от най-силната и съпроводена с процесуални гаранции защита чл. 117 от Конституцията. Конституционната защита на майчинството и правните последици от настъпване на този риск следва да се разгледа и в светлината на основните права в Европейския съюз (ЕС), защитим от Хартата на основните права на Европейския съюз, приложима съгласно чл. 6, пара. 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз. Разпоредбата на чл. 52 от Хартата въвежда задължение на държавните органи на държавата членка на ЕС при ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от нея, това обстоятелство да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. Нормата на чл. 34 от Хартата е посветена на социална сигурност и социална помощ, доколкото ЕС признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Следователно правото на достъп до обезщетенията за майчинство е основно право на майките, основано именно на Хартата. Следва да бъде посочено, че съгласно постоянната съдебна практика на Съда на ЕС, доколкото националното право предоставя право на преценка на националната съдебна юрисдикция, тя трябва да тълкува и прилага вътрешното си право, по начин съответстващ на изискванията на правото на ЕС. В случая получените парични обезщетения, произтичат от майчинството на Кирилова. Нормата на чл. 34, ал.1 от Хартата въздига това право като неотменимо нейно социално право, което следва да й бъде гарантирано в случай, че установи качеството си осигурено лице, дори нейният работодател/осигурител да не е осъществявал търговска или стопанска дейност за периода на осигуряването й. За да се защити пълно срещу акта на администрацията, съдържащ разпореждане за заличаване на нейни осигурителни данни, жалбоподателката следва да има ефективно правно средство за защита, което се изразява и в участие в административното производство пред контролния орган, който издава задължителни предписания на основание чл. 107 и сл. КСО, независимо, че осигурителните й права не произтичат пряко от тези правоотношения, доколкото обаче ефекта на заличените данни рефлектира пряко и директно в нейната правна сфера. Принципът на равностойност, закрепен в правната рамка на ЕС, изисква в този случай общите факти за осигурителя и осигуреното лице в контролното производство, да могат да бъдат установени по един и същи начин. В решението си от 24 април 2012 г., Kamberaj (C571/10, EU:C:2012:233) Съдът на ЕС посочва, че плащанията при настъпване на определен социален риск са предназначени да осигурят достойно съществуване на лицата, които не разполагат с достатъчно средства. Следователно смисълът и обхватът на понятието обезщетение за майчинство по чл. 34, пара.1 и пара. 2 от Хартата следва да се определи като се вземе предвид характерът на това социално плащане, което посочено по размер от националната държава, ще следва да даде социална сигурност при настъпване на осигурените социални рискове по българското право и възможност жалбоподателката като майка, да полага грижи за своето родено дете (в аналогичен смисъл за характера на социалните плащания виж и т. 90 от решение по дело C571/10). В същото съдебно решение по дело С-571/10, т. 91, Съдът на ЕС изрично се произнася и в смисъл, че макар вторичното право на ЕС да позволява на държавите членки да ограничат равното третиране, то това не се отнася за придобивките, свързани със социалното подпомагане или социалната закрила, които се предоставят от органите на публична власт на национално, регионално или местно равнище, и които допринасят за задоволяване на насъщните нужди на човека от храна, жилище и здравни грижи. В този аспект, мярката, която националното право въвежда в разпоредбата на чл. 114,ал. 2, т. 2 КСО по отношение на получените от жалбоподателката обезщетения за майчинство и за отглеждане на малко дете ще противоречи на преследваната с чл. 34 от Хартата цел, след като първоинстанционният съд не е изследвал обстоятелството за задоволяване на какви нужди е послужила сумата, която е претендирана да бъде върната на НОИ. В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 47, първа алинея от Хартата всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита в съответствие с предвидените в този член условия. На това право съответства наложеното на държавите членки задължение по член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, а именно да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза (решение от 6 октомври 2020 г., État luxembourgeois (Правна защита срещу искане за информация в данъчната област), C245/19 и C246/19, EU:C:2020:795, т. 47) и др. Налагането на цялостен подход при изследване на социалното положение на майката и семейството й при получаване на социални плащания е посочено и в т.52 от Решение по дело C-199/21 на Съда на ЕС. Според мотивите на Съда дадено лице може да претендира за семейни обезщетения, включително за членовете на семейството му, които пребивават в държава членка, различна от компетентната да изплаща тези обезщетения държава членка, така както ако те пребиваваха в последната държава членка (вж. в този смисъл решение от 22 октомври 2015 г., Trapkowski, C378/14, EU:C:2015:720, т. 35). Съдът посочва, че следва да се извърши цялостен подход, в рамките на който компетентната институция е длъжна да разгледа семейното положение на цялото семейство, за да определи правото на семейни обезщетения, тъй като поради самото си естество последните не могат да се считат за дължими на дадено лице независимо от неговото семейно положение (вж. в този смисъл решение от 2 април 2020 г., Caisse pour l avenir des enfants (Дете на съпруг на пограничен работник), C802/18, EU:C:2020:269, т. 57 и цитираната съдебна практика). От данните по настоящото дело, включително и от процесното решение на директора на ТП на НОИ-Стара Загора не се констатира органът да е извършил комплексна оценка на нуждите на майката с оглед възможността да се грижи за роденото от нея дете за периода на издадените болнични листове, както и семейното положение на семейството й. Противното разбиране, а именно, че е достатъчно майката да защити правата си в производството по оспорване на акта по чл. 114, ал.2, т.2 КСО и без да е взела участие в производството по издаване на акта, с който се заличават осигурителните й права по чл. 5, ал.4, т.1 КСО, като с последващ акт й се отнемат социални придобивки под формата на парични обезщетения за майчинство и отглеждане на малко дете, граничи с налагане на своеобразна санкция на майката и противоречи на принципа на социална сигурност, залегнал в Конституцията на Република България, както и на правото й на собственост по член 1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за правата на човека. Последният извод се налага, защото с процесното решение на органа се отнемат активи (собственост) на майката, които тя добросъвестно е получила при определени правни условия и без да разполага с ефективно право да защити тази своя собственост пред административния орган, следва да ги върне в хипотезата на чл. 114, ал.2, т.2 КСО. В този смисъл влезлият в сила административен акт (задължителни предписания) и действията на администрацията по служебно заличаване на осигурителни данни на осигуреното лице, срещу които същото не е упражнило правото си на защита, тъй като те засягат отрицателно неговата правна сфера, нямат характер съответно на нов документ или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане на обезщетението и не могат да послужат като основание за издаване на процесното разпореждане и решение на органа по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО. По така изложените съображения и като е достигнал до извод за законосъобразност на оспорения административен акт, първоинстанционният административен съд е постановил неправилно решение, в противоречие с материалния закон, поради което същото следва да бъде отменено. Спорът е изяснен от фактическа страна, като след отмяната на първоинстанционния съдебен акт касационната инстанция следва да се произнесе по същество, като отмени обжалвания административен акт. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, шесто отделение