Решение № 347 от 14.08.2026 г. на ВКС по н. д. № 979/2025 г.

Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите Д. М., И. Д. и Е. Х. срещу решение № 314 от 29.07.2025 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 35/2024 г. С депозирана от адвокатите Д. Д. и И. Л. (защитници на подс. Д. М.) се поддържат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, като са направени в алтернатива искания за отмяна на решението и за пълно оневиняване на М. поради несъставомерност на вмененото му престъпление или за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд поради съществени процесуални нарушения, свързани с предубеденост и пристрастност на въззивния съдебен състав към обвинителната теза и необсъждане на основни доказателства и доводи на защитата. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК е депозирано допълнение към жалбата от подс. М. с изложени в него допълнителни съображения в подкрепа на възражението за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. Искане за отмяна на решението и за оневиняване на подзащитния й поради недоказаност на обвинението е направила и адв. М. М. - защитник на подс. И. Д.. Изложени са в жалбата съображения за съществени процесуални нарушения, допуснати при въззивното решаване на делото. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК адв. М. е допълнила вече изтъкнатите аргументи. В жалбата на адв. К. – защитник на подс. Е. Х. са изтъкнати доводи с претенция да обосновават нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното на Х. наказание. Направено е искане за оневиняване на този подсъдим. В съдебното заседание пред настоящия съдебен състав всеки от защитниците поддържа заявеното вече недоволство и съпътстващите го съображения, както и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбите, като счита, че формулираните в тях и в допълненията към тях възражения са неоснователни. Всеки от подсъдимите заявява съгласие с казаното от своя защитник. В последната си дума всеки от тях настоява, че не е извършил вмененото му престъпление. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 260002 от 18.05.2022 г., пос8тановена по НОХД № 546/2018 г. състав на Плевенския окръжен съд е признал всеки от подсъдимите Е. Ц. Х., И. Ц. Д. и Д. М. М. за виновен в това, че в периода от неустановена дата през м. януари 2014 г. до неустановена дата през м. октомври, от вътрешен склад № 17 в мобилизационна база за военновременни действия на ОД на МВР-Плевен, находяща се в землището на с. З., общ. Плевен, в условията на продължавано престъпление и предварителен сговор в немаловажен случай, чрез използване на моторно превозно средство – неустановена марка и модел товарен автомобил и технически средства – стълба, пластина и метален лост отнел чужди движими вещи (собственост на неустановено лице), а именно 382 134 кутии цигари от различни марки /MG, K., S. K., P., LM, LG, R. & Julieta, V., C., Karelia, Raquel, E. slims, B. C./, без акцизен бандерол, представляващи веществени доказателства по досъдебно производство № 3277/2009 г. на РП-Плевен, на обща стойност 2 364 251,95 лв. от владението на М. А. Л., без негово съгласие с намерение за противозаконно да ги присвои, като кражбата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, пр.1 и пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е наложил наказания от по десет години лишаване от свобода, изпълними при първоначален строг режим, като е оправдал всеки от тримата по обвинението за това отнетите вещи да са държавна собственост и да е ползвано МПС с дълга база и надстройка. Приложен е с присъдата чл. 59, ал. 1 НК, като е приспаднато времето предварителния арест на всеки от тримата подсъдими, считано от 01.03.2017 г. до 02.11.2017 г. Извършено е с присъдата разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на тримата подсъдими. В рамките на последвалия по инициатива на подсъдимите и техните защитници въззивен преглед на присъдата и с решение № 42 от 05.04.2023 г. по ВНОХД № 241/2022 г. на Великотърновския апелативен съд присъдата е изцяло потвърдена. Недоволни от този изход, защитниците на тримата подсъдими са оспорили процесуалната и материално-правна законосъобразност на въззивния акт по касационен ред. С решение № 58 от 25.01.2024 г., постановено по к.н.д. № 662/2023 г., ВКС, І-во наказателно отделение е отменил въззивния акт и е върнал делото за повторното му разглеждане от втората инстанция с указание за определяне на точната стойност на отнетите цигари съобразно с конкретното състояние на цигарите, установимо чрез свидетелските показания, доказателствата относно начина на съхранението им и продажната им цена и на тази база да с8е отговори каква е била реалната им стойност, като отговорът да бъде даден чрез способи, позволяващи изготвяне на оценка, съответстваща в най-голяма степен на действителната стойност на отнетите цигари и при необходимост след проверка на състоянието на цигарите, налични по делото като веществени доказателства. След така постановеното от върховната инстанция връщане на делото, пред Великотърновския апелативен съд е било образувано ВНОХД № 35/2024 г., с решението по което първоинстанционната присъда е изменена, като наложените на подсъдимите наказания са намалени от по десет години лишаване от свобода на по седем години лишаване от свобода, като е приложена при определянето им разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Касационните жалби срещу този акт са неоснователни по отношение на основните, съдържащи се в тях и в допълненията към тях възражения за съществени процесуални нарушения. Неоснователни съответно са и съпътстващите тези възражения искания. Неоправдано е оспорена законността на въззивния съдебен състав. Изтъкнат е в тази връзка фактът, че председателствалата този състав съдия Г. М. е участвала двукратно преди това при упражняването на инстанционен контрол върху задържането под стража на тримата подсъдими в предходната процесуална фаза. Този факт обаче, нито сам по себе си, нито от гледище на цитираните в допълнението към жалбата на подс. М. фрагменти от съдебните определения, постановени по съответните частни производства, не компрометира обективността на съдия М. и възможността тя да участва при контролната проверка на първоинстанционната присъда. В рамките на тези производства е преценяван интензитетът на доказаност на обвинението в конкретния етап от процесуалното развитие и спрямо нуждите на тези производства, т.е. единствено в контекста на възможността за формиране на подозрение за причастност на всеки от подсъдимите (тогава обвиняеми) към авторството на инкриминираните деяния, необходимо както за първоначалното задържане под стража, така и за по-нататъшното негово прилагане, като въпросът за вината не е ангажирал съдебното внимание. Становищата относно нивото на обоснованост на това подозрение са формулирани по начин, който не дава основания да се счита, че изразилите ги състави на апелативния съд, включая и съдия М., са предрешили по окончателен начин въпросите относно достоверността на доказателствата и виновността на подсъдимите. Съдебното мнение по въпросите, които подлежат на преценка в процедурите по чл. 64 и чл. 65 НПК не може да е дистанцирано от събраните в съответния процесуален етап доказателства. Защото именно и само чрез доказателствата трябва да е обосновано в изискуемата от закона степен подозрението, че е извършено твърдяното от обвинението престъпление и че лицето, чието задържане под стража е поискано, съответно, спрямо което вече се прилага тази мярка за неотклонение, има твърдяната от обвинението връзка с това престъпление. Но равнището на доказателствена обезпеченост на обвинението, когато се решава въпросът за приложимата мярка за неотклонение и когато се решава по окончателен (за конкретния процесуален етап) начин въпросът за виновността не е еднакво. Съответно, не е еднаква и доказателствената преценка, която съдът прави – нито като обем, нито като съдържание и това изрично е подчертано в съдебните определения, постановени по отделните частни производства. Въпросът за вината на всеки от подсъдимите е решен с присъдата и с подложения понастоящем на касационен контрол въззивен съдебен акт на базата на доказателствата, събрани и проверени в условията на публичен и състезателен съдебен процес, след изчерпване на необходимите и достъпни доказателства и подлагане на същите на строга и безусловна съдебна преценка за достоверност. На тази именно база, а не чрез механично трансплантиране на предварително изградено становище, е формирана категоричната убеденост на въззивния съдебен състав, постановил оспореното понастоящем съдебно решение, че подсъдимите са извършили вмененото им престъпление. Фактът, че в никое от поредицата проведените пред въззивния съд заседания защитниците и подсъдимите не са поставили въпроса за отвеждане на председателя на състава поради предубедеността му е показателен за това, те не са намерили основания за притеснение във факта на участието на съдия М. в досъдебния контрол върху задържането под стража и че възражението в тази насока е обусловено единствено и само от реализирания във въззивното производство процесуален резултат по съществото на делото. Нещо повече, в заседанието от 28.10.2024 г. всеки от тях изрично е заявил, че няма искания за отводи по отношение на членовете на съдебния състав. Прочитът на въззивното решение показва, че изследването на фактическите обстоятелства по делото е протекло при спазване на законовите изисквания, гарантиращи охрана на правата на подсъдимите и без съществени отклонения от процесуалните гаранции за правилно решаване на делото. Според жалбите осъдителните съдебни изводи се опират единствено на показанията на свид. Г., като въззивният съд е проявил тенденциозност при тяхното обсъждане, че ги е фаворизирал и е игнорирал дефицити в съдържанието им и противоречията им с останалите доказателства, а тези, които ги оборват е преценил като недостоверни. Твърди се, че липсват мотиви по съществени за прилагането на правото въпроси, че липсва дължимата цялостна проверка на присъдата, че съдебните изводи са основани на предположения и извършване на схематичен, повърхностен и необективен доказателствен анализ и ползване на недопустими информационни източници. Тези възражения не кореспондират със съдържанието на въззивния акт. Невъзможно е да се говори и за липса на мотиви към въззивния акт. Този проблем би бил налице, ако не са посочени фактите на деянието, ако те не са квалифицирани от правна страна или не са обсъдени релевантни доказателствени материали с противоречиво съдържание, както и ако са игнорирани съществени възражения и доводи на страните. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд е бил изчерпателен при излагането на аргументите, които са го мотивирали да подкрепи формулираното от първата инстанция убеждение за достатъчна доказаност на обвинението срещу тримата подсъдими, като е извършил собствена цялостна проверка и старателно е обмислил доказателствата, относими към това обвинение. Съжденията му в голямата и основна тяхна част са коректни. Обсъдени са поставените във въззивното производство от защитата основни възражения, като е даден пълноценен и в по-голямата му част правилен отговор на всяко от тях. Действително въззивният съд е констатирал, че обвинението се подкрепя основно от показанията на свид. Г., а специфична тяхна особеност е, че те изхождат от лице, което е участвало в престъплението, улеснявайки неговото извършване. Тези факти според защитата придават на показанията му характер на оговор. Това обаче само по себе си не може да изключи стойността им на доказателствено средство. Изискванията, които утвърдената съдебна практика поставя към такъв доказателствен източник е той да бъде подложен на щателна проверка за достоверност чрез строга преценка за вътрешна тяхна съгласуваност и съпоставката им с други доказателствени материали. Казаното важи и в случаите, когато се установи, че даващият уличаващите другиго обяснения/показания има интерес от такова поведение и цели да облекчи собственото си положение с тях. В случая въззивният съд е подложил показанията на Г. на изключително внимателна и прецизна проверка за достоверност и на тази база, а не преднамерено и пристрастно е отхвърлил възможността личната мотивация на този свидетел да е ограничена до облекчаване на наказателно-правното му положение чрез злонамерено уличаване на подсъдимите. Направена е не само обща констатация за тяхна логичност, устойчивост и съответствие с други от събраните по делото информационни източници, но твърденията му по отношение на всеки основен момент от събитията са съпоставени с конкретно обсъдени свидетелски показания, писмени доказателства и експертни изводи. Следвайки този, утвърден от закона и съдебната практика подход, а не чрез вероятностни съждения, както се твърди от касаторите, въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимите в тях имат своето легитимно основание, съответно и нужната стабилна фактическа и логическа опора. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е подложил на коментар направеното от защитата внушение, че след като е бил заподозрян в кражбата (заедно с останалите двама служители от охраната на МБ-З.), свид. Г. е бил принуден да уличи някого, за да свали подозренията от себе си. Неясно остава от съответната жалба от кого и от какво би следвало Г. да е бил „принуден“, след като по делото не е обективно установено да е бил заставян или насилван от някого да свидетелства по определен начин, да му е било оказвано каквото и да е давление, дало изкуствена насока на показанията му. Неясно остава от жалбата и как би следвало свидетелят да е свалил от себе си подозренията за участие в престъплението, след като подробно е разказал не само за създадената от подсъдимите организация и изпълнение на престъплението, но е описал и собственото си участие в събитията. Неясно е и това как точно би следвало изборът му, изкупуващ според защитата собственото му и на някой друг, останал неназован в жалбата, принос за престъплението, е попаднал именно върху тримата подсъдими, сред всички останали негови колеги и как чрез отказа си да се подложи на полиграфско изследване би трябвало да е прикрил някого. Неясно най-сетне остава и това на каква точно основа би трябвало да е очакваният и претендиран като дължим от въззивния съд коментар и как той би променил перспективата към фактите, след като направилите възражението защитници не са изтъкнали каквито и да е доказателствено установени предпоставки за него. Съдът би дължал коментар единствено, ако са му били известни конкретни факти, на които страната е основавала възраженията си. Непосочването им би го изправило пред непреодолимата тежест да коментира несъществуващи факти или сам да гради догадки, на които впоследствие да дава отговор, решително отдалечавайки усилията си от целта на наказателното производство. Заслужено внимание е отделено на обстоятелствата около преместването на свид. Г. от сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Плевен, където той е работел до м. ноември 2013 г., в мобилизационната база в с. З. – причините за това преместване, изборът на новата му месторабота, приносът на подс. Д. за този избор и за неговата реализация, настоятелната активност в същия процес на подс. М. (директор на ОД на МВР-Плевен по същото време) и упоритото налагане от негова страна пред началника на РУ на МВР-Пордим М. Д. на изискването да бъде осигурено място на Г. именно в МБ-З., в резултат на което се е стигнало до изтегляне на друг служител от наряда на базата. Обърнато е внимание и на потвърдения чрез показанията на неутралния за събитията свидетел М. Д. факт, че първоначалното изключване на Г. от графика за дежурства в базата след преместването му там, е провокирало недоволството и неотстъпчивостта на подс. М. пред свид. Д. за това новоназначеният Г. да бъде включен именно в наряда за охрана на базата. Не са останали извън съдебното внимание и показанията на свид. Д., като е неукоримо заключението, че невъзможността на свидетеля да си спомни момент, в който е контактувал със свид. Г. не е равнозначно на отричане от страна на свидетеля такъв момент да е съществувал. По същество въззивният съд обосновано е приел, че този комплекс от косвени факти е организиран като непротиворечиво цяло и без съмнение позволява утвърждаване на извода на първата инстанция, че съдействието, което подсъдимите М. и Д. са оказали за преместването на свид. Г. е надхвърляло желанието на последния да смени местоработата си, като е било ориентирано към подготовка за изпълнението на вече формиран у тях престъпен замисъл. Красноречив показател за верността на този извод е справедливо отбелязаният от въззивния съд факт на даденото от самия Д. обяснение пред свидетеля в отговор на въпроса му защо именно в МБ-с. З. трябва да бъде преместен. Този избор подсъдимият открито е свързал с наличието на съхранявано там голямо количество цигари без бандерол, иззети по досъдебно производство, а преместването на свидетеля в базата е обяснил като част от подготовката за тяхното изнасяне. В тази връзка съдът се е спрял и на статута на базата като секретен обект с ограничен и денонощно контролиран достъп и е направил логичния и категоричен на фона на доказателствата извод, че упорито преследваното от Д. и М. преместване на Г. там и не само това, а и включването му именно в наряда на охраната, е било подчинено на строго определена цел – да си осигурят възможност за последващ нерегламентиран достъп до тази база, за да се реализира изнасянето на инкриминираните цигари. При извеждането на тези факти не са игнорирани обясненията на подс. М., както се твърди от защитата. Напротив, съдържащото се в тях отричане на злепоставящите подсъдимия факти е прието за недостоверно след съпоставката им с показанията на свид. Д.. Всъщност, самата информираност на Г. относно наличието на съхранявани в базата цигари без бандерол, техният статут на веществени доказателства по наказателно производство, което е в застой (наказателното производство е било спряно през 2012 г.) има логичното свое обяснение в твърденията му за общ интерес на тримата подсъдими към тях и в обективно установения по делото факт, че при започването на това производство, разследването е било възложено именно на подс. Д. М.. А заеманите впоследствие от този подсъдим високи позиции в системата на ОД на МВР-Плевен, включително оглавяването на дирекцията, са му давали реална възможност да се информира за хода на наказателното производство по пр. № 61777/2009 г. на ОД на МВР-Плевен (ДП № 3277/2009 г.на Районна прокуратура – Плевен), още повече когато е осъществявал общото и непосредствено ръководство на структурата (чл. 43 ЗМВР). Именно в този период е започнала активността му, както и тази на подс. Д. по преместването на Г. в МБ-З.. Не произволно и воден от предубеждение, а обосновано чрез доказателствата по делото въззивният съд е приел, че съответства на действителната картина на събитията и съобщеното от Г. относно механизма на изпълнение на престъплението. Неоправдани са възраженията, че е пренебрегнато съществено противоречие между съобщеният от свидетеля начин на проникване на подс. Д. в склада и показанията на свид. Р., в които подс. М. е открил твърдение, че всички капандури на складовете са били заключени. Възражението е основано на некоректен прочит на съобщеното от Р., който е заявил единствено, че капандурите са били заключвани с резета. Но не се е ангажирал с твърдение дали конкретната капандура е била заключена или не. С основание въззивният съд е отбелязал, че възможността да се влезе в склада през сочената от Г. капандура е потвърдена от свидетелите Ц. М. и Т. А., според които капакът на същата не се е затварял (както е съобщил и Г.), като това е установено и в рамките на проведения по делото следствен експеримент. Проверка е извършена от въззивния съд и на твърдението на Г. относно начина, по който подс. Д. е достигал тази капандура – чрез използване на намирала се в базата подходяща стълба. В тази връзка съдът е съобразил обективната находка на такава стълба, установена при огледа на местопроизшествието, както и потвърдената чрез следствения експеримент възможност чрез това съоръжение да бъде достигната капандурата, през която свидетелят е твърдял в хода на цялото производство, че Д. е влизал в склада. Неоснователно се възразява, че пристрастно и без наличие на обективни факти въззивният съд е направил констатации за начина и пътя, по който подс. Д., след преминаваното му през капандурата, е достигал до хладилната камера. Информация в тази насока съдът е извел от показанията на Г., в които той ясно е назовал източника си на информираност за тези обстоятелства, а именно разказът на самия Д. пред него, потвърден по експериментален път в хода на наказателното производство, както и чрез показанията на Р. Р., Т. А. и Ц. М.. Същото важи и за съобщените от свидетеля особености при отварянето на вратата на хладилната камера и нуждата от ползване на помощно средство, като каквото е посочил метален лост, намерен впоследствие на мястото при огледа на местопроизшествието и ползван с успех при следствения експеримент. Проверка на показанията на Г. въззивният съд е извършил и по отношение на начина, по който е било преодолявано според свидетеля подсигурявалото заключването на вратите на склада и на хладилната камера ползване на служебни печати, отпечатъци от каквито са били поставяни върху пластилинови късове. Проверката е извършена чрез съпоставяне на твърденията на Г. с показанията на Ц. М., Р. Р. и Т. А. и с резултатите от следствения експеримент (стр. 17-18 от решението), което за пореден път показва безпричинността на възраженията за липса на детайлна проверка на всеки основен факт от показанията на Г.. Във връзка с аргумента, че според свид. Р. отварянето на вратата по този начин би разрушило целостта на печата, следва да се отбележи, че свидетелят е споделил единствено предположение, а не своя опитност, като е уточнил, че никога не се е вглеждал дали е възможно вратата да се отвори без да се разруши пластилиновият къс и отпечатъкът от служебен печат върху него. Затова съдът не търпи укор, че не е възприел предположението му като меродавно за своите изводи. Неоснователно е оспорена и възможността за ползване на резултатите от приложените по отношение на свид. Г. специални разузнавателни средства (СРС) с настояването, че искането и разрешението за прилагането им са направени в нарушение на чл. 173, ал. 5 НПК и на чл. 12, ал. 4, т. 3 ЗСРС. Правното основание за прилагане на СРС по отношение на Г. не е било соченото от касаторите, а по чл. 123, ал. 7 НПК – за опазване на живота, здравето или имуществото, след констатирано наличие на достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне реална опасност за тези ценности. Преценката е направена, след като при разпитите му от 04.01.2017 г. и от 02.03.2017 г. Г. е споделил притеснения, че във връзка с показанията, които е дал към съответния момент, е възможно извършването на посегателства срещу здравето и живота на него самия и на близките му и увреждане на собствеността му предвид това, че подсъдимите са дългогодишни служители на МВР, а някои от тях са заемали и високи позиции в тази система. Затова въззивният съд не е нарушил закона като е преценявал истинността на показанията на Г. във връзка с резултатите от приложените по отношение на него СРС. От тези резултати коректно са изведени допълнителни аргументи за утвърждаване на осъдителните изводи на първата инстанция. Не са убягнали от съдебното внимание и показанията на свид. К. Н., свидетелстващ за силното (по собствените му думи) притеснение на подс. М. заради предприетата проверка на склада по сигнала за извършена кражба и настойчивото му любопитство към хода на тази проверка и резултатите от нея. Вярно е, че предложеният с въззивното решение анализ на показанията на Г. не съдържа изричен коментар относно възможностите на свидетеля да добие собствени впечатления от обстановката в складовото помещение и в самата хладилна камера и да проследи действията на Д. вътре в условията на нощна тъмнина и същевременно следейки за други възможни посетители в базата. Значението на тази липса обаче не може да се преценява самоцелно, а единствено и само от гледище на ролята й за цялостния доказателствен процес и способността на подобен изричен коментар да подпомогне формирането на извод в една или в друга насока по релевантни обстоятелства. Възражението не е съпътствано с излагане на аргументи, че такъв съдебен коментар би дал нов аспект и би променил перспективата на съда към основния факт по делото. Такива аргументи не би и могло да се изтъкнат, тъй като възможността на Г. да се сдобие с коментираните възприятия има своето смислено обяснение в собствените му твърдения, коректно преценени от съдилищата като точни и логични. От показанията му може да се направи извод, че при първите влизания на Д. в хладилната камера – за да вземе от там „мостри“, а след това, за да изнесе и първите кашони с цигари, вниманието на Г. е било насочено и към неговите действия. Това е разумно обяснимо, като се има предвид, че се е касаело за дебютните прониквания в самата хладилна камера, провокирало и любопитството на свидетеля. Колкото до възможността на Г. да проследи действията на Д. вътре в склада и да види обстановката в помещенията в условията на нощна тъмнина и при неработещо в склада електричество, тя е произтичала от съобщения от свидетеля факт, регистриран и от въззивния съд, че нощем в двора на базата е било включвано електрическо осветление и при отваряне вратите на склада и на хладилната камера вътре също е попадала светлина. При това положение, макар свид. Г. да е заявил, че при всяко влизане на подсъдимите в базата, той е следял „да не дойде някой“, пред него не са съществували обективни и субективни пречки да формира впечатления от обстановката в склада и в хладилната камера и от действията на Д., макар и възприемайки ги от разстояние, още повече, че според показанията му неговите притеснения от случващото се са започнали да нарастват с всяко следващо влизане на подсъдимите и затова е предпочитал в тези случаи да следи предимно за това да не дойде някой, докато те са там. А колкото до възможността му да възприеме коментарите им относно отнетото при всяко влизане количество цигари, неговото пребиваване сред подсъдимите, когато е приключвало изнасянето на кашони от склада, е било необходимо и логически оправдано от факта, че именно той е трябвало да отвори порталните врати на базата, за да влезе микробусът, с който цигарите са били извозвани. Съответно, в тези моменти, т.е. когато изнасянето на кашони с цигари е било приключено и подсъдимите са се ангажирали с рекапитулация на извършеното, обяснима е била съобщената от него възможност да чуе правените между тях коментари, в т.ч. и относно количеството изнесени цигари. Всъщност, няма нито един обективно установен по делото факт, назован в касационните жалби, който да противостои на показанията му в коментираната тяхна част и да ги опровергава или поне да поставя под съмнение тяхната истинност и който поради това, заслужавайки съдебното внимание, не го е получил. Ето защо спестявайки нарочен коментар относно възможностите на свид. Г. да получи собствени възприятия от посочените обстоятелства, въззивният съд не е нарушил принципите за изграждане на вътрешното свое убеждение по фактите. Възразява се на следващо място, че съгласно вписванията в работните графици на Д. и на Г. и данните относно ползваните от тях и от М. и Х. отпуски (по болест и/или редовни годишни) и командировките им подсъдимите изобщо не са могли да влизат в базата през месеците юни, август, септември и октомври на 2014 г., противно на споделените от съда твърдения на Г.. Безспорен факт е липсата на прецизност при обсъждането на това възражение от въззивния съд. Този съд е приел, че доколкото поредното влизане в склада според Г. е извършено в края на август или в началото на септември 2014 г., то подсъдимите са отишли до базата „един ден през м. август 2014 г., но преди 22.08.2014 г. или един ден през м. септември същата година, след 06-ти септември“. Съдът е пропуснал в тази връзка да съобрази важно условие за успеха на всяко от тези отивания на подсъдимите в базата – а именно те да съвпадат с нощно дежурство на свид. Г.. А според данните от работния негов график за м. август и м. септември 2014 г. нощна смяна той е имал в дните 22-ри, 25-ти, 26-ти и 30-ти август, а през м. септември – единствено на 4-ти. По-важно е обаче, че фактическите констатации на съда относно времето на деянията, описани като част от приетата с решението фактология на събитията, не са в конфликт със събраните и проверени по процесуален ред доказателства, както се твърди от касаторите. Съпоставката на работните графици и данните за ползвани от подсъдимите и от Г. отпуски и за командировките им категорично не изключва установената в генерален план от съда възможност деяния от инкриминираните да са били извършени през месеците юни, август и септември 2014 г. Такива възможни дати се оказват по-конкретно 04-ти юни; 25-ти и 26-ти август (доколкото въззивният съд доказано е приел, че в гр. Сандански подс. М. е бил на 22-ри, 23-ти и 24-ти август и „още няколко дни след това“, без да е доказано колко и в кои точно дни). Ползването на отпуски през посочения период от страна на подсъдимите също не е в състояние само по себе си да направи невъзможно участието им в престъплението, извън случаите, в които чрез доказателства тази възможност е изключена (пътуване на подс. М. до Турция в периода от 30.08.2014 г. до 06.09.23024 г.). Съответно, ползваният от Ив. Д. отпуск, началото на който съвпада с единствената дата на нощно дежурство на Г. през м. септември – 04.09.2014 г. съвсем не елиминира възможността хронологически последното деяние, включено в продължаваното престъпление, което той е извършил сам, да е било реализирано на тази именно дата. Детайлно и точно въззивният съд е обсъдил възможността поради заболяване подс. Х. да не е бил в състояние да участва в престъплението. Обсъдени подробно са и възраженията на подс. Д., че не е участвал в престъплението, включително и поради контузия в този период, като със солидни аргументи е отхвърлена тяхната състоятелност. Това, че Г. е бил сигурен единствено за броя на деянията и участниците в тях, но не е могъл да посочи точните дати на тези деяния не прави показанията му „витиевати“, съответно, незаслужаващи и компрометиращи оказаното им от съда доверие. Условността в показанията му при определянето на времето на всяко от деянията, станала причина въззивният съд (както и първата инстанция) да възприеме предложеният от него начин на конкретизация в това отношение, не е довела до недостатък на съдебния акт и още по-малко опорочаващ го по съществен начин. Степента на конкретност, до която следва да се достигне при установяването на всеки елемент от фактическата картина на събитието на престъплението зависи както от значението, което детайлизацията има за правилното решаване на делото, така също и от конкретната нейна постижимост. Във всички случаи необходимо и достатъчно е да бъде постигната конкретика, която би гарантирала истината за събитието на престъплението и неговия автор. А в случая това е изпълнено. Липсата на съдебни усилия по изследване на възможността катинарът, с който е била заключена вратата на хладилната камера да е бил подменен, след като подс. М. е предал на новия разследващ по ДП № 3277/2009 г. ключовете за него не е факт, опорочаващ контролната дейност на въззивния съд и ограничаващ правата на подсъдимите. Съдът няма задължение да се ангажира с изследване на всяка, представена на вниманието му произволна хипотеза, отклоняваща го от строго определения чрез чл. 102 НПК предмет на производството и лишена от качествена адекватност. Макар коментираното възражение да се ползва за нуждите на касационното обжалване, то не е подкрепено с изтъкване на нито един факт, показващ или поне подсказващ за съществуването на предложената чрез него възможност. Въззивният съд е изтъкнал комплекс от доказателствено установени факти, изключващи неговата състоятелност. В тази връзка правилно е подчертал споделеното от свид. С. И., че ключ за хладилната камера е имал единствено водещият разследването по ДП № 3277/2009 г., а свид. Любенов е категоричен, че след като е получил ключовете за катинара от подс. М., ги е оставил в бюрото си и повече не ги е потърсил, като не съобщава да е подменял и катинара, за който са били предназначени те. Същевременно, въззивният съд не е установил друг да е имал досег с този катинар и да е извършвал действия по подмяната му. При това положение, ако този съд се бе ангажирал с предложеното от защитата допускане на възможност да е извършена подмяна на катинара след м. март 2010 г., това би било в отклонение от правилата на формалната логика, като нуждата от излагане на доказателствено обосновани аргументи би била подменена с произволни заключения в нарушение на чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 НПК. Като процесуален недостатък в дейността на въззивната инстанция се изтъква отказът й при преценката на показанията на Г. и В. Б. да вземе предвид тяхната зависимост от служителите на ОД на МВР-Плевен. Възражението е с твърде имагинерен характер, за да бъде съдържателно обсъждано. Извън вложеното в него субективно мнение, не е посочено нищо конкретно и проверимо, което да послужи като надежден критерий за такъв извод, а вместо това е придадена генерална значимост на една частна преценка, като не назовава допуснат от съда процесуален порок при интерпретирането и ползването на доказателствата. Съдът е отделил достатъчно и професионално ангажирано внимание на показанията на тези лица, ръководейки преценките си относно тяхната процесуална стойност от обективни критерии, свързани с вътрешно-логическото им съдържание, тяхната последователност, логичност, информативност, съответствието им с други от събраните доказателства. Лишено от рационалност е възражението, че към момента на свидетелстването му В. Б. е бил с невлязла в сила присъда и това обстоятелство го е правело зависим от служители на МВР, като се има предвид, че такива лица не участват в инстанционния контрол върху съдебните актове. Преувеличена е гледната точка на защитата към възприетото от страна на въззивния съд ползване на ключ от страна на подс. Д. за отключване хладилната камера, вместо приетото от прокурора ползване на метална пластина за същата цел. Това несъответствие не е в състояние да засегне правните възможности на подсъдимите за защита и да бележи генерално качеството на въззивния акт и процесуалната негова годност. Въззивният съд се е ръководил от заключението на трасологичната експертиза, която не е установила специфични следи по ключалката на катинара и на тази основа е отхвърлила възможността за отключването му да е ползвано друго средство, освен оригинален ключ или негов дубликат. В този смисъл коментираният фактически извод отразява констатация на съда, потвърдена по процесуален ред, която не излиза извън рамките на фактическото обвинение, включващо ползване на техническо средство при извършване на престъплението. Със същата значимост за качеството на въззивното решение е и констатираното от адв. М. вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд по отношение на времето, когато разследването по ДП № 3277/2009 г. на РП-Плевен е било възложено на свид. М. Л. и подс. М. му е предал ключовете от катинара за хладилната камера и периодът в продължение на който този подсъдим е държал тези ключове. Описвайки утвърдената от него фактическа обстановка, въззивният съд е посочил на стр. 7 от решението, че след като на 09.03.2010 г. разследването по наказателното производство № 3277/2009 г. на РП-Плевен е било възложено на свид. М. Л., подсъдимият е предал на Л. два ключа за помещението, в което се съхранявали цигарите. В по-нататъшното изложение, коментирайки доказателствената маса, на стр. 19 е посочил, че разследването по това производство е било възложено на М. Л. през 2011 г., а подсъдимият е държал ключовете за тази камера в продължение на две години. Несъответствието е очевидно, но то не може да подмени реалността, че при описанието на фактите по случая, които е приел за несъмнено доказани, въззивният съд е спазил изискването на чл. 14, ал. 1 НПК да бъде обективен и точен при ползването на доказателствата. Касае се за допусната в рамките на обсъждането на доказателствата фактологическа грешка, която по никакъв начин не е рефлектирала върху преценките на съда относно това има ли извършено престъпление с индивидуалните особености, посочени от обвинението относно място, време, предмет, механизъм на извършване и участвали в реализацията му лица. Без определящо значение за всичко това е дали до преместването му на друга длъжност подсъдимият М. е държал ключовете за хладилната камера три месеца или две години, като и в единия, и в другия случай се касае за период извън инкриминирания. Твърденията на Г. са преценявани във връзка и с показанията на В. Б., М. С., Ц. Х., Т. М., Б. Б., С. С., свидетел с идентификационен № 3, И. Н., които са обсъдени не едностранчиво, а чрез положени от въззивния съд качествени усилия за техния обективен анализ и оценка, обосновано довели до заключение за корелация помежду им. Неоснователно се твърди, че при въззивната проверка е допуснато извращаване на съобщеното от В. Б.. Неговите показания са обсъдени изключително подробно и от гледище на обективни предпоставки, като вътрешна и външна тяхна съгласуваност. Метафизичната вметка, че всичко лошо, случило му се, свидетелят дължи на Е. Х., не принадлежи на Б., а на позовалата се на тази вметка адв. К.. За това няма как да се очаква от въззивния съд да основава професионалните си преценки на нея. Колкото до настояването на свидетеля, че заболяването на майка му се дължи на провокирана от неуредени между него и подс. Х. финансови отношения активност на последния по уличаването й в противозаконна дейност, то не елиминира факта на установеното от въззивния съд пълно съответствие между твърдяното от Б. и показанията на М. С., Цв. Х., Т. М., Г., С. С., Б. Б. и съобщеното от И. Н. в досъдебното производство. Този съд е положил усилия за обсъждане на всеки от тези доказателствени източници, изложил е конкретни съображения в полза на подхода си по кредитиране на едни от тях с доверие и отказ да ползва други като сигурна база за доказателствени изводи. Липсват логически грешки при доказателствения разбор и превратност при възприемането на съдържанието на отделните показания. Колкото до това, че при извършеното в края на 2014 г. претърсване в дома на В. Б. не са установени цигари от инкриминираните, фактът е коментиран във въззивното решение, като професионално издържано е обсъдена и е отхвърлена възможността чрез него да бъде злепоставена достоверността на дадените от Б. показания. Аргументите на въззивния съд имат допълнителна подкрепа и в съобщения от Г. факт, че около м. октомври 2014 г. подс. Д. го е уверил, че цигарите вече са продадени. Според подс. Д. М. тенденциозно отминато от въззивния съд е противоречие между твърдението на Б., че е получил от Е. Х. 10 кашона с дамски (тънки) цигари „Racuel“ и констатациите на извършена по делото експертиза, която не е установила такива цигари в склада, в който са съхранявани инкриминираните изделия от този вид. Неясно е от възражението коя от многобройните експертизи се има предвид, но единствената, която се е ангажирала с конкретно посочване на характеристиките на изследваните от нея цигари, включително дължина и диаметър, е назначената във въззивното производство комплексна съдебно-оценителна експертиза. Тя обаче е изследвала и е дала заключение относно достъпните за експертно изследване изделия. А сред тях не са фигурирали цигарите от марката „Racuel“ – сини, от които според обвинението и съдилищата от предходните инстанции са били иззети по ДП № 3277/2009 г. 4500 кутии, инкриминирани и по настоящото производство, т.е. съответни приблизително на количеството, съобщено от свид. Б. като предоставено му от подс. Х.. При това положение, ако въззивният съд не се е ангажирал със заключение за противоречие като твърдяното от подсъдимия, то не се дължи на порочно извършване на дължимата от него дейност, а на обективното отсъствие на такова противоречие. Неоправдана от обективни предпоставки е претенцията на адв. К. за двояк подход на въззивния съд към показанията, подкрепящи обвинителната теза (като каквито тя е преценила единствено дадените от Г. и Б.) – от една страна и проявена според нея „остра критичност“ към съобщеното от свидетелите Ц. Х., Т. И., Р. Л., Ю. Б., М. Л., Б. Б., И. Н. и М. С.. Прегледът на въззивния акт показва, че съдът е следвал един и същ балансиран подход при изследването на всеки от доказателствените източници, в т.ч. и когато се е спирал на показанията на цитираните от защитника свидетели. Възприетият от въззивния съд подход по акредитиране достоверността на съобщеното от И. Н. и Ц. Х. в досъдебната фаза и третиране като неискрени показанията на тези лица от съдебното производство не нарушава процесуалните правила и стандартите на справедливото правосъдие. Дадените пред разследващ орган показания от посочените двама свидетели са прочетени в открито съдебно заседание и в присъствието на подсъдимите, на които е била осигурена възможност да участват в разпита на свидетелите, проведен от съда и в условията на състезателност да ги оспорят, като в резултат на това не са били внесени съмнения в достоверността на коментираните показания. От друга страна, сам по себе си фактът, че свидетелски показания са депозирани в хода на съдебното следствие не е гаранция за тяхната достоверност и не задължава съда да им отдаде предпочитание, когато те противоречат на съобщеното от свидетеля в предходната процесуална фаза. След като съдържанието на такива показания е подложено на професионален, смислен, критичен анализ, какъвто е направил понастоящем въззивният съд, изводът, че те не представят действителната картина на това, което свидетелят знае и в което е убеден за интересуващите делото обстоятелства и факти е неуязвим. В случая преди да отхвърли като ненадеждни твърденията на посочените двама свидетели от съдебната фаза, въззивният съд е съобразил едностранчивият и услужлив характер на изложеното в тях, неговата схематичност, заместването на описателното представяне на събитията, за които се свидетелства с декларативно поднесени заявления, съобразено е и елементарно поднесеното от свидетелите отхвърляне на верността на това, което всеки от тях е съобщил в досъдебното производство. Без връзка с действителното съдържание на оспорения въззивен акт се настоява, че въззивното решение не съдържа отговор на възраженията за тенденциозно водене на досъдебното производство чрез предоставяне на свид. И. Н. на предварително попълнен протокол с изложени, направено не от нея самата, а от нейно име и насочване на показанията на друга част от свидетелите в полза на обвинението чрез провеждането на разпити в отсъствието на обвиняемите и отправяне на директни заплахи към свидетелите. Възможността показанията на Н. от досъдебното производство да са продукт на чуждо въображение и да представят фиктивни нейни твърдения е обсъдена от въззивния съд и обосновано е отхвърлена чрез задълбочен и съдържателен анализ на материалите по делото и качествена съпоставка с тях на съобщеното от свидетелката в двете процесуални фази. Няма некоректност, няма превратно тълкуване при формулирането на съдебните аргументи. Съобразено е пълното съответствие между изложеното от Н. в досъдебното производство и записания чрез прилагане на СРС разговор между свид. Г. и подс. Д. за връзките й с подс. Х., за осведомеността й относно „сътрудничеството“ на Х. с В. „Главата“ (свид. В. Б.) и подадения от нея без данни за външно давление, вкл. и от страна на служители на МВР, сигнал срещу подс. Х. с данни освен за личните им отношения, така също и за негови действия по злоупотреба със служебното му положение по това време. Закономерно въззивният съд е регистрирал факта на пълната подкрепа на този й разказ в показанията на свид. Цв. М., като подадените от Н. данни са послужили на свидетеля като част от причините да разпореди проверка на складовата база в с. З.. Съобразени са и съществуването и ролята на обективни и субективни фактори, способни да дебалансират поведението на свид. Н. пред съда и да обяснят настъпилата промяна в нагласата й към фактите. Изследвана е и с обективни и разумни аргументи е отречена и възможността показанията на Ц. Х. от досъдебното производство да са плод на оказан му полицейски натиск. Констатациите на въззивния съд в това отношение напълно съответстват на факта, че извън лайтмотива, който се откроява в показанията на този свидетел пред съда, че в предходната фаза е бил подложен на натиск да каже нещо, което разпитващите го са искали да чуят, в останалата им част показанията на Х. пред съда са объркани, неясни, както по отношение на това къде е бил разпитван, когато са го заплашвали, така по отношение на това кой го е заплашвал, писмени сведения ли е давал когато е бил заплашван или казаното от него е било записвано от някой друг, кого точно е трябвало да уличи под натиск на полицията и защо в крайна сметка, след като това е била целта на разследващите, в протокола от разпита му той не е уличил конкретно, евентуално посочено му от тях лице, а вместо това изрично е записано от негово име, че конкретни имена не може да посочи на източниците, от които е вземал за продажба цигари без бандерол. Що се касае до показанията на Т. М., противно на претендираното от адв. К., свидетелят не твърди при разпита му в досъдебното производство някой да е насочвал изложението му. Напротив, изрично е заявил, че никой не му е казвал какво да говори. Аналогична е ситуацията и при показанията на свид. М. С.. Ясно и категорично този свидетел е заявил, че нещата, за които е свидетелствал, свързани с подс Ем. Х., ги знае от „В.“, но не и от органите на полицията или на досъдебното производство. Няма дори и намек за оказан полицейски натиск и в показанията на свид. В. В., независимо от твърденията на защитника. При това положение за въззивния съд не са съществували обективни основания да напри констатациите, за които е настоял защитникът. Колкото до факта, че в досъдебното производство разпитите на свидетели са протекли в отсъствието на подсъдимите и защитниците им, това не е в отклонение от процесуалния регламент. Напротив, според чл. 224 НПК присъствието на тези лица при провеждането на действия по разследването, за които законът не е предвидил изричното им участие, е уредено като изключение, изпълнимо при условие, че това няма да затрудни разследването. Отделно от това, няма данни по делото да е било правено от страна на защитниците искане те и техните подзащитни да присъстват при провеждането на разпитите на всички свидетели в досъдебното производство. И това, което най-важно във връзка с коментираното възражение, всички, посочени от прокурора като подкрепящи обвинителната му теза свидетели са разпитани в съдебното производство при неограничена възможност за страните да участват в разпитите. Невярно се твърди, че въззивният съд не е отдал процесуално внимание на резултатите от приложените СРС по отношение на подсъдимите Д. и М.. Напротив, регистрираната между двамата комуникация е коментирана от въззивния съд, като са изложени съображенията, с които този съд е отказал да я третира като такава с доказателствена стойност (стр. 22 от решението), като водещият аргумент е свързан с констатацията, че двамата подсъдими вече са знаели, че разговорите им се контролират. С основание обаче се възразява срещу отказа на въззивния съд да признае процесуална невъзможност за ползване при доказването на показанията на свидетеля с идентификационен № 2 в частта, възпроизвеждаща сведения, които е получил от оперативен източник. Проблемен в това отношение е не отказът на свидетеля да съобщи данните за самоличността на информатора си, както считат част от защитниците. Свид. Б. Б. също е потвърдил, че в службата им няма практика да се цитират оперативните източници на информация. Това е закономерно, като се има предвид, че се касае за чувствителна информация, която се получава в условията на конспиративност и разкриването й би могло да засегне сигурността на подалото я лице. Не случайно едни от типичните характеристики на този тип сътрудничество, съгл. чл. 13, ал. 3 ЗМВР, са защитата при или по повод на сътрудничеството и запазването в тайна на самоличността и другите лични данни на сътрудника. Т.е. запазването в тайна на самоличността е императивно изискване на закона и свидетелят с идентификационен № 2 просто е спазил това изискване с отказа си. Не е проблемно и времето на провеждане на разпита на свидетеля с идентификационен № 2. Внушенията, съдържащи се в част от касационните жалби, че времето на разпита му е тенденциозно избрано, за да се „нагласяват“ факти, е лишено от рационалност и не би могло да има отношение към преценката на въззивния съд относно доказателствената значимост на показанията му. По-важно е във връзка с това възражение, че по делото е категорично изяснено, че именно на базата на подадената от свидетеля с № 2 информация е предприета проверката, довела до започването на наказателното производство. Несподелимо е обаче разбирането на втората инстанция, че след като оперативните сведения, които свидетелят с идентификационен № 2 е добил, са били доведени от него до знанието на свид. Ц. М., подложени са били на проверка, която успешно са издържали, то те не представляват източник на производна информация и няма процесуална пречка за ползването им при решаване на делото. Показанията на свидетеля с № 2, възпроизвеждащи това, което той е узнал от оперативния свой източник, са типичен носител на производна информация. Ролята на производните доказателства в наказателния процес обаче е ограничена. Те служат единствено като средство за разкриване или за проверка на първични доказателства и евентуално биха могли да ги заменят, когато последните са недостъпни. Това по необходимост изисква източникът на първичните доказателства да е известен, за да се прецени тяхната достъпност и да се провери дали и доколко този източник е могъл да получи лични възприятия за фактите, за които свидетелства или се е сдобил с интересуваща процеса информация по друг начин, а от тук - да се провери и да се прецени достоверността на съобщеното от него. В случая отсъствието на данни за този източник изключва възможността като част от доказателствения масив да бъде ползвано съобщеното от анонимния свидетел с № 2, представляващо преразказ на това, което той е узнал от оперативния си сътрудник. Сведенията, съдържащи се в тази част от показанията му биха могли да служат при изграждането на първоначални версии в рамките на дейността по разкриване на престъплението, но не и да обслужат процеса по изграждане на съдебното убеждение по фактите и вината на подсъдимите. Не по-различно е положението с преразказа, който свидетелят е направил на узнатото от лицето Л. Д., по отношение на когото не е установена невъзможност да бъде лично разпитан. Поради това въззивният съд търпи упрек за отказа си да изключи твърденията на свидетеля с идентификационен № 2 от ползваната при решаването на делото доказателствена съвкупност. Този отказ обаче не е белязал качеството на извършената процесуална съдебна дейност по решаване на делото. И това е така, защото посочените показания нямат (а и не биха могли да имат поради забраната по чл. 124 НПК) значение на основен или решаващ доказателствен източник. Добросъвестно и професионално са обсъдени и обясненията на подсъдимите, както и показанията на И. К., Д. П., И. Е. и Л. Д.. Това, че въззивният съд, подобно на съда от първа инстанция, е отказал да признае достоверност (пълна или частична) на част от тези доказателствени източници не означава, че ги е пренебрегнал или подценил. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствените средства, който законът е установил с тази норма изключва предустановеност на силата на което и да е от тях. Това важи и за обясненията на подсъдимия, както и за предназначените да ги подкрепят свидетелски показания, като съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае достоверност и пълнота. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното съдържание така, както към всички останали доказателствени източници. Този именно подход е следван в случая при преценката на съобщеното от посочените лица. Като цяло, всички аспекти от свидетелските показания и от обясненията на подсъдимите са изследвани и са обсъдени задълбочено, като в крайна сметка законосъобразно от процесуална гледна точка са кредитирани или е отречена достоверността им. Тезата за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения не може успешно да бъде защитена и чрез аргументите срещу фактическите негови констатации относно годността на инкриминираните цигари да бъдат предмет на престъпление против собствеността. Твърди се в тази връзка, че въззивният съд не се е съобразил с липсата на доказателства, че в МБ-З. е било разтоварено цялото количество цигари, иззети по ДП № 3277/2009 г. на РП-Плевен. Оспорена е и съдебната констатация, че няма доказателства за извършвани кражби на цигари от иззетите по посоченото досъдебно производство при тяхното товарене или при превозването им до мобилизационната база, както и в периода на съхранението им в нея до инкриминираните събития. В тази връзка се настоява, че аргументите на въззивния съд в отговор на възраженията на защитата са неприемливи, защото не са събирани доказателства за възможни такива кражби. Оспорена е и възможността при инкриминираните събития да бъде превозено по описания в обвинителния акт и приет от съдилищата начин цялото инкриминирано количество цигари, като позоваване в тази връзка е направено на показанията на свидетелите И. и Л. относно кубатурата на управляваните от тях служебни транспортни средства и количеството кашони с цигари, което са пренасяли на един курс. Настоява се, че въззивният съд е ощетил доказателствения процес и правата на подсъдимите с отказа си да назначи поискана от защитата техническа експертиза, която да провери възможността с тези транспортни средства да бъде пренесено цялото инкриминирано по ДП № 3277/2009 г. количество цигари от Индустриалната зона в гр. Плевен до МБ-З.. Въззивният съд е изложил достатъчно и убедителни аргументи в полза на извода, че на двете дати 28-ми и 29-ти декември 2009 г. цялото количество цигари без бандерол, инкриминирано по ДП № 3277/2009 г., е било транспортирано от Индустриалната зона в гр. Плевен, където е било установено до МБ-с. З., където е било оставено за съхранение. Обосновано чрез доказателствата е приел, че превозването не е било хаотичен, а организиран и осъществен под полицейски контрол процес. По този начин съдът е отговорил на възражението за възможно отклоняване на цигари по време на този процес. Отделно от това, не е установил доказателства, насочващи към съществуването на такава възможност. Субективното усещане на част от страните за възможност това да се е случило не е достатъчно, за да ангажира съда с предприемане на процесуални усилия за проверката му, след като то не е подкрепено с обективни данни. Сами защитниците, направили това възражение очевидно са срещнали трудности при определяне на това къде и какви точно информационни източници следва да бъдат търсени от съда в тази насока. По аналогичен начин стоят нещата и с възражението, че въззивният съд не е иззследвал възможността част от инкриминираните цигари да са били откраднати от базата при обстоятелства, различни от инкриминираните. Отново се касае за частно предположение, лишено от обективни основания. Несподелими са и възраженията, че съдът е нарушил чл. 103 НПК, като е изместил доказателствената тежест. Ако този съд е заявил, че коментираните защитни твърдения за възможно отклоняване на цигари при тяхното транспортиране до МБ-З. и за възможни други кражби от тази база, извън процесните събития, са лишени от конкретика, правеща невъзможно подлагането им на проверка във връзка със събраните доказателства или в рамките на евентуално допълнително следствие, той не е нарушил закона, нито е натоварил подсъдимите с доказателствена тежест. Единствено е назовал обективни причини, които са ограничили възможностите му да даде по-конкретен отговор на тази възражения извън отговорът, който им е дал от гледище на обективно установените по делото факти относно организацията и провеждането на транспортирането на цигарите до МБ-З. и разтоварването им там и на ограниченият и контролиран достъп до тази база. Невярно се твърди от защитата, че всички разпитани по делото свидетели са заявили, че проверки за наличността на цигарите не са били правени, след като те са били закарани в базата. Напротив, според свид. Цв. М. такава проверка е била направена преди инкриминирания период от страна на подс. Ем. Х., който според свидетеля е посетил базата под предлог (по думите на свидетеля) именно, „за да провери цигарите“. Проверка за тяхната наличност в склада е била направена и от подс. Д. М., след като вече не е бил разследващ по ДП № 3277/2009 г. според показанията на свид. Т. А.. Невъзможно е да бъде третиран като признак за предубеденост на съдебния състав и ощетяващ доказателствения процес, съответно и установяването на истината отказът на въззивния съд да назначи техническа експертиза, която да изследва възможността чрез записаните на 28-ми и 29-ти декември 2009 г. в дневника за входящ и изходящ контрол в МБ-З. превозни средства, съобразно с тяхната товароносимост, цялото, иззето по ДП № 3277/2009 г. количество цигари да бъде пренесено от Индустриалната зона на гр. Плевен до МБ в с. З.. Въпреки недостатъчно информативната аргументация на този отказ, която защитата и подс. Д. неоправдано са приравнили на пълен отказ от обосновка, неговата състоятелност не е възможно да се преценява извън особеностите на случая. Експертните възможности не биха били достатъчни за даване на категоричен и достоверен отговор на интересуващият защитата въпрос, а неговото решаване зависи и от други фактори, оставащи извън експертните възможности. В посочения дневник за датата 28-ми декември 2009 г. е вписано по едно влизане в базата на всеки от автомобилите, водени от И. и Л., а за 29-ти декември – по три влизания за всеки от двата автомобила. Същевременно всеки от двамата свидетели е категоричен, че на всяка от датите, както воденият от самия него автомобил, така и всички останали, участвали в превозването транспортни средства, е извършил няколко курса по транспортиране на цигари, като този процес е продължил през целия ден. Съпоставено с отразяванията в дневника за входящ/изходящ контрол, това идва да покаже, че тези отразявания са непълни. Съответно, липсват предпоставки, абсолютно необходими за обективност и максимална точност на изводите на експертиза, като поисканата от защитата, като грешките при формирането на тези изводи биха били гарантирани поради недостатъчна информационна изходна база, съответно гарантирано би било и тяхното отрицателното отражение върху достоверността на резултата. Ето защо въззивният съд не е нарушил правилата за доказване и защита интересите на подсъдимия М. с отказа си да допусне поисканата от неговия защитник техническа експертиза. Произволно е настояването за наличие на доказателства „за изхвърляне и изнасяне“ на част от оставените за съхранение в МБ-З. цигари „като напълно унищожени“. Целта на касационното обжалване е отстраняване на недостатъци в дейността на предходната инстанция по прилагане на материални и/или процесуалния закон и постигане на справедливо наказание, като излаганите в тази връзка аргументи би трябвало да притежават минимум качествена адекватност. В случая коментираното възражение е подкрепено с показанията на Ю. Б., които въззивният съд е преценил като такива с твърде спорна достоверност. А по отношение на възможното „унищожаване на негодни цигари от същия склад“, за което свидетелят мимоходом е споделил, че е чул от свои колеги, то очевидно е основано на слух, при това оказващ се недостоверен според показанията на свид. Т. А. (управител на складовата база). Този свидетел е категоричен, че складът, в който са съхранявани процесните цигари е бил отварян след оставянето им там само два пъти – веднъж, за да бъдат взети проби за нуждите на разследването по ДП № 3277/2009 г. и впоследствие още веднъж, но само за визуален оглед от подс. М., без да са изнасяни цигари от там. Всичко това е обхванато като информация при въззивния преглед и е послужило за обосноваване на съдебния извод, че към началото на инкриминирания период в МБ-З. е било съхранявано цялото количество цигари без бандерол, иззети по ДП № 3277/2009 г. Въззивният съд не е нарушил задължението си за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, отказвайки да се ангажира с проверка на възможността цялото, инкриминирано по делото количество цигари, да е било пренесено при описаните от Г. пет курса на подсъдимите, преценявайки тази възможност спрямо техническите характеристики на управляваните от свидетелите Л. и И. служебни автомобили на полицията. По делото не са установени, а такива не се и сочат от направилите това възражение защитници, доказателства за извършване на престъплението чрез използване на транспортните средства на ОД на МВР – Плевен, с които на 28-ми и 29-ти декември 2009 г. посочените двама свидетели са пренасяли цигари от Индустриалната зона на гр. Плевен до МБ-З.. Това прави възражението лишено от адекватност. Невярно се твърди от адв. К., че на базата на кредитираните от съдилищата показания на свид. Г. се оказва, че от МБ-З. са изнесени само половината от общо инкриминираните по делото цигари, като този факт е убягнал от вниманието на въззивния съд при преценката му относно обема на предмета на престъплението. На базата на коректен прочит на съобщеното от Г. въззивният съд е приел, че в показанията си той е възпроизвел единствено това, което му е било казано и което е чул като коментар на самите подсъдими за количеството на изнесените от тях кашони, без да се е ангажирал в нито един момент със собствена преценка по този въпрос и още по-малко с убедено твърдение за точния брой на отнетите цигари. Следващото основно възражение е свързано с годността на инкриминираните цигари да бъдат предмет на престъпление срещу собствеността, каквото е това по чл. 194 и сл. НК. Тази възможност е оспорена с аргументи, изведени от представеното в рамките на първоинстанционното разглеждане на делото експертно изследване, извършено от в.л. доц. В. Н. със задачи: какво е състоянието на цигарите към момента на назначаване на експертизата и какво е състоянието на цигари, които се съхраняват във влажен склад от декември 2009 г. до м. март 2016 г. На тези задачи вещото лице доц. Н. е отговорила, правейки уговорка в самото начало на своето изследване, че изложените от нея постановки са заложените в технологичната теория на съхранение на цигари. Подчертано е в изследването, че за цигарите като вкусово-ароматни продукти е от съществено значение правилното им съхранение, като в течение на съхранението им в тях настъпват окислителни процеси, които влияят на пушателните им свойства и качество. Уточнено е, че скоростта на протичане тези процеси се определя основно от условията на температура и влажност, при които се съхраняват. Проследени са промените, които настъпват в продуктите при съхранение в условия на неклиматизирани депа с до 75% относителна влажност на въздуха, в които с увеличаване на срока на съхранение над две години настъпва влошаване в качеството на изделията, свързани с компрометиране на цялостния дизайн на изделието, както и промяна на пушателните свойства (състав на тютюневия дим и характеристиките на помощните материали – цигарена хартия, мундщучна хартия и филтър) и при условия на относителна влажност над 80 - 85%, при които съществуват условия за плесенясване на продуктите (отразяващо се извънредно неблагоприятно на състава на дима и физиологичното действие. Така на базата на ползваната от нея изключително теоретична платформа, без да й е бил осигурен непосредствен физически досег със съхраняваните в МБ-З. цигари, експертът Н. е заключила, че цигарените изделия запазват същото ниво на качество и пушателните си свойство до година и половина – две години в подходящи помещения, а състоянието на такива изделия, съхранявани във влажен склад е напълно дефектирано до степен на невъзможност за осъществяване на процес на консумация. Заключението е в общо теоретичен план и не може безусловно и с категоричността на защитата да се отнесе към състоянието на цигарите през процесния период. И това справедливо е отчетено от въззивния съд. Още повече, че хранилището, в което са били складирани процесните цигари, е било подложено не на постоянна влага, а такава е прониквала единствено при валеж от дъжд. От друга страна, подчертано е от вещото лице, че съществено значение за условията и сроковете на съхранение има видът на опаковката на изделията, нейната влаго- и паропропускливост. В тази връзка са разгледани най-надеждните опаковки, като за тези, с които са били инкриминираните цигари (съобразно с констатациите, направени при непосредственото тяхно изследване в рамките на назначената от въззивния съд експертиза) – полипропиленово фолио, с което е обвита всяка кутия, добре прилягащо към нея и допълнително опаковане и запечатване в допълнително полипропиленово фолио по десет кутии в стек, доц. Н. е пояснила, че запазват добре цигарите от външни влияния, макар да не осигуряват пълна изолация. В тази връзка напълно правилно въззивният съд е акцентирал и на споделената пред свид. Г. преценка на подс. Д. в началото на инкриминирания период, че цигарите са добри и ще вземат от тях за продажба. С основание са съобразени и доказателствата, че към момента на огледа на хладилната камера овлажнени са били единствено кашоните от най-долния ред, които не са били върху палет. В същата насока са и показанията на свид. Ц. М.. Съобразен е и фактът, че част от самите кашони с цигари са били ламинирани, което допълнително е подсилвало защитата им срещу неблагоприятно влиянието на външната среда. Що се касае до преценката на свид. Ю. Б., че цигарите в склада са били „на тор“, когато той през 2011 г. „е посегнал през прага“ и ги е „пипнал“, тя не е останала извън вниманието на въззивния съд. Той, както и първата инстанция, са изследвали възможността твърдяното от свидетеля да се е случило в действителност и обосновано чрез доказателствата по делото са я отхвърлили. Преценката им е безукорна, като се има предвид и това, че твърденията на Б. не съответстват на състоянието, в което са били съхраняваните в МБ-З. цигари дори тринадесет години след твърдяната от него собствена проверка за състоянието им – при извършването на огледа за нуждите на назначената от въззивния съд експертиза. Отделно от това, напълно неясна от показанията му е причината, провокирала интереса му към цигарите през 2011 г., за да проверява състоянието им. Предложената с част от жалбите интерпретация на казаното от в.л. Н. пред първостепенния съд не е в състояние да елиминира действително изреченото от нея и документирано в съдебния протокол от проведеното на 14.05.2021 г. съдебно заседание пред първоинстанционния съд. В отговор на поставен й от прокурора въпрос относно актуалното към момента на изготвяне на експертното й становище състояние на съхраняваните в МБ-З. цигари, тя е потвърдила документираното в писмено представеното от нея заключение, че за установяване на действителното тяхно състояние е необходимо да се извърши експертна процедура, каквато по делото не е била проведена. А в по-нататъшното си изложение е уточнила, че за експертното й становище по този въпрос е необходима информация за температурата, влагата на въздуха в помещението за съхраняване, съдържанието на материала, съответно веществата, с които вложеният в цигарите тютюн е обработен, за да му се придаде по-голяма устойчивост срещу условията на външната среда, хартиените материали, които са ползвани. Очевидно е от казаното, че г-жа Н. не се е ангажирала с категорично мнение, като разчетеното от защитата, а именно, че към времето на инкриминираните събития процесните цигари са били напълно дефектирали, негодни за употреба и съответно, лишени от материална стойност. Всичко това коректно е съобразено от въззивния съд преди той да отхвърли като неоснователни възраженията за пълна негодност на цигарите да бъдат предмет на престъпление срещу собствеността. При продължителния период на съхранението им в непредназначени за тази цел условия те са били с влошено качество, но не са били изцяло и в пълния си обем дефектирали до пълна негодност за употребата им. Неоснователно се възразява в тази връзка, че чрез усилията на въззивния съд не са изпълнени указанията, дадени с отменителното решение на ВКС. Напротив, тези указания са коректно изпълнени с назначаването на указаната в това решение експертиза. А що се касае до отговорите на тази експертиза, те са съобразно с обективно постижимото за експертните възможности. Отделно от това, цигарите не са амортизируеми активи, за да се претендира начисляване на амортизационни отчисления от стойността им. Но дори това да не бе така, дори предмет на престъплението да бе вещ или вещи, към които действащите в законодателството амортизационни норми биха били приложими, отдавна в съдебната практика е разяснено, че паричната равностойност на предмета на престъпленията срещу собствеността следва да бъде определян по средни пазарни цени към датата на престъплението. В случая това именно е сторено. Заявеното от в.л. Й. К., че ако цигарите не са годни не би трябвало да имат цена, не позволява генерализирането, направено от адв. К. за липса на годен предмет на престъплението, който може да бъде оценен в пари, тъй като то не е във връзка със състоянието на инкриминираните по делото цигари, а е изключително в принципен план. Претендира се, че съдебният извод за годност на инкриминираните цигари да бъдат употребявани е формиран при игнориране на заявеното от вещите лица Н. и М. пред въззивния съд. В тази връзка към съдебния състав адв. М. е адресирала очакване той да възприеме предложения от нея прочит и интерпретация на експертните съждения, лишен от прецизност, взискателност и точност при възпроизвеждането им и съдържащ субективна избирателност при цитирането им, при това откъснато от общия контекст. Липсва в протокола от съдебното заседание вписване на изявление на в.л. Н. като разчетеното от защитника, че цигарите са стока, която се продава веднага и затова няма срок на годност. Точният прочит на записаното в съдебния протокол показва, че експертът е казал буквално следното: „По принцип това е стока, която се продава много бързо и не залежава. Няма нормативен документ, който да ги вкарва като негодни за употреба, т.е. те нямат срок на годност по закон.“ Т.е. отсъствието на изписан върху търговската опаковка срок на годност на цигарите вещото лице не е обвързало с това, че те се продават бързо и още по-малко с това, че трябва да се продават бързо. И това е понятно като се има предвид, че цигарите не са малотрайни изделия, което обичайно е характерно за определени хранителни продукти, например. Отсъствието на изписан върху търговските им опаковки срок на годност има своето обяснение в ред международни документи, целящи избягване на възможността чрез указването на такъв срок да се създаде погрешно впечатление у потребителите, че в рамките на определен срок употребата на цигарите не би принесла вреда за тяхното здраве. Такива документи са напр. Рамковата конвенция за контрол на тютюна на Световната здравна организация и Директива 2014/40/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3-ти април 2014 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно производството, представянето и продажбата на тютюневи и свързани с тях изделия и за отмяна на Директива 2001/37/ЕО (чл. 13), изискващи етикетирането на потребителската опаковка и на всяка външна опаковка, както и самото тютюнево изделие да не включват никакви елементи или отличителни обозначения, които насърчават употребата на тютюневите изделия, като създават погрешно впечатление относно техните характеристики, здравните последици от употребата им и опасностите, които представляват. Коректността изисква да се потвърди цитираното от адв. М. изявление на в.л. Н., че дори цигарите да бяха съхранявани при нормални и подходящи условия, за периода от 2009 г. до 2014 г. те не биха запазили потребителската си стойност и не биха били годни за консумация. Казаното от експерта обаче има важно продължение, убягнало от вниманието на защитника, а именно, че той не може да се ангажира с мнение дали цигарите биха имали потребителска стойност 5 години след оставянето им в склада. Важно е и друго, казано все от същия експерт. А именно, че е малко вероятно (но не и изключено, б.м.) цигарите да са били годни за употреба през 2014 г., ако са стояли в същото помещение и то е било непрекъснато влажно от 2009 г. В тази връзка задължително отбелязване изисква фактът, че при посещението на експерта в складовата база за вземане на проби от цигарите той е установил, че складът е сух, макар да е миришел на мухъл. В съгласие със свидетелските показания въззивният съд е приел, че всъщност влага е прониквала в това помещение единствено при валеж от дъжд, като не е имало друг източник на влага. Т.е. цигарите не са били в условия на непрекъсната влага, както се твърди в жалбата на адв. М.. Изявление все на в.л. Н. е и това: „Аз не мога да дам категорично заключение, че към 2014 г. цигарите са били негодни за употреба.“ Отново той е заявил и следното: „Ние не можем да посочим кога тези цигари са станали негодни…“ По същество същата е позицията и на в.л. М., според която за нея и за колегата й е невъзможно да кажат какво количество от цигарите биха били негодни за употреба към инкриминирания период, като изрично е заявила: „Това няма кой да го каже.“ Изрично в заключението на експертизата е записано, че експертизата не може да посочи какво количество и марки цигари са били увредени и негодни за употреба към периода м. март 2014 г. –м. октомври 2014 г. Изводът, че цигарите, предмет на експертната оценка, са увредени в резултат на лошите условия в помещението, в което са били съхранявани от 2009 г. е базирано на тяхното състояние, каквото то е установено към момента на огледа, извършен през 2024 г. за нуждите на експертното изследване, т.е. десет години след инкриминираните по делото събития. Въпросът за състоянието на инкриминираните цигари в периода на престъплението е предимно с фактически, а не с експертен характер и този въпрос е правилно решен чрез качествените аналитични усилия на въззивния съд. Безукорен е неговият подход по ползване на гласните доказателствени източници, в които се съдържа информация по коментирания въпрос. На базата на тях е направил верен извод, че по-голямата част от инкриминираните цигари са били в добро състояние, годни са били за пушене и успешно е била реализирана продажбата им. В тази връзка прецизно е интерпретиран фактът, че срокът за съхранение на цигари до две години не е посочен от вещите лица като определящ годността им за консумация, а има значение единствено като гаранция, че до изтичането му те запазват оптимално всички свои качества (състав, вкус, аромат, външен вид). След неговото изтичане, дори някои от тези качества да бъдат нарушени, това не би направило цигарите негодни за употреба. Затова твърдението на свид. С. С. и свидетеля с № 3, че част от цигарите са били с недобър външен вид и с петна не може да наложи извода, предложен от защитата, че тези цигари и още по-малко цялото инкриминирано количество са били негодни за употреба. Касае се въпрос, правилното решаване на който зависи, както от експертното мнение, така и от фактите, затова правилно въззивният съд му е дал отговор съобразно със събраните доказателства, след надлежно тяхно обсъждане и точна интерпретация на експертните становища. Коректно въззивния съд е регистрирал факта, че сред пласираните от подсъдимите цигари е имало и такива с плесен или излъчващи такава миризма, позовавайки се на показанията на свидетеля с идентификационен № 3 и свид. Ц. Х.. Наличието на такъв факт, според изслушаните по делото експертни становища, компрометира напълно годността на изделията за употреба, съответно, лишава ги и от пазарна стойност. Този факт несъмнено има значение за определяне количеството на предмета на престъплението. Още повече, че в случая това количество е ползвано със стойност на квалифициращ признак, използвано е от съдилищата и като аргумент за преценка на обществената опасност на извършеното, а от тук – и за степента на отговорност на всеки от подсъдимите. Реалното значение на този факт във всяко от посочените направления обаче не е възможно да бъде преценявано изолирано от доказателствата, че цигарите само от последните, предложени на свид. Х. стекове са били увредени по посочения начин, както и че сред предложените на свидетеля с идентификационен № 3 цигари е имало такива с влага и излъчващи миризма на мухъл. Тези доказателства позволяват да се приеме, че увредената от плесен част от цигарите е била пренебрежима на фона на общото количество инкриминирани изделия и не би могла чувствително да рефлектира върху крайния извод относно размерите на кражбата, съответно и върху възможността на екзактно определяне на правната квалификация на извършеното, а още по-малко е в състояние да обоснове негова несъставомерност поради пълна негодност на предмета му. Затова въззивният съд по същество правилно не е отдал доминиращо значение на този фактор и не го е третирал като такъв с определяща правната квалификация стойност. Както бе посочено, инстанциите са ползвали точния паричен еквивалент на отнетите цигари – това, че той надвишава многократно, почти 50 пъти, минимално необходимото за квалифициране на престъплението като кражба в особено големи размери, като част от обстоятелствата за преценка на тежестта на извършеното, а от тук и относно размера на заслужените от подсъдимите наказания. При това положение разликата, която неминуемо би се получила при приспадане на изцяло компрометираната част от предмета на престъплението, неизбежно би изисквала съобразяване от съда. Пренебрежимо ниската нейна тежест обаче не би могла да наложи пълно изолиране на стойността на предмета на престъплението като част от факторите с определящо за тежестта на извършеното престъпление значение, съответно, не може сама по себе си да доведе и до необходимост от допълнителна корекция в размерите на наложените наказания. Защото освен размерът на предмета на престъплението, налице е комплекс от утежняващи отговорността на всеки от подсъдимите фактори, отчетени от въззивния съд наред със смекчаващите такива, внимателното и грижливо прецененото съотношение на които е довело до определяне на справедливи наказания с извършената въззивна корекция в размерите им. Неоснователно е оспорено третирането на квалифициращите престъплението обстоятелства и като отегчаващи такива. Всъщност като част от комплекса утежняващи отговорността фактори справедливо е отчетен самият брой на квалифициращите признаци, както и фактът, че размерът на кражбата надхвърля минимума, достатъчен за прилагането на по-тежко наказуемия състав по чл. 196а НК повече от четиридесет пъти. Последният факт несъмнено съществено завишава обществената опасност на извършеното, а в известен смисъл характеризира и личността на всеки от подсъдимите и персоналната му обществена опасност, доколкото бележи неспособност на всеки от тях да контролира користта си. Противно на предложения от защитата прочит на въззивното решение, в него не се съдържа констатация за висока обществена опасност на подсъдимите, изводима от това, че са дългогодишни служители на МВР. В контекста на обстоятелствата по делото, определящи случая като особено тежък, съдът е упоменал служебната тяхна обвързаност с органите на МВР във връзка с факта, че са извършили престъплението, грубо експлоатирайки позициите си в системата на МВР. Фактът, че по времето на инкриминираните събития всеки от подсъдимите е бил служител на МВР има своето място при определяне на заслужените с престъпното поведение наказание, разгледан в друг контекст. Касае се за държавна институция с висока социална ценност, работата в която е свързана с изисквания за висок личен морал, отговорност и безкористност при осъществяване на служебните функции. Заемайки позиция в институционалния ред на обществото, всеки от тримата се е ползвал с авторитета на тази институция. За това всяко неморално или противоправно негово поведение е било от естество да засегне не само личния му авторитет, но и институционалния ред, на който се крепи авторитетът на самата институция. Посланието, което изпраща към обществото поведение като инкриминираното на подсъдимите не формира правилно разбиране у обществото за ролята на органите на МВР, за техния морал, нравствени и професионални качества, не съдейства за подобряване на доверието му в работата на тази институция и за изграждането на авторитета й. Всичко това е съобразено от въззивния съд, макар в акта му само да е маркиран подриващият авторитета на институцията и доверието на гражданите в нея чрез инкриминираното поведение на тримата подсъдими. Наред с това справедливо отчетени са и фактическите особености на казуса, проявени чрез продължителността на инкриминирания период и многократната повторяемост в рамките му на престъпните посегателства; фактът, че предмет на престъплението са вещи, представляващи веществени доказателства по неприключило наказателно производство; механизмът на реализиране на престъплението, равнището на неговата подготовка и организираност, които в крайна сметка бележат високата обществена опасност на извършеното и на личността на подсъдимите, разкривайки техни характеристики като дързост, изобретателност, комбинативност, които поставени в престъпния контекст и ведно с проявените от тях упорство и безскрупулност определят личността на всеки от тримата като такава с висока обществена опасност. Справедливо съобразени спрямо действителната тяхна тежест са и установените смекчаващи обстоятелства, включая и продължителността на наказателното производство. От гледище на тези обстоятелства крайната оценка на въззивния съд по отношение на наказанието, което всеки от подсъдимите следва да понесе, е стриктно балансирана, като съответства в максимална степен на съотношението между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и относителната тяхна тежест В останалата им част възраженията обосновават оплаквания срещу направената от въззивния съд оценка на доказателствата, като не засягат годността на тази оценка, а представят собствената на касаторите перспектива към доказателствения материал и специфично негово интерпретиране от гледище на конкретно защитавания интерес. Поради това и доколкото тези възражения надхвърлят пределите на касационния контрол, те не биха могли да ангажират вниманието на настоящия състав. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение