Решение № 997 от 25.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2221/2016 г.

Решение № 997 от 25.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2221/2016 г., I о., докладчик председателят Фани Найденова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от "Г. Ф." ЕООД, гр. С., чрез процесуалния си представител адв. Генев против решение № 7808/12.12.2015 г., постановено по адм. д. № 8696/2015 г. на Административен съд С.-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № Р-22220314002349-091-001/07.05.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП С., потвърден с Решение № 1238/11.08.2015 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ДД "ОДОП") С., при ЦУ на НАП, за установени задължения по ЗДДС от непризнат данъчен кредит в общ размер на 15 779 лв., ведно с прилежащите лихви за забава в размер на 1 084.52 лв. по фактури, издадени от "Х. С. П." ООД, "Н." ЕООД, "Е." ЕООД и "Б. Т. Ш." ЕООД.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната на решението и постановяване на друго по същество, с което да се отмени процесният административен акт. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С., чрез юрк. Иванов оспорва касационната жалба и желае решението да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалбата.

Върховният административен съд, първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.

Разгледана по същество, е неоснователна, по следните съображения:

Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е бил РА с установени задължения, поради отказан данъчен кредит за данъчни периоди, в размер и по доставчици, както следва:

• м. 07 и м. 08.2014 г. в размер на 7 772.14 лв. по 5 бр. фактури, издадени от "Х. С. П." ООД с предмет: различни материали;

• м. 08.2014 г. в размер на 1 155 лв. по фактура, издадена от "Н." ЕООД с предмет: ремонт на витрини и хладилници;

• м. 08.2014 г. в размер на 1 104.10 лв. по 2 бр. фактури, издадени от "Е." ЕООД с предмет: препарати за почистване и консумативи;

• м. 08.2014 г. в размер на 5 747.76 лв. по 4 бр. фактури, издадени от "Б. Т. Ш." ЕООД с предмет: стоки и материали.

Основанието за отказ на право на приспадане на данъчен кредит е по чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 6, чл. 9 и чл. 25 ЗДДС, с изводи за недоказана реалност на фактурираните доставки на стоки и услуги.

За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е обосновал мотиви за нереализирано право на доказване на спорните доставки, поради това, че преките доставчици не доказват притежаването и предаването на процесните стоки на жалбоподателя, както и тяхното транспортиране, респективно досежно фактурираните услуги - тяхното действително извършване.

Решението е правилно.

Съдът е направил последователен анализ на установените в хода на ревизията факти. Изводите на първоинстанционния съд изцяло се споделят от настоящата инстанция.

При извършени насрещни проверки на доставчиците, органите по приходите не са открили представител на адресите им за кореспонденция. По повод изискани доказателства относими към доставките, от страна на доставчиците не са представени каквито и да е доказателства.

Фактурите, издадени от "Х. С. П." ООД, "Е." ЕООД и "Б. Т. Ш." ЕООД са с предмет на доставка стоки - различни материали, препарати за почистване и консумативи, т. е. родово определени вещи, при което за доказване предаването им на получателя, следва по арг. от чл. 24, ал. 2 от ЗЗД, да се установи тяхното индивидуализиране по съгласието на страните и предаването им от продавача на купувача. Достоверни и годни за кредитиране доказателства във връзка с горното по делото не са ангажирани. По делото не са представени доказателства за осъществен транспорт на стоките. Ревизираното лице е представило копия от фактурите и касови бонове, а за доставките от "Е." ЕООД данни за счетоводна отчетност. Не са представени договори, транспортни документи, приемо-предавателни протоколи, стокови разписки, заявки, нито каквито и да било различни от посочените по-горе документи. Не са представени превозни документи, от които да се установи началната и крайната точка на транспортиране на стоките, както и данни за закупено гориво и други съпътстващи документи. Липсват пътни листи и товарителници, поради което не се доказва, че стоките са транспортирани до обекти на ревизираното лице. Наличието на фактури и данни за счетоводна отчетност, но само за "Е." ЕООД, а за останалите доставчици не са налице и такава, е само доказателство за възникнали облигационни взаимоотношения между страните по тях, но не е достатъчно доказателство за реалното осъществяване на доставките, при оспорване на същите.

Действително, установяването на произхода на стоките и тяхното транспортиране не са част от предпоставките за признаване правото на данъчен кредит, но същите са доказателство за наличието на реално осъществена доставка на стоки и то така, както те са отразени в издадените за тази цел първични счетоводни документи, което безспорно е предпоставка за възникването и признаването правото на данъчен кредит за получателя. По делото не са представени безспорни доказателства, извън спорните фактури, за предаването на стоки от рода на процесните от доставчиците на касатора. За жалбоподателя е налице задължението да установи настъпването на всички правопораждащи претендираното право положителни факти. Той следва да проведе главно доказване, което винаги, за да е успешно, следва да бъде и пълно. Липсата на доказателства за предаването на стоките по процесните фактури, обосновава изводът, че процесните фактури не обективират реални стопански операции.

Във връзка с фактурираните услуги - ремонт на витрини и хладилници, са представени от ревизираното лице процесната фактура и счетоводна отчетност, като доказателства за фактическото извършване на фактурираната услуга не са представени. Не са представило документи досежно вида, количеството, цената на извършената услуга, както и липсват доказателства за използвани в ремонтните дейности материали и за чия сметка са същите. Доказателства в тази насока не са ангажирани, а са налице само процесните фактури. След анализ на представените от ревизираното лице документи, съдът е приел, че досежно посочената доставка от услуга, както от страна на доставчика, така и от страна на жалбоподателя не са представени относими доказателства, с които безспорно да се установи, че ремонтът на витрини и хладилници е извършен.

След като жалбоподателят претендира посоченото материално право, то доказателствата относно реалността на посочените по-горе доставки на стоки и услуги, следва да се притежават от ревизираното лице. Спорните обстоятелства не са установени нито с документи, нито с ангажирането по делото ССчЕ и СТЕ (за осъществените ремонтни дейности), което установява липса на нужната активност от негова страна за доказване на относимите положителни факти към реалността на оспорените доставки, респективно към възникване и признаване правото на данъчен кредит, който е претендирал за приспадане за съответните данъчни периоди.

При липсата на доказателства относими към спорните факти, обосновано и правилно съдът е приел, че оспорения пред него РА е законосъобразен в изводите за недоказани реални доставки на стоки и услуги и отказано право на данъчен кредит при липса наличие на изискуемите предпоставки, съобразно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗДДС, вр. чл. 6 и чл. 9 ЗДДС.

Позоваването на практиката на СЕС не освобождава данъчно задълженото лице от изискванията по ЗДДС да установи наличие на предпоставките за признаване правото на приспадане на данъчен кредит, първата от които е осъществяване на доставката на стока. За признаване правото на приспадане на данъчен кредит следва да е установено осъществяване на фактурираните доставки. Безспорни доказателства в тази връзка не са представени.

Нормите на ДОПК не съдържат правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса на оспорване пред съда на ревизионни актове, поради което намират приложение общите принципи на разпределение на доказателствената тежест. Разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, намираща приложение в случая по силата на препращащата разпоредба на § 2 от ДР на ДОПК, определя, че административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него и изпълнението на законовите изисквания за издаването му. Тази разпоредба е своеобразно проявление в административното право на общия принцип за разпределяне на тежестта на доказване, формулиран в чл. 154, ал. 1 от ГПК, според който всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Наличието на кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит по смисъла на чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 70 от ЗДДС, които препятстват възникването му, са факти от обективната действителност, наличието или отсъствието, на които е свързано с възникването на благоприятни последици за жалбоподателя - възникване на право на данъчен кредит по определена фактура, респективно - отказ на данъчен кредит. В тежест на задълженото лице е да докаже наличието на условията за възникване на право на данъчен кредит, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 70 от ЗДДС, като изходящият относим факт за приложимостта на визираните разпоредби от ЗДДС е установяването на реално осъществени доставки на стоки и/или услуги.

Първоинстанционният съд е изследвал всички предпоставки за възникване и упражняването правото на данъчен кредит по процесните данъчни фактури, анализирал е всичко събрани доказателствата и е извел обоснованият извод за законосъобразен отказ за признаване на данъчен кредит с оспорения РА.

Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Претенцията на процесуалния представител на ответната дирекция за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция следва да бъде уважена в размер на 1 036 лв., съобразно разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на първо отделение