Решение № 11403 от 18.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16207/2011 г.

Решение № 11403 от 18.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16207/2011 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно -осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП срещу Решение № 1777/02.11.2011 г., постановено по адм. дело № 655/2011 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е прогласен за нищожен Ревизионен акт /РА/ № 131002626 от 10.11.2010 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, офис Пазарджик, потвърден с Решение № 62 от 24.01.2011 г. на Директора на "ОУИ" гр. Пловдив, с който на "Декада" ООД, гр. Пазарджик е отказан данъчен кредит в размер общо на 39 122 лв. по фактури № 50/14.06.2006 г., № 53/19.06.2006 г., № 63/17.07.2006 г., № 102/21.07.2006 г., № 124/07.09.2006 г., № 125/11.09.2006 г. и № 126/12.09.2006 г., издадени от "Евроинженеринг" ЕООД, начислени са следващите се лихви за забава в размер на 21 025,87 лв. и Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП е осъдена да заплати на "Декада" ООД сумата от 1430 лв., представляващи осъществените по делото разноски, вкл. и адвокатско възнаграждение. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Навежда довода, че заповедта за възлагане на ревизия по реда на чл. 112-113 от ДОПК е издадена след влизане в сила на изменението на чл. 129, ал. 3 от ДОПК, което допуска прилагане на общия ред, независимо от това дали в предходен момент е извършено прихващане или възстановяване. Счита, че издаденият ДАПВ е нищожен и съдът е следвало да осъществи косвен съдебен контрол за неговата действителност, след който би достигнал до извода, че заповедта за възлагане на ревизия е издадена от компетентен орган. Излага подробни съображения в тази връзка и моли настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли оспорването на ревизионния акт, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба - "Декада" ООД, гр. Пазарджик, чрез процесуален представител, в срока по чл. 163, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 228 от АПК не депозира писмен отговор, не изразява становище по жалбата. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14- дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е прогласил за нищожен РА № 131002626 от 10.11.2010 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, офис Пазарджик, потвърден с Решение № 62 от 24.01.2011 г. на Директора на "ОУИ" гр. Пловдив, с който на "Декада" ООД, гр. Пазарджик е отказан данъчен кредит в размер общо на 39 122 лв. по фактури № 50/14.06.2006 г., № 53/19.06.2006 г., № 63/17.07.2006 г., № 102/21.07.2006 г., № 124/07.09.2006 г., № 125/11.09.2006 г. и № 126/12.09.2006 г., издадени от "Евроинженеринг" ЕООД и са начислени лихви за забава в размер на 21 025,87 лв. Този краен правен извод за недействителност на РА е аргументиран с липсата на материална компетентност на органа, възложил процесната ревизия по общия ред на чл. 112 и чл. 113 от ДОПК. В тази връзка са изложени мотиви за характеристиката на издадения ДАПВ № 98 от 20.02.2007 г., който обхваща идентични данъчни периоди и задължения и е влязъл е в сила преди изменението на нормата на чл. 129, ал. 3 от ДОПК /ДВ, бр. 108/19.12.2007 г./. Прието е, че неговият стабилитет следва да се зачете, а изменението на установените с такъв акт данъчни задължения може да се извърши само при ревизия, възложена при условията на чл. 133 и сл. от ДОПК. Решаващият състав е преценил като ирелевантен факта на възлагане на ревизия след изменението на чл. 129, ал. 3 от ДОПК поради липсата на придадено обратно действие на посочената разпоредба в актуалната й редакция. Настоящият състав намира, че така постановеното решение е правилно. Спорният въпрос по делото е предмет на Тълкувателно решение № 1 от 25.06.2012 г. на Върховния административен съд, с което Общото събрание на колегиите изрично се е произнесло, че след допълнението на разпоредбата на чл. 129, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДВ, бр. 108 от 19.12.2007 г./ задълженията за данък или задължителни осигурителни вноски, за които има издадени и влезли в сила преди това допълнение актове за прихващане или възстановяване, се установяват чрез особеното производство по чл. 133 и чл. 134 ДОПК. Тъй като АПВ отговарят на дефиницията по чл. 21 АПК и подлежат на обжалване по реда за оспорване на ревизионните актове - арг. от чл. 129, ал. 3 от ДОПК, то окончателните актове за прихващане или възстановяване, издадени и влезли в сила до изменението на чл. 129, ал. 3 от ДОПК, се ползват с формална правна сила и стабилитет. Те вече са проявили своето правно действие, поради което АПВ, придобили статута на окончателност преди 19.12.2007 г., не могат да бъдат оттегляни или изменяни след цитираната дата чрез възлагане и извършване на ревизия, приключваща с ревизионен акт, издаден по реда на чл. 112, чл. 113 ДОПК. Това би било в противоречие с основни принципи на правовата държава и в нарушение на правната сигурност. При настъпил до 19.12.2007 г. стабилитет на АПВ, същият може да бъде преодолян само чрез възлагане и извършване на ревизия по особения ред на чл. 133, чл. 134 ДОПК, тъй като признатото с влязъл в сила индивидуален административен акт право на приспадане на данъчен кредит не би могло да бъде преразглеждано по по-облекчен ред от този, приложим при установяването му. В случая между страните е безспорно, че процесният АПВ е за идентични данъчни периоди и е издаден и влязъл в сила преди 19.12.2007 г., с оглед на което правилен е изводът на първоинстанционния съд, че с материална компетентност за възлагане на ревизията разполага единствено Териториалният директор и именно той е следвало да възложи ревизията и да определи издателя на ревизионния акт. След като процесната ревизия е възложена от началник - сектор "Ревизии", Дирекция "Контрол" при ТД на НАП - Пловдив, който със ЗОКО е определил и компетентния да издаде РА орган, то законосъобразно решаващият състав е приел, че е налице ненадлежно определяне на издателя на ревизионния акт. Същият е съставен от лице без материална компетентност за това, поради което страда от порок, който обуславя неговата нищожност. Този извод не се променя от релевирания в касационната жалба довод за нищожност на ДАПВ № 98 от 20.02.2007 г., чиято действителност не е предмет на спора и е недопустимо да бъде преценявана по реда на косвения съдебен контрол в производството по оспорване на РА. Както ДОПК, така и АПК не предоставят такова правомощие на решаващия съд, а разпоредбата на чл. 17 от ГПК е неприложима, тъй като не е налице неуреден случай по смисъла на § 2 от ДР на ДОПК. Това е така, тъй като предметът на административното производство е различен от този на гражданския процес, в който при преценка на правопораждащите факти, съдът може да констатира в мотивите на своето решение нищожността на един административен акт и въз основа на това да приеме съществуването или не на определени правоотношения - Решение № 78/12.07.1973 г. по гр. д. 58/73 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд и понастоящем - чл. 17 от ГПК. Тази норма обаче не намира субсидиарно приложение в административния процес, нито оправомощава административния съд с компетентност да осъществява косвен съдебен контрол, тъй като разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК регламентира безсрочна възможност за оспорване на нищожните административните актове. Това неограничено във времето право на жалба цели да гарантира правния стабилитет на административните актовете чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни по предвидения в АПК ред. Ето защо, настоящият състав намира, че е недопустимо по реда на косвения съдебен контрол да се произнася по възражението на касатора за нищожност на коментирания ДАПВ, включително и поради факта, че този акт е издаден от приходната администрация, която не разполага с право на жалба срещу собствените си нищожни актове, а релевирането на възражение за тяхната недействителност по същество представлява опит да се черпят права от собствено неправомерно поведение. Гореизложеното мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че обжалваното съдебно решение не страда от релевираните касационни пороци, поради което е правилно и следва да се остави в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение