Решение № 10493 от 29.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2564/2020 г.

Решение № 10493 от 29.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2564/2020 г., V о., докладчик съдията Емил Димитров Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на В. Спасов, чрез пълномощника му адв. Я. Апостолова срещу решение № 8374 от 27 декември 2019 г., постановено по адм. дело № 8612 от 2019 г., по описа на Административен съд София – град/АССГ/, с което е отхвърлено оспорването му против заповед № 513 з-8963 от 23 ноември 2018 г., издадена от директора на Столична дирекция на вътрешните работи и е осъден да заплати в полза на Столична дирекция на вътрешните работи разноските по делото, в размер на 400, 00 (четиристотин) лева. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съображения излага в касационната жалба и в писмени бележки. Моли за отмяна на обжалваното решение, включително в частта по отношение присъдените разноски. Претендира присъждане на съдебно – деловодните разноски за две съдебни инстанции, съобразно приложения списък по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. Ответникът – Директорът на Столична дирекция на вътрешните работи, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Съображения излага в писмени бележки. Моли за отхвърлянето й. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура изразява мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателства по делото, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество е частично основателна по следните съображения: Производството пред Административен съд София – град е образувано по жалба на В. Спасов, в качеството му на младши инспектор – старши полицай в 2 група на 4 сектор ’’Охрана на обществения ред и оперативни обекти’’ към отдел ’’Охранителна полиция’’ в СДВР, с доводи за нищожност на заповед № 513 з-8963 от 23 ноември 2018 г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), поради липса на материална компетентност на издателя й. С цитираната заповед е наредено изплащането на допълнително месечно възнаграждение за пряко изпълнение на патрулно-постова дейност на териториален принцип, в размер на 30 на сто от 50 на сто на утвърдената със Закона за държавния бюджет на Република България (ЗДБРБ) за съответната година база, за определяне на лицата по чл. 177, ал. 2 от ЗМВР и чл. 180, ал. 2 от същия закон, на жалбоподателя, считано от 05 ноември 2018 г. Заповедта е издадена на осн. чл. 178, ал. 1, т. 2 от Закона за министерство на вътрешните работи (ЗМВР), във връзка с чл. 14, ал. 1 от Наредба № 8121 з-908 от 02 август 2018 г. за условията и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения на държавните служители в МВР за научни степени, за полагане на труд през нощта от 22, 00 часа до 06, 00 часа, за полагане на труд на официални празници, за времето на разположение и за изпълнение на специфични служебни дейности, в сила от 14 август 2018 г. до 04 октомври 2019 г., издадена от министъра на вътрешните работи (Обн. ДВ. бр. 67 от 14 август 2018 г., отм. ДВ. бр. 78 от 4 октомври 2019 г.); във връзка с т. 1. 7, б. ’’а/аа’’ от МЗ № 8121 з-671 от 09 юни 2015 г. и предложение рег. № 513 р-921000 от 05 ноември 2018 г., по описа на СДВР. За да постанови обжалваното решение АССГ е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия. Съдът след тълкуване разпоредбата на чл. 179, ал. 2 ЗМВР е счел, че не може да се направи обоснован извод, че допълнителното възнаграждение на всеки един от служителите на министерство на вътрешните работи следва да се определя от министъра на вътрешните работи. Решението е правилно в частта, с която е отхвърлено оспорването на В. Спасов срещу процесната заповед. Законосъобразен е извода на първостепенния съд, че обжалваният административен акт е издаден от материално компетентен орган. С оглед приложимата към разглеждания случай правна норма на чл. 178, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е прието, че към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за изпълнение на специфични служебни дейности. Според чл. 179, ал. 1 от ЗМВР на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна степен, за полагане на труд през нощта от 22, 00 до 6, 00 ч., за полагане на труд на официални празници и за времето на разположение като на основание ал. 2 от същата, в редакцията й към датата на издаване на заповедта - 23 ноември 2018 г., условията и редът за изплащане на допълнителните възнаграждения по ал. 1 от същата и по чл. 178, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се определят с наредба на министъра на вътрешните работи, а техният размер - с негова заповед. След измененията на ЗМВР, обнародвани в ДВ, бр. 34 от 23 април 2019 г. от нормата на чл. 179, ал. 2 от ЗМВР отпада чл. 178, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, но и след тази дата до 14 октомври 2019 г. продължава да действа Наредбата, която регулира общо допълнителните възнаграждения и по чл. 178, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и чл. 179, ал. 1 от ЗМВР. С оспорената пред АССГ заповед от 23 ноември 2018 г., е определен индивидуален размер на допълнително месечно възнаграждение за пряко изпълнение на патрулно - постова дейност по опазване на обществения ред на териториален принцип на младши инспектор В. Спасов - старши полицай, т. е. за изпълнение на специфични служебни дейности на служител на младша изпълнителска длъжност. Според чл. 14 от действащата към този момент Наредба определянето на конкретния размер и вид на допълнителното възнаграждение, неговото изменение, спиране и възстановяване на всеки служител се определя със заповед на ръководителите на структури по чл. 37 от ЗМВР, както и на директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" и на регионалните дирекции "Пожарна безопасност и защита на населението", след мотивирано писмено предложение на началниците на съответните звена, а само размерът на допълнителните възнаграждения на ръководителите на структури по чл. 37 от ЗМВР се определя от министъра на вътрешните работи или от оправомощени от него лица. Тази норма е в синхрон и не противоречи на разпоредбата на относимата към случая редакция на чл. 179, ал. 2 от ЗМВР, според която условията и редът за изплащане на допълнителните възнаграждения и по чл. 178, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се определят с наредба на министъра на вътрешните работи, а техният размер - с негова заповед. Настоящият съдебен състав споделя заключението на инстанцията по същество, че директорът на СДВР като ръководител на структура по чл. 37 от ЗМВР и орган по назначаването на младши изпълнителските длъжности в СДВР е компетентен да определи възнаграждението на служител както при назначаването му на такава длъжност, така и при последващо изменение, включително и чрез определяне на индивидуален размер на допълнителното възнаграждение за специфични служебни дейности в случая патрулно-постова дейност. Обратното тълкуване е в противоречие с принципите на разпределение на правомощията според йерархията на длъжностите в МВР и не отчита многообразието и различните условия, при които се изпълняват специфичните дейности по смисъла на § 1, т. 26а от допълнителните разпоредби на ЗМВР. Към настоящия момент са издавани множество заповеди на министъра на вътрешните работи за определяне на принципни размери за допълнителните възнаграждения, полагащи на държавните служители в МВР за научна степен, за полагане на труд през нощта от 22. 00 часа до 06. 00 часа, за полагане на труд през официални празници и за времето на разположение, но не и за изпълнение на специфични служебни дейности. При всички случаи индивидуалният размер на възнаграждението на всеки служител се определя от съответния ръководител на структура по чл. 37 от ЗМВР (а само на ръководителите на структура от министъра), което правомощие следва от чл. 159, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и не е възможно да се приеме, че то е ограничено от чл. 179, ал. 2 от ЗМВР, в относимата редакция, доколкото за всяка конкретна длъжност е необходимо да бъдат определени и съответните специфични дейности и условията, при които се изпълняват. Неяснотата при буквален прочит на закона е преодоляна със създаването на изричната разпоредба на чл. 179а от ЗМВР, обн. В ДВ, бр. 34 от 2019 г., в сила след издаване на оспорената по делото заповед, която на практика не променя правната уредба, а само създава яснота относно при прилагането й. С оглед изложеното, решението в отхвърлителната му част следва да се остави в сила, като постановено при лисата на сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основателно е оплакването на касатора относно частта на съдебния акт, с която са присъдени разноски в полза на СДВР в размер на 400 лева. В тази част съдът е приел за основателно искането на ответника за осъждане на жалбоподателя /неправилно посочен от АССГ като "ищец"/ за заплащане на разноските по делото, представляващи възнаграждение за юрисконсулт и се е позовал на чл. 8, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения и е присъдил посочената сума. Административен съд София–град неправилно е определил размера на присъденото юрисконсултско възнаграждение. Действително към момента на постановяване на обжалваното решение – 27 декември 2019 г. е действала разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, отменена към настоящия момент с решение № 5419 от 08 май 2020 г., постановено по адм. дело № 14384 от 2019 г., по описа на Върховния административен съд, петчленен състав при втора колегия, в сила от 15 май 2020 г., но със същият подзаконов нормативен акт се урежда размерът на възнагражденията за оказваната от адвокат правна помощ. В случая, по отношение на акцесорното задължение приложима е нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК, съгласно която в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП. Последната правна норма препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, където по реда на чл. 24 от посочената, по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева. Обжалваното решение в тази му част следва да се отмени като неправилно и вместо него настоящата съдебна инстанция да постанови друг осъдителен диспозитив, с който определи размер от 100 лв. на дължимите разноски за производството пред АССГ. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция и съобразно претендираните и доказани разноски, с оглед на факта, че ответната страна е представлявана от юрисконсулт в съдебното производство, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК вр. ТР № 3/13.05.2010 г. на ОС на колегиите на ВАС, и съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 144 АПК, съдът определя на ответника разноски в размер на 50 лв. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение