Решение № 2594 от 25.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4832/2009 г.

Решение № 2594 от 25.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4832/2009 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Университета по архитектура, строителство и геодезия, гр. София, против решение по адм. д. № 3020/2008 г. по описа на Ас - София град, в частта, в която е отхвърлена жалбата против заповед № РД-15-071/23.04.2008 г. на Областния управител на област София в частта, с която е отнето право на управление на парцел ХХХIХ- 1896а, "за творческа база", находящ се в гр. София, район "Панчарево", м."Ловджийска чешма". Доводите са, че заповедта е издадена от некомпетентен административен орган, тъй като имотът е публична държавна собственост на основание чл. 89, ал. 2 от ЗВО. В тази част заповедта е незаконосъобразна, защото планът по регулация не е приложен, а това е в компетентността на областния управител. Поради денивелацията на терена е трудно построяването на творческа база, творческата дейност на студентите не изисква наличие на сграда. Административният орган е обсъждал само обстоятелството на неизграждане на полигон, докато съдът е обсъждал неизграждане и на сграда за творческа база, а това е свръхпетитум. Не е установено от служителите на областната администрация кой имот са идентифицирали. Неправилно е решението и в частта относно разноските. Иска присъждане на всички направени разноски. Ответната страна - заместник-областният управител с молба от 13.01.2010 г. изразява становище, че не оспорва касационната жалба. Подадената касационната жалба от страна на административния орган е оттеглена. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, защото решението е правилно в обжалваната му част. Теренът, определен за творческа база въобще не се ползва. Върховният административен съд, III отделение като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: За да отхвърли жалбата срещу заповедта на заместник-областния управител с правно основание чл. 17 от ЗДС и чл. 12, ал. 4 от ППЗДС, в частта, в която е отнето право на управление над п. ХХХIХ - 1896а за "творческа база", първоинстанционният съд е приел, че този имот, част от ПИ 1896, с площ от 2183 кв. м, не се ползва според предназначението му, което предполага строителство на сграда и създаване на условия за осъществяване на творческа дейност от страна на студентите и служителите във висшето учебното заведение. Решението е незаконосъобразно. Неоснователно е твърдението за нищожност на заповедта. Това твърдение се навежда за първи път в касационното производство и не е било предмет на спора пред първоинстанционния съд. Областният управител е материално компетентен административен орган, тъй като по делото е представен АЧОС № 0035/м. 12.1996 г., който представлява официален писмен документ по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗДС, чиято доказателствена стойност не е оспорена пред първоинстанционния съд. Поради това и административният орган не е представил писмени доказателства относно изменението на вида на собствеността от публична в частна собственост с решение на Министерския съвет по чл. 6, ал. 2 от ЗДС. А е недопустимо административният орган да понесе последиците от тежестта на доказване по чл. 170 от АПК в настоящата инстанция за обстоятелство, което не е било спорно пред административния съд, тъй като няма оспорване на писменото доказателство. Заповедта е незаконосъобразна в обжалваната част. Административният орган се е позовал на чл. 17 от ЗДС и чл. 12, ал. 4 от ППЗДС. Съгласно чл. 17, ал. 1 от ЗДС при нарушаване на забраните по чл. 16, ал. 1 от ЗДС или когато нуждата от имот отпадне, правото на управление се отнема с решение на органа, който го е предоставил. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗДС е императивна, като забранява ползване на имота не по предназначението му, както и да се предоставя на трети лица. Имотът няма да се ползва по предназначение, когато не се ползва за нуждите, за които е предоставен, според чл. 14, ал. 1 от ЗДС. Следователно смисълът на израза "по предназначение", според чл. 14 от ЗДС е различен от този, който е вложен в чл. 7 и сл. от Закона за устройство на териториите според устройствения план на населеното място. Затова са неправилни правните изводи на съда, че имотът не се ползва за "творческа база", каквото е предназначението му по регулационния план. Ирелевантно за спора е обстоятелството, че според одобрения от 1996 г. регулационен план парцел ХХХIХ-1896 е отреден за "творческа база". Законът за държавната собственост регламентира управление на имота според предназначението в зависимост от нуждите, за които е предоставено това управление, а не според предназначението на имота, каквото е предвидено по регулационния план. Обратното разбиране би означавало, че компетентните органи по ЗУТ, които не съвпадат с тези по ЗДС, ще могат да влияят на правоотношенията възникнали с предоставяне управлението на определен държавен имот с акт на Министерския съвет, на министър или на областния управител. Поради това е без значение за спора, че няма изградена творческа база като сграден фонд. В заповедта административният орган е посочил, че е налице хипотезата на чл. 17 от ЗДС, защото университетът не полага грижата на добър стопанин и не управлява имота, според изискването на чл. 14, ал. 2 от ЗДС. Аргументирал се е с нереализирането на мероприятия, предвидени по регулационния план. Имотът обаче се ползва за нуждите на университета, за които е предоставен. Има ангажирани доказателства за провеждане на практически занимания на студентите по геодезия. Заповедта не съответства на доказателствата по делото за провеждане на учебни занятия на терена, наличието на организирана от университета охрана, и заключението на вещото лице, че няма сметище върху процесния терен. Предвид изложеното, настоящата инстанция намира решението в обжалваната част за противоречащо на материалния закон, следва да бъде отменено, а по същество заповедта да бъде отменена на основание чл. 146, т. 4 от АПК. Тъй като заповедта на областния управител изцяло е незаконосъобразна, неправилно е решението и в частта, в която касационният жалбоподател е осъден да заплати направени разноски в размер на 40 лв. юрисконсултско възнаграждение. Основателно е искането, в зависимост от изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК да бъдат присъдени 875 лв., представляващи половината от направените разноски за адвокатско възнаграждение и за съдебна експертиза, които първоинстанционният съд не е присъдил, тъй като уважил частично жалбата. Следва да се присъдят и 28 лв. платени разноски за настоящата съдебна инстанция. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение,